Филип Кер
Философско разследване (19)

19.

Автоматичното джобно ножче още беше отворено в ръката й. Наточеното като бръснач острие се подаваше от стиснатия й юмрук. Държеше го на разстояние от себе си, все едно че беше член на бандата на Акулите или на Изтребителите от „Уестсайдска история“, готов за улична схватка. Само че схватката бе свършила. Две санитарки качваха тялото на мъжа на количката. Завързаха го с ремъци, сякаш би могъл да стане и да върви. Нямаше голям шанс за това. Не и със смачкана дихателна тръба.

Доволна от работата, която бе свършило джобното ножче, тя го вдигна към очите си, за да го разгледа по-отблизо. Беше го купила импулсивно, докато предишната година прекарваше отпуска си в Италия. Нещо, което да слага в чантата си, за да се чувства по-сигурна, когато не носи пистолета. Изненада се как бързо го използва — макар и не по първоначалното му предназначение.

Двете санитарки насочиха количката с дистанционно управление към коридора и после към вратата на асансьора. Това й напомни за играчката, която бе имала като дете. „Не е за момичета“ — беше казал баща й. „По-добра е от играчките за момичета“ — помисли тя.

Портиерът отвори външната врата. Количката се блъсна в задната част на линейката и автоматично задейства електронния елеватор, който я вдигна от асфалта като кофа с боклук и я изтегли в изрисуваната с реклами за лекарства каросерия. В същата секунда вратите се затвориха и синята лазерна лампа на покрива започна да хвърля светкавици във всички посоки.

Двете санитарки колебливо погледнаха Джейк и по-точно ножа, който още беше в ръката й. Едната отвори уста да каже нещо, но колежката улови погледа й и поклати глава, за да й покаже, че е по-добре да не задават въпроси. Работата им беше да вземат пациента и да го закарат в болница. Нищо повече. Но жената с ножа ги заговори:

— Къде ще го закарате? В коя болница?

Едната санитарка сви рамене и посочи картата му за самоличност.

— Зависи от документа. Още не съм го сложила в компютъра. Щом го направим, кодът му ще ни каже къде е регистриран и ще го закараме там.

Джейк посочи двамата мъже, които седяха в спрялата наблизо полицейска кола.

— Виждате ли онези ченгета?

— Да.

— Те ще карат след вас. Гледайте да не ги загубите някъде по пътя.

— Добре. Както кажете.

Линейката потегли. Станли я последва с полицейската кола. Двете сирени свиреха като побъркани по секса строителни работници. Когато се скриха от погледа й, Джейк се върна в „Уинстън Маншънс“ и отново се качи на седмия етаж, където едно моторизирано ченге, пристигнало на сцената заедно с линейката, възпираше обитателите на сградата, които любопитстваха да разберат какво е станало. Вратата на апартамента на Естерхази беше отворена. Джейк влезе, внимателно проправяйки си път сред купищата строшени стъкла от прозорците, и огледа обстановката.

Апартаментът беше обзаведен семпло, дори оскъдно. Липсваха сензационните отличителни особености, които биха възхитили някой таблоиден вестник, решил да опише мислите на серийния убиец като аспект от интериора на жилището му. Нямаше врящи тенджери с човешки глави, нито стая за изтезания, рисунки или снимки на мъртви тела, колекции от женско бельо, човешка кожа, висяща върху шивашки манекен, в очакване да бъде зашита, нито стъклени витрини с пистолети и ножове, изложени като насекоми и паяци. Имаше само един портрет — на Уинстън Чърчил. Сигурно бе останал още от построяването на блока. Странният пистолет на Естерхази още беше в кобура, окачен на един стол.

Цветовата гама в апартамента не беше по вкуса на Джейк: син килим, черни дървени мебели и жълти стени. Синьото и жълтото бяха класически противоположни цветове и взаимно антагонистични като сетивно възприятие, но това едва ли беше показателно за мания за убиване. Голата истина беше, че апартаментът на Естерхази не загатваше с нищо какво го бе направило масов убиец. Всичко изглеждаше съвсем обикновено, но в същото време необичайно заради самата същност на човека, живял тук.

