Джон Гроган
Марли и аз (30)

Глава 29
Клубът на лошите кучета

Когато на следващата сутрин пристигнах на работа, червената лампичка за постъпили съобщения на телефона ми мигаше. Набрах кода за достъп и получих записано предупреждение, каквото не бях чувал преди. „Кутията на електронната ви поща е пълна. Моля, изтрийте ненужните съобщения“, каза гласът.

Включих компютъра си и отворих електронната си поща. На екрана се появиха безброй нови съобщения. Същото беше положението и на следващата страница, и на тази след нея. Проверката на сутрешната поща за мен беше ритуал и нещо като барометър, макар и не съвсем точен, за въздействието на материала от рубриката, излязъл в същия ден. В отговор на някои от статиите си получавах пет-десет писма и в тези дни знаех, че не съм осъществил контакт с читателите. За други пристигаха няколко десетки писма, а това означаваше, че денят е добър. Но сега писмата бяха стотици, далеч повече, отколкото бях получавал някога. Започваха с фрази като „Искрени съболезнования“, „По повод на вашата загуба“ или просто „За Марли“.

Любителите на животни са особена порода хора, хуманни и щедри духом, способни на дълбока съпричастност, може би малко склонни към сантименталност и със сърца, големи колкото безоблачното небе. Повечето, които ми писаха, просто искаха да изразят съчувствието си, да ми кажат, че те също са минали по този път и знаят как се чувства семейството ми. Други имаха кучета, които бяха близо до неизбежния си край, и те се страхуваха от това, което щеше да се случи, както се бяхме страхували и ние.

Една двойка пишеше: „Разбираме ви напълно и скърбим заедно с вас за загубата на вашия Марли, както и за нашия Ръсти. Нашите любимци винаги ще ни липсват и никой няма да може да ги замести истински.“ Една читателка на име Джойс ми писа: „Благодаря ви, че ни напомнихте за нашия Дънкан, който е погребан в задния ни двор.“ Друга читателка от предградията, на име Деби, добавяше: „Семейството ми разбира как се чувствате. Приспахме златния си ретривър Чуй миналата година, в Деня на труда. Беше на тринадесет години и страдаше от почти същите болежки, както вашето куче. Когато се оказа, че не е в състояние да стане и да излезе навън, за да се облекчи, разбрахме, че не можем да го оставим повече да се мъчи. Ние също го погребахме в задния си двор, под един червен явор, който завинаги ще му бъде паметник.“

Една агентка по заетостта, която се казваше Моника, собственичка на женския лабрадор Кейти, ми писа: „Моите съболезнования, скърбя заедно с вас. Моето момиче Кейти е само на две години и непрекъснато си мисля“, „Моника, защо ти трябваше да позволяваш това прекрасно създание да открадне сърцето ти?“ От Кармела: „Марли сигурно е бил страхотно куче, щом има семейство, което го обича толкова много. Само собствениците на кучета могат да оценят безрезервната любов, която те ни дават и ужасната мъка, която чувстваме, когато вече ги няма.“ От Илейн: „Любимците ни имат толкова кратък живот, който да изживеят с нас, а по-голямата част от него прекарват в очакване да се приберем. Невероятно е колко много любов и смях внасят те в нашия живот и колко по-близки ставаме един с друг благодарение на тях.“ От Нанси: „Кучетата са едно от чудесата в живота и ни дават толкова много.“ От Мери Пат: „И до днес ми липсва звука от подрънкването на веригата на Макс, докато обикаля къщата и проверява дали всичко е наред; на моменти тишината ни подлудява, особено през нощта.“ От Кони: „Няма нищо по-прекрасно от това да обичаш куче, нали? В сравнение с това чувство отношенията ни с другите хора изглеждат скучни като купа с овесени ядки.“

Когато няколко дни по-късно писмата престанаха да пристигат, аз ги преброих. Почти осемстотин любители на животни се бяха трогнали и бяха решили да се свържат с мен. Невероятно количество, а и какъв катарзис за мен бяха тези писма. Междувременно прегледах всичките — като отговорих на толкова, на колкото успях — и се почувствах по-добре, като че ли бях част от многобройна група за взаимопомощ в киберпространството. Личната ми скръб се беше превърнала в обществен терапевтичен сеанс и пред всичките тези хора не беше срамно да признаеш, че изпитваш истинска, пронизваща болка за нещо привидно толкова незначително като едно старо, миризливо куче.

