Филип Кер
Философско разследване (12)

12.

Джейк седеше сама в кабинета си. Дългите й силни пръсти бяха сключени пред челото, сякаш се молеше или размишляваше, или и двете. Ед Крашо показа глава на вратата, прокашля се да привлече вниманието на Джейк и вдигна вежди сякаш в предговор на въпроса си.

— Да, Ед — каза тя и се прозя. — Какво има?

Джейк потърка очите си — подпухнали от липсата на естествена светлина — и угаси лампата на бюрото си. Флуорните или халогенните крушки причиняваха слепота? Вероятно животът нямаше да й се струва толкова изкуствен, ако в кабинета й имаше цветя.

— Имаш ли една минутка, шефе?

— Разбира се. Сядай.

Крашо се настани.

— Спомняш ли си за следите от италиански зехтин, които намерихме по дрехите на Мери Улнот?

— Да — отговори Джейк.

— Ами зехтинът се пренася в цистерни от Италия, за да бъде бутилиран под лиценз тук, в Обединеното кралство. В една компания на име „Сейкрид Ойл“, с база в Райслип. Бутилираният зехтин се разпространява в страната от компания „Гилиърдс“. Седалището им е в Брент Крос. „Гилиърдс“ доставят зехтина на няколко търговци на едро в централен Лондон, сред които е и магазинът на Брюър стрийт в Сохо. Товарът там докарва винаги един и същ шофьор, някой си Джон Джордж Ричардс. Преди осем години Ричардс прекарал две години в наказателна кома заради изнасилване на млада жена. Нещо повече, в деня на убийството на Мери Улнот той е доставил зехтин на Брюър стрийт.

— Интересно — отбеляза Джейк. — Предполагам, че искаш автографа ми върху молбата за обиск.

— Точно така. Ако нямаш нищо против.

Той подаде на Джейк документа. Тя го прочете и бързо се подписа.

— Благодаря — рече Ед и стана.

— Обади ми се, когато го арестувате. Искам да поговоря с него.

— Добре.

— Ед?

— Да.

— Браво.

 

 

Малко след като Крашо излезе, вътрешният телефон иззвъня, за да извести, че на линията е Витгенщайн. Джейк веднага натисна бутона за връзка с видеотелефона на професор Ланг в Кеймбридж.

— Той е, професоре — уведоми тя сепнатия образ на Ланг. — Витгенщайн. Готов ли сте?

— Мисля, че да — отговори той и оправи вратовръзката си.

Съобщението на компютърния екран на Джейк я уведоми, че процедурата по проследяването вече е задействана. Тя каза на оператора да я свърже с Витгенщайн.

— Главен инспектор? — спокойно попита той.

— Да. Радвам се, че се обадихте.

Искаше й се да говорят по видеотелефона, за да може да види лицето му.

— О, не се и съмнявам. Искате ли да направя проба за записа ви? Проба, едно, две, три. Добре ли се чува? — ухили се той. — Знаете ли, всъщност се надявам, че записвате това. Може да се окаже от историческо значение. Изминахме дълъг път от съобщенията, надраскани с тебешир близо до мястото на престъплението. „Евреите не са хора, които са обвинявани за нищо.“

— Джак Изкормвача — отбеляза Джейк. Познаваше цитата. — Съобщението, написано близо до първата му жертва. Коя беше тя? Катерин Едоус?

— Много добре. Поразен съм, главен инспектор. Ако не звучеше толкова сантиментално и старомодно, бих казал, че сте достоен противник… Може ли да те наричам Джейк? — попита гласът след кратко мълчание. — Имам чувството, че те познавам много добре.

— Както желаеш. За какво искаш да разговаряме?

— О, не. Това е твоето шоу, Джейк. Аз съм тук по твоя покана. Ти трябва да ме предразположиш. Да ме накараш да се почувствам достатъчно удобно, за да разкрия нещо интересно. Нали така се постъпва? Но веднага ще кажа две неща, Джейк. Едното е да си спестиш труда да проследиш това обаждане. Използвам сателитен телефон. Ах, съвременната наука върши чудеса… А другото е, че по някое време ще трябва да прекъсна приятния ни разговор и да убия някого. Кой ще бъде той, разбира се, е изненада. Ще го запазя в тайна до края, после ще ти кажа кодовото му име. Не се тревожи. Опитай се да погледнеш на това, сякаш трябва да рекламирам нова книга или плоча. Имате много време дотогава. Ако моят човек се придържа към установената си практика, разполагаме най-малко с двайсет минути.