Джейк не се сблъскваше за пръв път с това явление. Беше свикнала с представата, че масовите убийци водят привидно съвсем обикновен живот. Човек трябваше да се тревожи от мислите в главите им, а не за картините на стените или за трофеите във витрините. Истинското зло не украсяваше домовете им с черни кадифени завеси и човешки черепи, служещи за пепелници. Най-необичайното нещо в жилището на Естерхази беше прерязаният край на въжето, завързано за една от гредите, с което се бе опитал да се обеси, и падналата стълба, която бе използвал да се качи до примката и после бе блъснал. Джейк използва същата стълба, за да среже въжето. Не друг, а тя му направи изкуствено дишане, за да спаси живота му. Още усещаше дъха му на устните си. Странно, той беше опасен и непознат, но неизвестно защо Джейк се зарадва, че му вдъхна живот, сякаш Естерхази беше удавник или Дон Жуан, изхвърлен от вълните на нейния остров.

И защо го бе спасила? Добре че не беше сантиментална. Но съзнаваше, че именно това беше причината да го спаси. Запали цигара и я изпуши, вече ядосана на себе си — нямаше нищо по-досадно от собствените мисли. Опита да си внуши, че станалото с Естерхази не е нейна работа. Беше изпълнила дълга си — в съгласие със закона и въпреки огромните усилия на почти всички около нея.

Сега вече съдбата му зависеше от адвокатите, съдиите, психотерапевтите и вероятно от политиците. Може би щеше да успее да избегне правосъдието, доказвайки, че е невменяем. Вярно, беше му предложила медицинска помощ, затова трябваше да се погрижи да го прегледа някой друг, а не професор Уеъринг. Вероятно статиите в няколко медицински и психиатрични списания, основаващи се единствено на написаното от него, че истинският Витгенщайн може би е страдал от биполярно психическо разстройство (в миналото наричано маниакалнодепресивна психоза), щяха да бъдат взети под внимание в подкрепа на твърдението му за невменяемост.

Беше изпълнила дълга си. И най-искрено се надяваше, че не помага на кралската прокуратура да изгради непоклатимо обвинение срещу Естерхази, а той да бъде наказан с нещо по-добро от леденостудена игла във вената. Странно чувство. Обикновено не се интересуваше много-много какво става с хората, които арестува. Но Естерхази съвсем не приличаше на останалите.

Точно на това се надяваше. Ала дълбоко в душата си знаеше, че няма да стане така. Винаги го бе знаела.

Седна на бюрото на Естерхази, за да чака оперативните работници. Забеляза компютърната апаратура и подплатения с гума черен костюм за виртуална реалност, сложен на специална кожена поставка като захвърлена човешка сянка. Щом бе обличал този боклук, нямаше начин да разбере какви мисли се бяха въртели в главата му. Казваха, че след продължителна употреба виртуалната реалност става опасна като ЛСД. После видя двете тетрадки — едната кафява, а другата синя — и обзета от любопитство, отвори кафявата.

Шест месеца по-късно

Пред официалния вход на затвора „Уондсуърт“ се бе събрала тълпа. Свечеряваше се и броят й непрекъснато нарастваше, защото хората минаваха оттам на връщане от работа. Атмосферата беше спокойна, но въпреки това присъстваше малък взвод от полицейските сили за борба с масовите безредици.

Джейк пристигна рано. Не прецени правилно времето, необходимо й за придвижване. Паркира колата в близкия градински център и за да убие време, купи мушкато за саксиите на балкона си. Докато чакаше продавача да извърши плащането с кредитната й карта, й хрумна да вземе цветя за Естерхази. Може би той щеше да се зарадва на някакви багри в последните няколко часа от съзнателния си живот. Огледа се и след като видя само саксии, попита продавача дали имат стръкове цветя. Мъжът се изкикоти, посочи двора, където цъфтяха стотици растения, и попита:

— А какво според вас е това?