Хората ми писаха и ми се обаждаха и по друга причина. Искаха да обсъдят основната теза в статията ми, онази част, в която твърдях, че Марли беше най-лошото куче на света. „Извинете ме — гласеше обичайното писмо, — но вашето куче не може да е било най-лошото на света, защото най-лошо беше моето куче.“ За да докажат правотата си, те ми разказваха подробно за ужасното поведение на любимците си. Научих за превърнати в парцали завеси, отмъкнато дамско бельо, излапани торти за рожден ден, съсипани тапицерии на коли, дръзки бягства, дори за глътнат годежен пръстен с диамант, в сравнение, с което предпочитанията на Марли към златните колиета изглеждаха далеч по-скромни. Електронната ми поща заприлича на телевизионно шоу със заглавие „Лошите кучета и хората, които ги обичат“, като доброволните жертви се редяха на опашка, за да се хвалят гордо не с това, колко прекрасни са били четирикраките им любимци, а с това колко лоши са били те. Странно, но в повечето от тези ужасни истории се разказваше все за големи, откачени лабрадори като нашия. В крайна сметка се оказа, че изобщо не сме изключение.

Една жена на име Елиса описваше как нейният лабрадор Моу винаги се измъквал от къщи, когато го оставяли сам, обикновено като се промушвал и късал мрежите на прозорците. Елиса и съпругът й си мислели, че след като затворят и заключат всички прозорци на приземния етаж, Моу вече няма да може да се скита. Не се сетили обаче да затворят и прозорците на горния етаж. „Един ден съпругът ми се върна у дома и забеляза, че мрежата на втория етаж е откачена. Беше се притеснил до смърт, когато тръгна да го търси“, писа ми тя. Тъкмо когато мъжът й започнал да се опасява, че се е случило най-лошото, Моу внезапно се появил иззад ъгъла на къщата с наведена глава. „Знаеше, че е загазил, но се учудихме, че не се беше наранил. Беше излетял от прозореца, приземявайки се върху един храст с дебели клони, които се бяха счупили при падането му.“

Лабрадорът Лари изял сутиена на господарката си и след десет дни интимният аксесоар се появил цял-целеничък. Джипси, друг лабрадор с авантюристичен дух, глътнал щора за прозорец. Джейсън, мелез между ретривър и ирландски сетер, погълнал дългия метър и половина маркуч на прахосмукачката заедно с „подсилващата телена мрежа във вътрешността му“, пишеше собственикът му Майк. „Освен това Джейсън прояде дупка шестдесет на деветдесет сантиметра в една гипсова стена и прокопа под мокета канавка, дълга цял метър, която започваше от любимото му място до прозореца. Въпреки това обичах това животно.“

Фиби, лабрадор, но не съвсем чиста порода, била изхвърлена от два пансиона за кучета с ултиматум да не се появява никога повече там, разказа ми собственичката й Ани. „Оказа се водач на банда. Не само се измъкнала от клетката си, но направила тази услуга на още две кучета, след което цяла нощ замезвали с най-различни закуски.“ Хейдън, тридесет и пет килограмов лабрадор, ядял всичко, каквото му попадне, включително цяла кутия храна за рибки, чифт велурени мокасини, туба универсално лепило, „макар и не наведнъж“ пишеше ми собственичката Каролин. По-нататък беше добавила: „Най-щастливият му момент обаче беше когато изкърти касата на гаража от стената, защото имах глупостта да завържа повода му за нея, за да лежи на слънце.“

Тим споделяше, че жълтият му лабрадор Ралф крадял храна също като Марли, единствената разлика била, че бил още по-хитър. Един ден преди да излезе, Тим сложил голямо блокче шоколад върху хладилника, за да не може Ралф да го стигне. Кучето обаче отворило чекмеджетата на кухненския шкаф и ги използвало като стълба, за да се покатери на плота и оттам, изправено на задните си крака, докопало плячката. Когато господарят му се върнал, от шоколада нямало и следа. И въпреки че преял със сладко, на Ралф му нямало нищо. „Веднъж пък отвори хладилника и унищожи всичко, включително затворената в буркани храна“ пишеше Тим.

