Филип Кер
Философско разследване (16)

16.

Стигнаха до Сохо и паркираха на площад „Сейнт Джеймс“. Чун се извини, че ще трябва да вървят пеша до ресторанта на братовчед му.

— Нямам нищо против — рече Джейк. — Откровено казано, разходката ще ми се отрази добре.

— И на мен — призна той. — Макар че у дома правя гимнастика. В гаража имам боксова круша. Сутрин здравата я напердашвам. Напоследък си представям, че е тъща ми.

Изкачиха малкия хълм към Джърмин стрийт и завиха на изток към Рийджънт стрийт и площад „Пикадили“.

Срещу „Симпсън“ Джейк спря пред червената тухлена административна сграда и кимна към вратата от тъмно стъкло.

— Едно момиче беше убито тук — каза тя. — Само преди месец-два. Трудно е да се повярва, нали? Всичко изглежда толкова спокойно, цивилизовано и…

Джейк огледа улицата и очите й блеснаха, когато се спряха на черната стена на църквата „Сейнт Джеймс“.

— Какво има? — попита Чун.

Джейк неопределено поклати глава.

— Нищо — отговори тя, но тръгна към вратата на църквата. — Поне не мисля, че е нещо важно.

Обмисляше въпроса като силогизъм — две отделни съждения. Не разбираше как изводът, до който бе стигнала, може да ги последва логически. Но дори една такава необоснована конверсия да доведеше до също така необоснована преценка, тя бе убедена, че това може да се провери по емпиричен начин. Въпросът беше: как?

Виждайки, че е погълната от мисли, Чун не каза нищо, дори когато бе принуден да я последва в църквата. Джейк прекоси каменния вътрешен двор, излезе от другата страна и тръгна към Пикадили. Поведе го към Саквил стрийт и спря пред книжарницата за криминална литература, която по това време на деня беше пълна с посетители. Чун забеляза, че тя се усмихва, и когато най-после заговори, лицето й сияеше победоносно.

— Престъплението е нещо обикновено — каза Джейк. — Логиката е рядкост.

— Ще ми кажеш ли какво става? Или да извикам линейка?

— Трябва да разсъждаваш повече за логиката, отколкото за самото престъпление.

Тя посочи не към книжарницата, която според Чун би отговорила по-добре на загадъчната й забележка, а към съседния ресторант за дюнер кебап. Един човек пишеше цените на витрината, използвайки нещо като червен молив. На вратата пишеше „Парменидис“.

— Ще се разсърдиш ли, ако хапнем не китайска, а гръцка храна? — попита Джейк.

— Съвсем не. Стига да ми кажеш какво си намислила, по дяволите.

— Разбира се, но първо да се махнем от улицата. Той още не трябва да ни вижда — отговори тя и го поведе към входа на близкия шивашки магазин. — Човекът на витрината се казва Кириякос Парменидис. Но кодовото му име, дадено от програмата „Ломброзо“, е Уилям Шекспир.

— ВМЯ-отрицателен ли е?

Джейк кимна.

— Преди няколко седмици Витгенщайн го проследил до църквата „Сейнт Джеймс“, където възнамерявал да го застреля. Но Парменидис го уплашил и докато бягал, Витгенщайн забравил туристическия си справочник на Лондон, съдържащ адресите на всичките му потенциални жертви. Парменидис го намерил на скамейката, където седял Витгенщайн. След известно време разбрал колко е ценен справочникът и като съвестен гражданин, го донесе в полицията. Но само се замисли върху следния факт, Ят. Парменидис работи до книжарницата, откъдето един час преди да бъде жестоко убита, Мери Улнот е купила роман. Когато се опитал да застреля Парменидис, Витгенщайн е бил в църква, намираща се на двайсетина метра от административната сграда, където е било открито голото тяло на Мери. Убиецът е писал върху тялото й с червено червило. С лявата ръка.

Джейк се показа от входа и кимна към витрината на ресторанта.

— Погледни го. Парменидис пише менюто с лявата ръка и използва нещо като червено червило.

Чун кимна.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Джеки Уестън, девойката, която е убил преди Мери Улнот, също е обичала криминалната литература. Още не можа да го докажа, но бих се обзаложила, че тя също е купила книга от тази книжарница и той я е срещнал там. Според мен всички убити момичета преди смъртта си са минали по тази улица.