— Не, искам откъснати цветя.

Подигравателната му усмивка стана още по-широка.

— Това е градински център. Тук се отглеждат цветя. Щом искате откъснати цветя, отидете в гробището на Магдалина Роуд. Не мога да си представя, че някой иска да отреже нещо, което расте.

— Спестете ми лекцията по ботаника — каза Джейк и избра един красиво разцъфнал зюмбюл.

— Защо ви е това? Разцъфнал е напълно. След ден-два ще свърши. Най-добре е да вземете някой току-що напъпил.

Тя поклати глава. Утре щеше да бъде твърде късно за Естерхази.

— Не, този ще свърши работа.

— Както желаете — рече продавачът.

Джейк остави мушкатото в багажника на колата и тръгна към входа на затвора. Реши да не мести колата по-наблизо. Някой можеше да среже гумите й, предполагайки, че автомобилът е на човек от персонала на затвора. Слънцето бе залязло, но тя не махна слънчевите очила, за да не я познаят. Телевизията широко отразяваше съдебния процес срещу Естерхази и собствената й роля в залавянето му. Ала тълпата не й обърна внимание, подведена от червено-лилавото цвете в ръцете й. Малцина полицаи или официални лица от Министерството на вътрешните работи идваха в „Уондсуърт“ с цветя. Джейк показа картата си за самоличност и бързо влезе.

— Дошли сте да видите как ще го боцнат ли? Един момент. Не искаме натрапници, нали? Да, всичко е наред — говореше пазачът, докато проверяваше в дългия списък с имена на компютъра си.

Сетне колебливо погледна зюмбюла.

Джейк се запита дали не мисли да я провери за наркотици или нещо подобно.

— Това за него ли е? — попита той.

— Да. Може ли?

Пазачът сви рамене.

— При дадените обстоятелства предполагам, че може. Ще кажа на един от хората си да ви придружи до новото крило.

— Не си правете труда. Знам пътя.

— Е, да — каза той и продължи да чете вчерашния брой на „Световни новини“.

На първата страница имаше снимка на Естерхази, който изглеждаше доста озадачен, а заглавието гласеше: „Утре психопат убиец ще глътне горчивия хап“.

Джейк направи гримаса и отмина.

Крилото за наказателна кома беше построено наскоро. Дори бе спечелило награда от Института на европейските архитекти. Изградено от червени тухли като стените във викториански стил около него, помещението представляваше огромен купол, който отвън приличаше на обсерватория, а отвътре — на библиотека. Железобетонни трегери подпираха тавана, осеян с множество прозорци, които отдолу наподобяваха грамадното око на Бога. По периферията на вътрешната окръжност, като в морга, бяха наредени големи чекмеджета, съдържащи телата на осъдените на наказателна кома.

Вътре беше по-студено, отколкото навън, защото въздухът изкуствено се охлаждаше, и облечената само в тънък летен костюм Джейк потрепери. Ускори крачка, мина под купола и тръгна към килиите с арестантите.

Видя едно издърпано чекмедже, малко по-голямо от ковчег, и спря. Водена от любопитство, се приближи да го разгледа. Вътрешността беше тапицирана с мека черна телешка кожа — единствената отстъпка, направена с цел предотвратяването на рани по кожата. Отстрани се подаваха тръбичките и катетрите, които щяха да бъдат прикрепени към тялото на осъдения. Отпред имаше малък плосък екран, където се отчитаха функциите на тялото и електронна карта-ключ за предпазване на обитателя от натрапници. Джейк се разтрепери цялата и разтърквайки голите си ръце, забърза по пътя си.