Гласът звучеше по-лекомислено и дръзко, отколкото на диска. Но Джейк знаеше, че детектив сержант Джоунс вече е установил връзка със съдебния психиатър на Ню Скотланд Ярд за по-прецизна психологическа преценка, а инженерът по акустиката изолира и се опитва да разпознае околните звуци. Тя запали цигара. По дяволите правилника. Случаят беше извънреден.

— Надявах се да те убедя да се откажеш — рече Джейк. — Да не убиваш повече хора. Извърши достатъчно убийства. Може би дори да се предадеш. Бих желала да ти помогна, ако мога.

— Хареса ли снимките, които ти изпратих, Джейк?

Тя разбра, че Витгенщайн се опитва да я предизвика и да види докъде се простира добронамереността й.

— Бяха много добре направени — монотонно отговори Джейк.

— Мислиш ли? — Той недоволно изцъка с език. — Не бях сигурен дали устните на влагалището ти са точно такива. И косъмчетата. Не знаех дали са рошави, или пригладени. И дали имаш косъмчета по устните или само по лонната кост. Е, как се справих?

Джейк усети, че се изчервява.

— Знаеш, че разговорът се записва. Искаш да ме притесниш пред колегите ми ли? Да поговорим за нещо друго.

— Може би за ануса ти? Или за зърната на гърдите?

— Сигурно съзнаваш, че според мен всичко това е преструвка. Не мисля, че си такъв човек. Виж какво, срещала съм няколко истински сексуално извратени типове и ти изобщо не можеш да се сравняваш с тях. Само искаш да ме впечатлиш, като се представяш за нещо, което не си.

Витгенщайн се изсмя високо и каза:

— Добре.

„Интересно — помисли Джейк. — Можеш да му противоречиш, без да го предизвикаш.“ Това показваше, че поне донякъде тя разговаря с разумен човек.

— Ще ти бъде ли интересно да узнаеш, че бях достатъчно близо до теб, за да те помириша, Джейк? Какъв парфюм използваш? „Екстаз“ на Лутър Ливайн?

Джейк се стресна. Откъде Витгенщайн знаеше това?

— Някои го намират за доста силен, но аз го харесвам. Всъщност в този парфюм има нещо, което ме възбужда. Но в края на краищата, аз се влияя от миризмите много повече от останалите хора.

— Откъде знаеш какъв е парфюмът ми? Следиш ли ме?

— Не. Но сме се виждали. И така, за какво разговаряхме? А, да, ти бръщолевеше някакви глупости от сорта, че искаш да ми помогнеш.

Джейк положи усилия да се съсредоточи върху разговора. Но още беше объркана от твърдението, че са се срещали. Кога?

— Така е — отговори тя.

— Не се заблуждавай, Джейк.

— Тогава позволи ми поне да те убедя да не убиваш повече хора. Какъв е смисълът?

— О, има смисъл, Джейк. И двамата сме на едно мнение относно факта, че убивам само мъже, и има критерии относно правилността на действията ми и валидността на онова, което правя. Но въпросът за самите критерии е спорен. Ако ще обсъждаме онова, което върша, първо трябва да решим как да го опишем. Това може да изисква анализ на понятията за добро и лошо в най-общ смисъл. Може да поговорим дали действията ми са насочени срещу интересите на обществото, що се отнася до наказателните мерки, или са оправдани убийства.

— Но това са само словесни…

— Разочароваш ме, Джейк. Възраженията може да са разумни, ако не последва нищо от определението на онова, което правя, като незаконно или законно, справедливо или несправедливо. Но, разбира се, има значение дали казваме „незаконно убийство“, защото това означава „наказателна кома“.

— Ясно е, че онова, което си направил, е незаконно. Убийството е неправилно по стандартите на всяко нормално общество.

— Преди всичко трябва да внимаваме как използваме думите „убийство“ и „нормално“. Например лесно мога да демонстрирам, че не всеки убиец би трябвало да бъде наказван. Да приемем определението, че убиецът е човек, убил някой друг човек, предумишлено и с пълното съзнание, че нито обществото, нито жертвата са желали това. И така, X убива Y и изтърпява определен период от наказателна кома, но след това пак си остава убиец. Виждате, че убиецът невинаги би трябвало да бъде наказван.