— Интересна хипотеза — съгласи се Чун. — Но всичко звучи много повърхностно.

— Ако се окажа права, ще бъде лесно да го накараме да направи самопризнания.

— Какво си намислила?

— Носиш ли оръжие?

— Разбира се. Нали съм ченге.

— Добре, чуй какво искам да направиш. Влез в ресторанта и си поръчай нещо за ядене. Аз ще дойда след няколко минути. Но ти се прави, че не ме познаваш.

Чун пресече улицата и влезе в ресторанта.

Джейк тръгна към книжарницата за криминална литература.

На витрината имаше обява, че вътре четирима водещи писатели в жанра раздават автографи върху най-новите си романи. Влизайки, Джейк погледна имената, после — мъжете и жените, седнали край дългата маса зад купчините си последни произведения. Не познаваше никого от авторите. Всички я погледнаха с надежда. Ала тя не възнамеряваше да купува нищо. Дори не мислеше да разглежда книгите.

Усмихна се при мисълта как тези четирима самомнителни писатели на криминална литература седят като група телевизионни капацитети, забравени от читателската публика и пренебрегнати от клиентите в книжарницата, докато в съседната сграда един истински сериен убиец скоро ще бъде провокиран да се издаде.

Джейк намери онова, което търсеше, пред лавиците с постмодернистки криминални романи.

Жената беше висока и силна брюнетка, облечена в тясна джинсова пола и риза. Очите на Джейк съзряха извивката на голите й гърди между перлените копчета. Яркочервеното червило й придаваше евтин курвенски вид.

— Позна ли ме? — тихо попита тя.

Полицайката я погледна неуверено, сетне кимна.

— Как се казваш?

— Едуардс.

— Къде е екипът ти за наблюдение, Едуардс?

— Отвън. В един син микробус.

— Имаш ли предавател?

Полицайката кимна.

— Добре. Тогава всички ме чуват. Говори главен инспектор Джейкович. Имам основание да мисля, че човекът, когото търсим, Убиеца с червилата, работи в съседния ресторант за дюнер кебап.

Едуардс се намръщи, после тихо каза:

— Не се учудвам. Онзи ден си купих оттам кафе и зад тезгяха имаше един тип, който ме погледна много странно.

— Носиш ли червено червило?

Жената кимна, прерови чантата си и й го даде.

— След малко полицай Едуардс и аз ще влезем в ресторанта — обясни Джейк на скритата си публика. — Детектив сержант Чун е вече там. Вашата заповед е следната: бъдете готови, когато престъпникът се опита да избяга.

— Какво мислиш да направиш, главен инспектор?

— Ще видиш.

Джейк мина покрай масата с неподписаните книги и техните самосъжаляващи се автори и излезе от книжарницата. Спря, когато видя синия микробус, и сякаш след подадена реплика прозорецът се отвори, разкривайки лицето на детектив инспектор Ед Крашо. Той вдигна палец, а Джейк кимна и, следвана от Едуардс, влезе в ресторанта за кебап.

Първото, което долови, беше миризмата на зехтин. После видя Чун, който кротко седеше в един ъгъл и дъвчеше голяма, добре натъпкана питка.

Гостоприемната усмивка на Парменидис леко избледня, когато позна едната от клиентките, застанали пред тезгяха от неръждаема стомана. На лавицата зад него стоеше голяма бутилка зехтин, бутилиран от компания „Сейкрид Ойл“.

— Здравейте, главен инспектор. Какво мога да направя за вас? — нервно каза той, сетне погледна Едуардс, преглътна с усилие и добави: — Хванахте ли онзи човек? Дето ме преследваше?

— Още не — отговори Джейк и кимна към колежката си. — Всъщност в съседната книжарница срещнах една моя стара приятелка и решихме да дойдем тук да пием кафе.

Парменидис сякаш се поуспокои. Посочи една от пластмасовите маси, наредени покрай огледалната стена, и рече:

— Заповядайте. Ще ви донеса кафетата. Капучино или еспресо?

— Две капучино — отговори Джейк.

Гъркът леко се поклони и отиде при кафемашината.