В преддверието до килията, в която Естерхази прекарваше последните си часове в съзнание, се бе събрала малобройна група хора. Повечето бяха лица, които Джейк познаваше от Министерството на вътрешните работи и от Института за изследване на мозъка: Марк Удфорд, професор Уеъринг и госпожа Грейс Майлс. За пръв път имаше и телевизионни екипи, дошли да отразяват на живо събитието, след одобрената от Върховния съд петиция и те да присъстват наред с журналистите от печата.

Джейк спря да види как Ай Ти Ен коментира събитието и интересът й нарасна, когато видя, че репортерката е Ана Крайслер. Самата тя беше обект на обсебеността на серийния убиец Дейвид Бойсфийлд — случаят, който Джейк бе дала за пример в лекцията си пред европейския симпозиум за законността и реда, когато й възложиха да ръководи разследването „Витгенщайн“. Сега й се струваше, че е било много отдавна.

Ана Крайслер, облечена в елегантен костюм на „Шанел“, с примамливата външност на пластмасова кукла и нахакания вид на стюардеса манекен, отговаряше на въпроси, задавани в ефир от някакъв невидим водещ от студиото. Фактът, че Крайслер беше тук, а не зад обичайното си бюро в телевизията, беше доказателство за важността, която Ай Ти Ен отдаваше на събитието.

— Каква е атмосферата в затвора „Уондсуърт“, Ана?

— Ами, както можеш да предположиш, Питър — изключително напрегната. Пред стените на затвора са се събрали много хора, за да протестират срещу присъдата на Пол Естерхази. Има полиция, но не се очакват безредици. Нещата са съвсем различни от онова, което ставаше със смъртното наказание, защото сега няма надежда за помилване в последната минута. Телефонните обаждания от канцеларията на Министерството на вътрешните работи, заменящи наказанието с доживотна присъда, са история, защото, разбира се, вече няма доживотен затвор. Преди малко разговарях с управителя на затвора. Пол Естерхази хапнал малко към пет часа и отказал да говори със свещеник. Оттогава прекарва последните си часове, като гледа телевизия.

— Може би дори гледа това предаване, Ана. Все още не знаем какъв е бил мотивът му да извърши всички тези ужасни престъпления. По време на процеса бяха изказани предположения, че психическото му равновесие може да е било повлияно от продължителната употреба на програмите за виртуална реалност. Каза ли какво го е превърнало в сериен убиец? Има ли някакви признаци на разкаяние?

— Не, Питър. Разбира се, сега знаем, че в основата на убийствата е програмата „Ломброзо“. И че подобно на самия Естерхази, много от жертвите му са получили имена на известни философи, за да се запази в тайна истинската им самоличност. Естерхази е учил в Оксфордския университет, но е бил изключен заради употреба на наркотици. Някои коментатори предполагат, че това е породило ненавист към интелектуалците като цяло и към философите в частност. Странно съвпадение е, че също като истинския Лудвиг Витгенщайн, Естерхази произхожда от богато австро-германско семейство и е работил във фармацевтичната лаборатория на болница „Гай“. Това беше един от факторите, поради които Естерхази не можа да избегне правосъдие, пледирайки за невменяемост.

— Ана, ти разговаря с много хора, които са познавали Пол Естерхази. Що за човек е той?

— Несъмнено много интелигентен, Питър. Начетен, образован и опитен в работата с компютри. И в службата си е бил много популярен. Мнозина от хората, които го познават, казаха, че е приятен човек, с добри обноски, работлив и не би причинил зло дори на муха. Но в същото време Естерхази, изглежда, е бил самотник. Преди много години се отчуждил от родителите си и засега няма изгледи те да пожелаят отново да влязат в живота му. Освен това Естерхази е бил женен известно време, но съпругата му се развела и променила името си. Всички опити да я намерим се оказаха безуспешни.

— И така, в много отношения, дори когато очаква наказанието си, Пол Естерхази остава загадка.