Джейк погледна към екрана на видеотелефона и кимна на Джеймсън Ланг.

— Бих искала да те запозная с един човек — каза тя. — Джеймсън Ланг, професор по философия в Кеймбриджкия университет. Надявам се, че нямаш нищо против, но аз го поканих да участва в разговора ни.

— Откровено казано, Джейк — хладно заяви Витгенщайн, — малко съм изненадан, че си способна да лъжеш така. Да си доведеш подсказвач — да, това наистина е прекалено. Но аз естествено съм поласкан от възможността да разговарям с професора. Познавам произведенията му много добре. Имам предвид романите. Не знам да е писал философски трудове.

Витгенщайн се изсмя презрително.

— Здравейте — колебливо рече Ланг. — Примерът, който описахте, се основава на неправилна философска граматика. Особено вашата употреба на думите „не винаги би трябвало да бъде наказван“. Но, отделно от семантичния въпрос, главният инспектор имаше право — съществува всеобщ стандарт, който се прилага към характера на поведението на човека.

— Сега е мой ред да говоря за семантика, професоре. Зависи какво разбирате под думата „всеобщ“. Като говорите за характера на поведението ми, вие имате предвид само традиционната гледна точка, в обичайните условия на едно разследване… Но аз реших да не използвам този стандарт, професоре. Може да съм решил да използвам стандарта на южноамерикански ловец на глави или на екзистенциален герой от романите на Камю, или на анархист, дори на десен по убеждения екстремист или на фанатизиран феминист. Може да съм решил да използвам всички тези стандарти вкупом. Виждате ли, преценките ви относно характера на поведението ми имат претенциите да са валидни колкото измислените герои от някой роман. Ето защо трябва да отречете, че само по себе си, моето поведение има само една характеристика, инак ще ви обвинят в пристрастие.

— Но именно затова е обществото — възрази Ланг. — Пристрастие към общоприетия стандарт за това кое е добро и кое лошо.

— Това не представя истината за моето поведение. А само привидната истина. В продължение на хиляди години отнемането на земя се нарича кражба. Но преди един век в някои части на света това е било узаконено под името марксизъм. Бъдещата политическа философия може да узакони убийството, така както марксизмът е узаконил кражбата. Говорите за стандарта на нормалното общество, професоре. Но що за общество е онова, което смята за велик един президент на Съединените щати, заповядал употребата на ядрено оръжие унищожило хиляди хора, а друг човек, убил един-единствен президент, за престъпник?

— Ако говорите за президента Хари Труман, той е действал в условия на война. За да спаси човешки живот. Използването на атомната бомба е било единственият начин да предотврати още по-голяма загуба на човешки живот.

— Онова, което правя аз, е продиктувано от същия мотив — да предотвратя още по-голяма загуба на човешки живот.

— Но вие не сте в положение да правите такъв избор. Давате лош пример на обществото.

— Говорите като консервативен моралист, професоре.

— Може би. Но вие, естествено, ще приемете, че в очите на обществото, което отхвърляте, трябва да бъдете заловен и наказан.

— „Трябва“? — изсмя се Витгенщайн. — Не, аз приемам само вероятността.

— Твърдите, че действате така, за да спасите други хора. Следователно сигурно приемате, че уважението към човешкия живот е основата на морала.

— Не, само към достойния човешки живот.

— И какъв е критерият за това?

— В повечето случаи субективното чувство, че животът продължава да е достоен.

— А дали мъжете, които сте убили, са имали чувството, че животът им е бил достоен?

— Вероятно. — Гласът му стана по-мрачен, после той добави: — Но, разбира се, може да се грешали. Да предположим, че Айнщайн получава лоша новина за съпругата си и загубва желание да живее. Няма ли някой да почувства известно задължение да му каже колко е достоен животът му? Неговото собствено мнение за съществуването му ли ще бъде крайният стандарт?

— Да, тук имате право — призна Ланг. — Човек би почувствал такова задължение каквото описвате.

— Тогава сигурно трябва да признаете вероятността, че има хора, които надценяват достойността на собственото си съществуване?