Двете жени се настаниха една срещу друга. Джейк не обърна внимание на Чун. Извади вестник „Ивнинг Стандард“ и го сложи на масата. После измъкна червилото, написа с големи печатни букви върху кремавата повърхност на масата „МЕРИ“ и покри думата с вестника.

След минутка Парменидис се приближи с две чаши кафе. Усмихнат, той се наведе да ги сложи на масата и в същия миг Джейк дръпна вестника.

Не можеше да има по-стъписан човек от него. Лицето на гърка пребледня. Първо провеси челюст, после изпусна кафетата, обърна се и хукна към вратата, като грабна от тезгяха един дълъг кухненски нож. Джейк, Едуардс и Чун се завтекоха след него.

Щом излязоха на улицата, Джейк извади оръжието си и му извика да се предаде. Парменидис продължи да бяга и като видя, че пътят му е препречен от още двама мъже, размахващи пистолети, вдигна ножа.

Джейк спря, преодоля треперенето на ръката си и се прицели ниско. Крашо и другият полицай се отдръпнаха от мишената й. Тя усети първия студен допир със спусъка, затаи дъх за част от секундата и стреля.

Парменидис се просна по лице на тротоара и се хвана за крака, от който мигновено рукна кръв. Крашо изрита ножа от ръката му. Не че това имаше някакво значение. Още преди да се приближи до гърка и да види раната, Джейк разбра, че куршумът е разкъсал бедрената артерия — кръвта направо шуртеше.

Брадясалото лице на Парменидис беше мъртвешки бледо. Изглежда не изпитваше болка, а сякаш само беше упоен. За миг очите му се фокусираха върху Джейк, примигнаха, затвориха се и отново се отвориха. Усмихна й се. Тя бе виждала същата усмивка и преди, когато баща й умираше от тумор в мозъка. Усмивка, изпълнена с презрение.

Крашо разкъса шала си и стегна като с турникет раненото му бедро. Направи всичко възможно да спре кръвта, но раната беше твърде дълбока и гъркът умря, преди Едуардс да успее да повика линейка.

Джейк се приближи до полицейския микробус без опознавателни знаци, където, според правилника, спокойно предаде на Чун автоматичния си пистолет.

— За разследването — обясни тя.

Той кимна и пусна оръжието в джоба си.

— Исках само да го раня — изплъзна се от устата й. — Той имаше нож. Помислих, че ще го използва, когато видя другите двама полицаи.

— Постъпи правилно — рече Чун. — Предупреди го и се прицели ниско. Това трябваше да направиш. Жалко, че го улучи там. Един сантиметър встрани или вдясно и сега той щеше да седи на тротоара и да те псува.

Джейк се облегна на микробуса и се замисли върху реакцията си, след като бе убила човек. Не се чувстваше толкова зле, въпреки факта, че Парменидис бе убил шест жени. И все пак беше смутена. Самопризнанието би улеснило нещата. Сега оставаше само да се надява, че оперативните работници ще намерят достатъчно доказателства, с които да убедят съдебния следовател в правомерността на действията й.

Улицата мигновено се изпълни с полицаи, които отцепиха района с кордони. Джейк се запита как са съумели да дойдат толкова бързо. После си спомни, че на ъгъла има полицейски участък. Там щяха да я заведат да даде показания.

— Добре ли си? — загрижено попита Чун.

Тя го погледна и се намръщи от почуда.

— Аз ли? Чувствам се чудесно.

 

 

Когато се прибра вкъщи, беше почти дванайсет. Всичко в апартамента изглеждаше студено и самотно, но централното парно отопление скоро заработи и тя се зарадва, че няма на кого да обяснява какво бе направила. Видеотелефонът звъня няколко пъти, но Джейк не му обърна внимание. Включи телевизора и си наля голяма чаша уиски.

Знаеше, че новините в полунощ ще съобщят за стрелбата. Но нямаше причина да подозира, че репортажът ще бъде толкова брутален и воайористичен. Съзнаваше, че среднощните програми не са задължени да се съобразяват с указанията на никоя телевизионна компания. Това означаваше, че късната телевизия се състоеше предимно от порнографски филми. Джейк нямаше представа, че същата свобода се отнася и за новинарските предавания.