— Точно така, Питър. Мнозина са разочаровани, че прилагането на наказанието означава никога да не научим нещо повече за него. Но трябва да отбележим, че Естерхази може би е загадка и за самия себе си. По време на процеса той явно не можеше да различи действителността от виртуалната реалност. Поради тази причина много хора мислят, че мястото на Пол Естерхази не е в чекмеджето за наказателна кома, а в болница за криминално проявени невменяеми.

— Ти спомена правителствената програма „Ломброзо“, Ана. Какво мислиш за този и за другите противоречиви аспекти на законодателната политика на правителството?

— Критиците на настоящата политика, най-вече говорителят на опозицията, депутатът Тони Бедфорд, твърдят, че програмата „Ломброзо“ е нарушение на човешките права и трябва да бъде прекратена. Но аз смятам, че това едва ли ще стане, тъй като Европейският съд вече реши, че целта на програмата е да се грижи и да съветва мъжете с вродена склонност към агресивно поведение и че това не представлява нарушение на човешките права. Но ще трябва да бъдат направени радикални промени — не на последно място по отношение на сигурността на програмата. Говори се, че ще падат глави. Но преди да станат известни резултатите от публичното разследване, не можем да кажем как е било извършено проникването в системата и кой ще отговаря за това. Дотогава „Ломброзо“ ще бъде временно преустановена… А сега при мен е министърът на законността и реда госпожа Грейс Майлс. Госпожо Майлс, какво отговаряте на противниците на наказателната кома, които казват, че това е жестока и необичайна присъда и няма място в едно цивилизовано общество като нашето?

Грейс Майлс се усмихна почти натъжено.

— Преди всичко, госпожице Крайслер, позволете ми да коригирам една ваша забележка относно програмата „Ломброзо“. Това не е само правителствена политика, а част от генералната политика на Европейската общност. Гласувана е във всички страни, членуващи в Европейския парламент. По една случайност програмата беше въведена първо в нашата страна… А сега на въпроса ви за наказателната кома. Бих казала следното: Европейският съд реши, че тя не е нито жестока, нито необичайна. Това наказание от няколко години се прилага в Съединените щати и има множество доказани преимущества, на които предлагам да не се спираме сега. Моментът не е подходящ. Но на нейните критици ще кажа едно: изненадана съм, че техните доводи са същите, които използваха и против връщането на обесването. Самата аз бях и съм против смъртната присъда. Но понякога, както в този случай, всички чувстват, че е необходимо някакво по-строго наказание от затворничеството. Мисля, че наказателната кома върши добра работа. И най-силният довод в нейна полза, като крайна юридическа санкция, е, че когато стане грешка — а системата не е съвършена — присъдата може да се преустанови. Само ще добавя, че в дадения случай очевидно няма място за съмнение… Нещо повече, лично аз приветствам днес присъствието на камерите тук. Хората имат право да видят изпълнението на наказанието, присъдено в тяхно име и с парите на данъкоплатците. Стига само да не бъдат показвани лицата на изпълнителите на наказанието. Гледам на това пряко предаване като на ценна услуга на обществото.

Джейк не можа да издържи повече тази манипулативна защита на свободата на медиите и бавно се отдалечи от камерите. Изненада се, че Марк Удфорд тръгна след нея. Не го беше виждала от деня, когато той и Уеъринг се бяха опитали да я накарат да убеди Витгенщайн да се самоубие.

— Нямах възможност да поговоря с вас — рече Удфорд. — Но искам да ви кажа браво, задето хванахте този човек. Нали не се сърдите?

Джейк поклати глава.

— Само си върша работата.

— Точно така. Всички ние правехме онова, което смятахме, че е най-добро, нали? Между другото, поздравления за повишението. Чух, че ще оглавите отдел „Убийства“.

— Това е само временно. Докато намерят заместник на Шали.

Удфорд започна да шепне.

— О, няма да се учудя, ако ви поверят тази длъжност за постоянно. Министърът харесва стила ви.

Джейк погледна госпожа Майлс, която още разговаряше с Ана Крайслер.