— Логично е да се съглася с това. Но не виждам как такова нещо може лесно да се демонстрира.

— Да предположим, че такъв човек излага живота на другите на риск, вкопчвайки се неотстъпчиво в своя собствен живот. Това не може ли да бъде демонстрирано?

— Може.

— Няма ли да се чувствате оправдан да премахнете такъв човек?

— Зависи от обстоятелствата — отговори Ланг. — От това колко явен е бил рискът за другите хора. Разбирам накъде биете, но не приемам, че вашият случай е толкова явен, колкото описвате.

— Какъв критерий би бил приемлив, за да се стигне до такова решение?

— Предполагам, че обективният стандарт. Преценка за онова, което човек би направил в подобни обстоятелства.

— Субективна преценка за обективен стандарт? — изсмя се Витгенщайн. — Звучи интересно. Не смятате ли, че съм се опитвал да обмисля обективно случаите на моите събратя, ВМЯ-отрицателните? И съм стигнал до извода, че рискът може да бъде демонстриран на другите хора?

— Оспорвам вероятността за такава демонстрация.

— Но, професоре, когато убих първата си жертва, аз вече демонстрирах това. От онзи миг съществува ясният и очевиден риск, че другите като мен може да направят същото.

— Не, не, не! — ядосано възрази Ланг. — Вие се опитвате да докажете причината, съдейки по следствието. Според вас убийството, което сте извършили, доказва, че съществува риск и другите като вас да сторят същото. Не приемам довода ви.

Витгенщайн се ухили.

— Опасявам се, че трябва да го приемете, професоре. Поне за момента. Време е да тръгвам.

— Моля те, почакай — обади се Джейк.

— Съжалявам, не мога. Друг път ще продължим дискусията си. Следващата ми жертва се появи малко по-рано, отколкото очаквах. А, да, обещах да ти кажа името му, дадено от програмата „Ломброзо“, нали? Рене Декарт. А сега наистина трябва премахна едно зло от света.

— Почакай… — едновременно повториха Джейк и професорът.

Но Витгенщайн затвори.

 

 

— Той не ни заблуждава — каза детектив сержант Джоунс. — Проследихме обаждането по „Юпитерстар“ и оттам — до Лондон. Невъзможно е да бъдем по-прецизни, когато разговорът се провежда от сателитен телефон.

Джейк раздразнено поклати глава.

— Трябваше да се досетим, че ще използва нещо такова.

— Сателитните телефони са скъпи. Да не споменаваме факта, че са и незаконни.

— Да. Но това означава, че може би ще успеем да разберем откъде го е купил. Ти къде би отишъл, ако искаш да си вземеш сателитен телефон?

— Само на едно място има такива неща — на Тотнъм Корт Роуд. Но ще бъде адски трудно да накараме продавачите да проговорят.

— Да, ще трябва да им гарантираме съдебен имунитет. Аз ще се погрижа за това.

— Между другото — предпазливо каза Джоунс, — той беше ли прав за парфюма ти?

— О, да. Но да ме убиеш, не мога да се сетя къде сме се срещнали.

— Сигурна ли си, че парфюмът ти не беше споменат в онази статия във вестника?

— Напълно.

— Вероятно те е будалкал.

— Да, може би — усмихна се Джейк, макар да не мислеше, че е така.

— Искаш ли да ти изпратя охрана? В случай че Витгенщайн пожелае да се срещне с теб.

Джейк се замисли. Едва ли някой от колегите й от мъжки пол би поискал охрана — освен ако семейството му не беше заплашено. Тя поклати глава.

— Не. В края на краищата той не ме заплаши. Пък и нали нося пистолет.

 

 

Става все по-лесно.

Декарт излезе рано от рекламната агенция на Шарлот стрийт, където работеше, и тръгна към търговския център на Ню Оксфорд стрийт.

На десетина метра над редицата дървета от Сейнт Джайлс Съркъс до Бонд стрийт се издига стъклен свод, покриващ два етажа магазини, ресторанти, бюра за обмяна на валута, кинотеатри, строителни фирми, изложби и търговски щандове, където продават най-различни дреболии, занаятчийски произведения и сувенири, и всичко това — на фона на безкрайния шум, създаван от множеството китаристи, фокусници, клоуни и танцьори, всеки от които е решил да привлече вниманието с атракциите си.