Репортерският екип бе пристигнал на Саквил стрийт петнайсет минути, след като тя бе тръгнала оттам. Поднасяйки инцидента в хронологичен ред, те показаха първо ресторанта за дюнер кебап и после тротоара, по който бе бягал Парменидис, ножа му и пистолет — не автоматичния „Берета“ на Джейк, а на един друг полицай. Камерата се придвижи по улицата, където в локва кръв с формата на бъбрек лежеше гъркът. Фокусира се върху голото му бедро, върху окървавения импровизиран турникет и сетне — върху дупката с размер на монета, направена от куршум четирийсет и пети калибър. Най-потресаващото беше, че накрая телевизионният репортер вдигна за косите главата на мъртвия, за да покаже по-добре пред камерата безжизненото му лице.

Коментарът беше не по-малко сензационен от кадрите.

— Този престъпен боклук — изръмжа репортерът, разтърсвайки главата на Парменидис, — е виновен за бруталните убийства на шест млади жени.

После се наведе и изкрещя в окървавеното му ухо:

— Ти беше измет. Мръсно животно. Застреляха те и това улесни нещата за теб, лайно такова. Трябваше да те накарат да страдаш като жените, които си убил, нещастнико. Надявам се, че ще дадат медал на полицая, който те очисти. И ако гадният ти дух още ме чува, искам да ти кажа, че всички се надяваме да гориш в ада, копеле. Заради онова, което направи, трябваше да те…

Джейк намери дистанционното управление и угаси телевизора. Сетне пресуши чашата си. Повдигаше й се от онова, което видя. Телевизионният репортаж й помогна да възприеме факта, че е убила човек.

След една-две минути почувства празнота в стомаха и ръцете й започнаха да треперят. Кожата й ставаше ту гореща, ту студена. Ни в клин, ни в ръкав установи, че си спомня подробности от записките си по психология от първата си година в университета за начина, по който собственият й хипоталамус, подобно на микроскопичен термометър, се опитва да контролира автономната нервна реакция на тялото й спрямо случилото се, и за представата на Рене Декарт, че човешките същества са рефлекторни машини. Странно как едно нещо те кара да мислиш за друго.

Усмивката, която бе видяла на лицето на Парменидис. Сардоничната усмивка на баща й. Беше потресена от спомена за нея.

Очите й се напълниха със сълзи и преплитайки крака, тя влезе в банята. Започна да повръща още от прага.

 

 

Никой не ме разбира.

Сигурно много хора мислят, че го правят. Онзи ден бях в книжарницата за криминална литература и спрях пред една от лавиците, която беше отрупана с изследвания върху психологията на серийните убийци. Имаше поне петдесет заглавия. Прегледах някои от книгите. Но нито един от авторите не се бе вслушал в думите на свръхестествените песни, които всички твърдяха, че са разбрали добре.

Книгите, разискващи въпроса защо хората стават серийни убийци, се свеждаха до две теории.

Първата е старомодната марксистка теория, която тълкува поведението на серийния убиец като продукт на историческия материализъм — първоначално жертва на обществото, превърнала се в негов потисник. Другият, по-съвременен, но в основата си ницшеански възглед, е, че серийният убиец изпитва силно желание не да отхвърля обществото, а да принадлежи към него — обществото, в което славата е пробен камък за успех и където убийството е само пряк път за постигането му.

Нито едно от тези две вулгарни тълкувания на тежката престъпност не е достатъчно задоволително. Вероятно аз мога да обясня това по-добре.

Шерлок Холмс определя своето детективско „изкуство“ като „нещо безлично и извън мен“.

Така е и с изкуството да убиваш.

„Престъплението е нещо обикновено. Логиката е рядкост — казва той на доктор Уотсън. — Следователно трябва да разсъждаваш повече за логиката, отколкото за самото престъпление.“

Да, наистина, госпожи и господа, логиката. В нея няма нищо случайно. Логиката, която се справя с всяка вероятност и където всички вероятности са факти.

Логиката на убийството е тайното познание, което идва след усърдно изучаване на интелектуалната омраза. За разлика от любовта, омразата е нещо, което контролирам. Метла, пречистваща душата. Веднъж пусната на свобода, тя показва как едно време, преди да е започнала християнската любов, човек е живял на земята, и как може да живее, когато всички тези неща станат история. Как омразата към Бога може да приближи повече душата до теб, мой Господи.