— Не бих казала, че ме е грижа за нейния — отговори тя и поклати глава. — Моят стил също не ми харесва. Не и когато гледам циркове като този.

Джейк тръгна към главния надзирател на затвора.

— Е, запомнете едно: вие станахте звезда.

— Както вече казах, Удфорд, вършех си работата.

— Чухте ли, че доктор Сейнтпиер е подал оставка?

— Не.

— О, да. Но това още не е станало публично достояние. Но нечия глава трябваше да падне заради случилото се. И се опасявам, че Сейнтпиер беше очевидният кандидат. Вече има нов отговорник за сигурността. Ще промени цялата процедура на системата и едва тогава „Ломброзо“ ще бъде приложена в останалите страни от Европейската общност, за да няма проблеми с неправомерния достъп. И когато всичко бъде готово, работата ви много ще се улесни.

Джейк се усмихна язвително.

— Дали? Извинете ме.

Тя се приближи до главния надзирател и го попита дали може да види Естерхази насаме за няколко минути.

Човекът погледна цветето, после нея.

— А това растение за какво е? — подозрително попита той.

— За Естерхази. Нещо красиво, което да види и да помирише, преди да го въведат в наказателна кома.

— Вероятно е в противоречие с правилника. Но при дадените обстоятелства мисля, че може. Оттук, ако обичате.

Естерхази гледаше телевизия под зорките очи на двама надзиратели. Ръцете му бяха в белезници. Седеше на ръба на стола, погълнат от прякото предаване на Би Би Си на изпълнението на собствената му присъда. Когато Джейк влезе, той се обърна и се усмихна.

— Ах, момичето със зюмбюла. Знаеш ли, най-много ще ми липсват багрите. От опит знам, че човек сънува само в черно и бяло.

Естерхази изглеждаше по-възрастен и изискан, отколкото Джейк го помнеше по време на процеса. Дори някак възвишен. Досущ човек, който лесно се отегчава от земните мисли на хората. Тя остана поразена от физическата му прилика с истинския Витгенщайн. Само че Естерхази беше по-атлетичен, дори изпълнен с енергия. Излъчваше някаква магнетична интелигентност, каквато може би е видял доктор Франкенщайн, докато е създавал прочутото си същество. Говореше превзето, като герой от викторианска мелодрама. Неспокойните му очи се вторачиха за няколко секунди в цветето в ръцете й. Джейк мълчеше. Той стана, взе саксията от треперещите й ръце и я сложи на масата до телевизора.

— Колко мило от твоя страна да ми донесеш цвете.

Доближи лице до зюмбюла и затвори очи.

Няколко пъти вдъхна дълбоко уханието, сетне отвори очи. Погледна Джейк и дяволитостта се стече по лицето му като капка пот.

— Ако те бях помолил да ми донесеш червено цвете, щеше ли най-напред да намериш червения цвят в таблицата на цветовете и след това да ми донесеш цвете с цвета, който си намерила там?

— Не.

— Но ако трябва да изберем или да получим чрез разместване определен нюанс червено, понякога се случва да си послужим с образци или с таблица, нали?

— Да, понякога — съгласи се Джейк.

— Ами точно така функционират паметта и асоциациите в контекста на езиковата игра.

— Още ли играем? Дори сега?

— Защо не? — Той се намръщи и посочи телевизионния екран. — След като самият аз съм предмет на нещо като игра, макар това да е понятие с доста неясни очертания. О, да, знам какво си мислиш. Питаш се дали неясното понятие изобщо е понятие. Един неясен образ на човек образ ли е изобщо? Един човек, който е нито мъртъв, нито жив, човек ли е изобщо?

— Не знам. Вероятно.

Естерхази се ухили.

— Тогава вероятно не. Струва ми се, че по-скоро ще приличам на това растение. От време на време ще подрязват косата и ноктите ми. Ще ме поят и плевят. Периодично ще ме преглеждат за паразити. Но всичко това ще бъде предимно символично.