Декарт прекоси Ратбоун стрийт, където група въоръжени полицаи се мотаеха безгрижно до колата си, размахваха палките и флиртуваха с проститутките.

Той беше неприятен на вид човек, облечен в широки шарени дрехи — досущ клоун от търговския център. Косата му беше смешна — късо подстригана отстрани и дълга и стърчаща на темето. Носеше прозрачно пластмасово дипломатическо куфарче, което ми позволи да видя вестника, цигарите, преносимия компютър, телевизора и видеокасетите, които си беше приготвил за влака на връщане вкъщи. Вероятно току-що бе написал някоя тъпа реклама за хамбургери, за прах за пране „Протоник“ или за нов модел изтъркани джинси. Да, Декарт наистина приличаше на човек, който пише реклами за джинси. Cogito ergo sum?^[1] Но аз мисля, че съвсем не е така. Ако можеш поне малко да разсъждаваш с мозъка си, в който липсва вентро-медуларно ядро, няма да работиш за амбулантни търговци.

Той пресече добре поддържаните градини на площада и тръгна по Дийн стрийт. Преди да се шмугне в един порноклуб с представления на живо, Декарт спря да се вгледа във витрината на една малка книжарница.

Дълго стоях пред заведението, съзерцавайки колекцията от черно-бели снимки, изобразяващи нищо необещаващите мостри на момичетата, танцуващи вътре. Далеч не бяха толкова привлекателни, за да показват голите си тела, а и снимките бяха стари, сякаш правени преди десет-петнайсет години, когато на мода бяха други прически и други форми на гърдите.

— Сексшоу на живо — лаеше червендалестият хипопотам, който седеше зад бронираното стъкло на касата за билети. — Само двайсет и пет екю. Най-горещото шоу в цял Лондон.

Отброих пет банкноти и откъснах един розов билет от ролката с размери на чиния за хранене. Стълбите скърцаха като падащи дървета, докато предпазливо пристъпвах надолу, към недрата на клуба. Момичето на сцената току-що бе събуло бикините си и ги въртеше на върха на пръста си, сякаш си вееше с ветрило, защото вътре беше топло.

— Здрасти, приятел — изчурулика тя, като видя, че се взирам в лицата на посетителите.

Но аз търсех Декарт.

Лесно го забелязах. Той стоеше досами сцената с размери на одеяло, силуетът на смешната му прическа се открояваше на ярката светлина на прожекторите.

Седнах непосредствено зад него, но мисля, че той не ме забеляза. Беше твърде вглъбен в момичето, което започна щедро да маже с вазелин първо задника си, а после дъното на една бутилка шампанско. „О, не!“ — помислих, но почти веднага бях опроверган, защото тя напъха бутилката в себе си, докато остана да се вижда само тапата.

Едно нещо е идентично със себе си. Няма по-добър пример за безполезна пропозиция, която обаче все пак е свързана с някаква игра на въображението. Все едно във въображението ни нещо като бутилка шампанско придобива собствена форма и виждаме, че тя приляга там. В същото време се вглеждаме в този предмет и си представяме, че това празно място му е било оставено и сега то му приляга точно. Ала това е нещо съвсем различно.

Безсрамието на този акт беше почти смешно. Момичето вкара бутилката в себе си и после я извади. Вътрешен процес, нуждаещ се от външен критерий. Човешко същество, изхвърлящо като изпражнение бутилка шампанско.

Рене Декарт седеше скован на мястото си, не помръдваше и, изглежда, дори не смееше да диша. Запитах се дали това е част от основното му пътуване към собственото „аз“. Мамеха ли го сетивата му в момента относно неща, които едва ли бяха осезаеми? Дали той си въобразяваше, че всъщност си е вкъщи и лежи гол в леглото?

Би могло да му се прости, ако мислеше, че живее в някакъв кошмар. Момичето изстена и се изкикоти, когато хвана бутилката и с ужасяващ засмукващ звук я извади от ануса си. Все едно гледаш как упоен пациент си прави операция сам. Очевидната невероятност на онова, което правеше тя, и моето изумление подсилваха кошмарния аспект на цялата ситуация. За моя изненада установих, че неволно съм протегнал ръка, сякаш да възприема всичко това със сетивата си. Сънищата не са толкова ясни и отчетливи. Но, разбира се, Декарт знаеше, че сънищата заблуждават с изобретателността на илюзиите си и няма сигурни признаци, по които ясно можем да различим будното състояние от съня. Дори от смъртта.