— Ти си убил хора.

Той сви рамене.

— Завиждам им. — Усмивката му стана по-широка. — Предполагам, че на теб дължа живота си. Но кажи ми, защо ме запази?

— В играта има и правила. Тя не е истинска, ако правилата са неясни. Точно ти би трябвало да съзнаваш това.

Естерхази въздъхна и кимна.

— Да, мисля, че имаш право. — После отново се усмихна. — Знаеш ли, направи ми истинска услуга, като ми донесе този зюмбюл. Мъчех се да измисля изречение от около сто и петдесет букви, което да напишат на компютърния екран на чекмеджето ми. Една от последните малки привилегии на осъдения. Твърде щедро. Господата тук ми прочетоха стиховете на други осъдени с надеждата да реша какво искам. Разбира се, повечето бяха непоносимо сантиментални. Средностатистическият престъпник се изразява доста вулгарно, особено що се отнася до начина, по който иска да го запомнят. Но ти ме вдъхнови с това твое цвете. Благодаря.

— Какво ще напишеш?

— Изненада. След няколко часа ще го прочетеш на чекмеджето ми.

— Съжалявам за… всичко това. Наистина.

Той поклати глава.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Ако мога.

— Разбрах, че е разрешено да се посещава човек, който е наказан с кома. Градинарите казват, че растението вирее добре, ако му говориш. Ще идваш ли от време на време да ми говориш?

Джейк сви рамене.

— Какво да казвам?

— Назовавай разни неща. Говори за тях. Отнасяй се към тях в речта си. Сякаш съществува само едно нещо, наречено „да се говори за нещата“. Все едно си момиченце, което говори на куклата си. Дължиш ми поне това, задето запази живота ми. Ще го сториш ли?

— Никога не съм обичала куклите. Но за теб ще направя изключение.

На лицето му се изписа облекчение.

Накрая Джейк го попита защо е убил всички онези мъже. Какъв е бил мотивът му?

Интелигентните му очи се завъртяха към небето. Акцентът му изведнъж стана американски.

— Мотивът ми ли? — лаконично се изсмя той. — Ами мисля, че всичко се дължеше на вътрешно емоционално преживяване, осъзнато чрез импровизация. Мотивацията… Хората винаги задават на убиеца този въпрос, Джейк. „Кажи, Коуди, какво те накара да го направиш? Защо уби всички онези жени?“ Сигурно им дотяга да им задават този въпрос и да не намират отговор. Това ги притеснява. Съсипват живота си, а обяснение няма. И след известно време измислят нещо, само за да разкарат хората. И какво казват убийците? „Имах видения на Исус и неговите ангели, които ми казаха да го сторя.“ Или: „Чух гласа на Аллах, който ми каза да убия неверниците“. Но, знаеш ли, такова обяснение ни връща в началната фаза на развитието на човека и пръв го е казал Авраам: „Господ ми каза да убия моя син Исак и аз щях да го направя“. Добре че отново чул Неговия глас и не извършил убийството… В днешно време, когато приемаме, че накрая убиецът казва истината, религиозното оправдание поразява като доказателство за неговата невменяемост. И ако решим, че той лъже, слагаме му инжекцията. Ала каквото и наказание да приложим, това обяснение остава разбираемо за нас. Не е особено оригинално, но ние с готовност приемаме, че със сигурност има някакво необикновено обяснение за извършването на нещо толкова ужасно като убийството на майка си, баща си или на кучето си. В определен смисъл това е единственото обяснение, което хората разбират. — Естерхази се усмихна и за миг сякаш се пренесе другаде. — Но ако искаш обяснение, подхождащо повече на нашите модерни времена, Джейк, аз ще ти дам такова. Ако липсата на логика характеризира вярата, тогава е вярно и обратното. Щом човек не вярва в нищо, остава само логиката. Някой друг на мое място може да твърди, че Господ го е накарал хладнокръвно да убие дванайсет души. Аз заявявам, че ме накара да го направя гласът на Логиката. Чух гласа на Логиката и на нейния служител Разума и изпитах желание да убивам. Просто различен вид лудост, това е всичко… Но ти прочете тетрадките, нали? Ти си детективът. Това беше твоето разследване. Ти ме залови. Ти трябва да знаеш отговорите. Ти възстанови моралния ред в света, който беше временно нарушен от престъпленията ми. Колко Шекспирово от твоя страна, Джейк. Може би аз трябва да ти задавам въпроси. Е, какво е твоето мнение, главен инспектор?

Тя сви рамене.

— Според мен всяко възстановяване на моралния ред, каквото ти описваш, е илюзия. Ти би трябвало да знаеш всичко за илюзиите, Пол. Погледни се, прекарал си половината си живот с апаратурата за виртуална реалност. Дори сега може би мислиш, че си облечен в сензорния костюм и шлема. Ако имам някакво обяснение, то е, че ти вече не различаваш реалността от нереалността. Но това не те прави много по-различен от множество други хора. Днес никой не го е грижа за действителността. Вероятно винаги е било така. Това ли би нарекъл морален ред? Ако питаш мен, никъде няма равновесие. А това… разследване беше само временно задържащо действие. До следващия път.

После не си казаха почти нищо. Няколко минути Джейк мълча и му позволи да държи ръката й. Опита да си спомни кога за последен път мъж бе държал ръката й. Баща й се бе опитал да го стори, докато умираше в болницата, но тя се дръпна. Ала сега нещата бяха различни. Вече не изпитваше омраза. Сега беше време за състрадание. За загриженост. Дори за любов, може би.

Джейк го остави сам през няколкото минути, които му оставаха. Би напуснала затвора, ако можеше. Нямаше нерви за онова, което щеше да последва. Но Законът за наказване на убийците от 2005-а изискваше като старши детектив полицай тя да присъства на изпълнението на присъдата.

Наблюдаван от двайсетина души, без да се броят милионите, които го гледаха по телевизията, Естерхази посрещна наказанието колкото е възможно по-смело, като се имаше предвид, че беше завързан с ремъци за болничната количка, когато техническият изпълнител извади спринцовката. Един-двама от зрителите шумно ахнаха, когато светлината от остъкления покрив се отрази в иглата — досущ вдигната сабя. Естерхази извърна глава от телевизионните камери и мълчаливо зачака. Техническото лице почисти иглата с памук и въздухът се изпълни с мирис на антисептични вещества.

Часовникът на затвора още удряше полунощ, когато иглата проникна във вратната му вена и техническият изпълнител натисна буталото на спринцовката. Комата настъпи почти мигновено.

После закараха тялото в главната зала за съхранение и го прехвърлиха в очакващото го чекмедже под огромното стъклено око на купола. Прикрепиха жици и тръбички към голата снага на Естерхази и когато техническото лице се увери, че всичко е на мястото си и функционира, чекмеджето плавно се затвори.

Джейк изчака, докато телевизионните камери си отидоха, и се приближи да прочете какво изписва на екрана техническият изпълнител. Епитафът на Естерхази бяха стиховете от „Пуста земя“ от Томас Стърнс Елиът, следващи строфата за момичето със зюмбюла.

„Ръцете ти пълни със цветя, косата влажна,

аз не можех да говоря и очите ми гаснеха,

и аз не бях ни жив, ни мъртъв и не знаех нищо.

Гледах в сърцето на светлината, в мълчанието.

Oed’ und leer das Meer.“^[1]

Джейк избърса сълзата от окото си, взе зюмбюла и излезе навън, на слънце.

 

 

Как да ви разкажа как се чувства човек, когато до края на живота си лежи в това чекмедже и отива незнайно къде? Как да ви опиша това?

Образът може би е този: Светът въпреки вибрациите на ефира, който го пронизва, е тъмен. Един ден обаче човекът отваря виждащите си очи и става светло.