За миг се втрещих от удивление, което едва не ме убеди, че наистина сънувам. Бутилката отново изчезна в тялото на момичето.

Нека тогава да е сън. Още по-добре. И за двама ни беше по-лесно да е така. Извадих газовия пистолет от кобура под мишницата си. Едва ли щях да пропусна целта. Ако кажа: „Оръжието е насочено към точка Р върху главата на Декарт“, аз не споменавам къде ще го порази куршумът. Определянето на точката за прицелване е геометричен способ за определянето на посоката. Фактът, че използвам този метод, сигурно е свързан с някои наблюдения (траекторията на куршума и други), но тези наблюдения не влизат в настоящото описание на посоката.

— Направи го — рече гласът.

Втрещих се от изненада. Кой каза това? Декарт? Ницше? Господ?

— Хайде, направи го — повтори гласът.

Момичето сподавено изписка. Чух и други викове на безмълвно насърчение.

— Добре — рекох аз и вдигнах пистолета, докато дулото се доближи само на няколко сантиметра от тила му.

Коленичило на сцената, момичето измъкна бутилката от задника си и стана, за да се поклони. Около мен гръмнаха аплодисменти — публиката изразяваше възхищението си. Ръкопляскаха всички, освен Декарт. Но мисля, че никой не забеляза това. Прибрах оръжието в кобура и тръгнах нагоре по стълбите, към светлината.

Също като него и аз се страхувам да се събудя от този сън. Само в случай че мъчителното будно състояние, което ще последва спокойствието на тази отмора, би трябвало да бъде прекарано не на дневна светлина, а в пълния мрак на току-що описаните трудности. Вярно, досега никой не е пречил на свободата ми. Моят живот я пресуши. Много шум за нищо. Но аз няма да се променя. Такъв съм, какъвто съм се родил. Но въпреки това аз предвкусвам провала в живота. В края на краищата аз съм постигнал епохата на разума.

Но що за разум е да предположа, че пистолетът ще стреля, ако пръстът ми натисне спусъка? И че ако стрелям в главата на моя събрат, куршумът ще пръсне мозъка му? Задавам си този въпрос и ми хрумват стотици причини — всяка заглушаваща гласа на другата. „Но аз вече съм го правил много пъти и често съм чувал същото и за другите. Онзи ден във вестника имаше статия, написана от един бивш убиец на мафията, който застрелвал жертвите си в главата, докато ядели супа.“ (Е, аз поне имам благоприличието да не прекъсвам обяда на хората.)

На първо място в Природата е Разумът. Създаден е така, че Човекът да може да изследва и да възприема, и трябва да го отличаваме от Чувствителността и Разбирането. Естествено, Разумът има склонността да надминава и да престъпва границите на онова, което може да бъде преживяно, а всички изводи, носещи се по хлъзгавата земя, са погрешни и без стойност.

И все пак… същият този ум, който е способен на разум, създава и чудовища.

Има една гравюра от великолепния Гоя, на която различни същества от света на вечната нощ кръжат застрашително над главата на спящ човек — вероятно самия Гоя, защото малцина художници могат да съперничат на страховитото му въображение. Чудовищата в гравюрата, разбира се, са символични. Истинското чудовище, както казва Хобс, пък и Фройд, е самият човек — дивак, егоист и брутален убиец. Според Хобс обществото е устроено така, че човек да оставя бруталната си същност окована у дома, за да може да се стреми към нещо друго.

Но ако първоначалното състояние на Човека е да бъде асоциален и пагубно хищен и ако се стреми да надмине това състояние, дали той се доближава до Господ, или открива, че все повече се отдалечава от Него?

За себе си аз намирам аспектите на моя характер — самотник, незначителен, противен, брутален и сприхав — за далеч по-силни от онези цивилизоващи условности, наложени от обществото. И много добре разбирам, че са в противоречие със света.

Всички се опитваме да вникнем в ума на масовия убиец и да разберем какво го кара да извършва такива ужасни престъпления.

И въпреки това, кой от нас откровено може да каже, че дълбоко в душата си вече не знае отговора?