Нанси си беше изрязала статията ми и искала да я запази, защото Марли много й напомнял за нейния женски ретривър Грейси. „Оставих я на кухненската маса и се наведох да прибера ножиците — пишеше Нанси. — Когато отново се обърнах, Грейси, разбира се, вече я беше изяла.“

О! Чувствах се все по-добре с всяка минута, докато четях. Марли вече не изглеждаше толкова ужасен. Ако не друго, той положително имаше многобройна компания в Клуба на лошите кучета. Занесох някои от писмата у дома, за да ги прочета на Джени, която се смя за пръв път от смъртта на Марли. Новите ми приятели от Тайното братство на собственици на психопатични кучета ни помогнаха повече, отколкото можеха да си представят.

Дните прерастваха в седмици, зимата премина и дойде пролетта. Край гроба на Марли разцъфтяха нарциси, а върху него се сипеха нежните бели листенца от цветчетата на черешовите дървета. Постепенно животът без нашето куче стана по-удобен. Понякога минаваха дни, без да се сетим за него, но изведнъж нещо дребно — косъм от козината му върху пуловера ми, подрънкването на нашийника, когато отварях чекмеджето да си взема чифт чорапи — внезапно връщаше спомена за него. С течение на времето спомените станаха по-скоро приятни, отколкото болезнени. Сещах се за отдавна забравени моменти, които изникваха в съзнанието ми с поразителна яснота, като откъси от стари домашни видеозаписи: Как Лиса, раненото с нож момиче, се беше навело и беше целунало Марли по муцуната, след като излезе от болницата. Как го глезеше снимачният екип. Как жената, която всеки ден ни носеше пощата, винаги имаше за него някакво лакомство. Как държеше мангото с предните си лапи и ядеше месестата му част. Как понечваше на игра да захапе бебешките памперси с блаженото изражение на надрусал се наркоман и как ни молеше да му дадем успокоителни хапчета, като че бяха вкусни късчета от пържола. Кратки мигове, които едва ли си струва да помни човек, и все пак те съществуваха и от време на време изникваха пред очите ми като кадри от филм на най-невероятни места и в най-невероятни моменти. Повечето от тях ме караха да се усмихвам. Когато се сещах за други, прехапвах устни и мълчах.

Бях на едно редакционно събрание, когато от паметта ми изплува следният спомен: Живеехме в Западен Палм Бийч, Марли беше още малко кутре, а ние с Джени бяхме все още младоженци, пълни с мечти. Разхождахме се край канала в един мразовит зимен ден, хванати за ръка, и едва удържахме Марли. Оставих го да се покатери върху бетонния вълнолом, широк около шестдесет сантиметра, издигащ се на около метър от водата. „Джон — възпротиви се Джени, — може да падне във водата.“ Погледнах я със съмнение. „Да не мислиш, че е толкова глупав? — попитах аз. — Какво смяташ, че ще направи? Че ще прекрачи ръба и ще цамбурне във водата?“ Десет секунди по-късно се случи точно това. Марли цопна във водата и вдигна фонтани от пръски. Наложи се да проведа сложна спасителна операция, за да го качим на вълнолома и да го измъкнем на сушата.

Няколко дни след това отивах с колата си да взема едно интервю, когато изневиделица в ума ми изникна друга сцена от брачния ни живот — романтичен уикенд в едно бунгало на брега на остров Санибел, преди да се появят децата. Младоженката, младоженецът — и Марли. Бях забравил съвсем за този уикенд и ето че споменът отново изплува. Спомних си всичко много живо: как прекосяваме щата с колата, а Марли се е наместил между нас и от време на време избутва лоста за смяна на скоростите в неутрално положение. Как го къпем във ваната на взетото под наем бунгало след цял ден на плажа и навсякъде хвърчи пяна, вода и пясък. И как по-късно Джени и аз се любим под хладните памучни чаршафи, океанският бриз леко подухва над нас, а силната като на видра опашка на Марли тупа по матрака.

Той беше важен участник в някои от най-щастливите глави от книгата на живота ни. Глави на младежка любов и ново начало, на начеващи кариери и мънички бебета. На главозамайващи успехи и съкрушителни разочарования; на открития, свобода и себереализация. Той влезе в живота ни точно, когато ще чудехме какво ни очаква. Дойде при нас, когато се мъчехме да се справим с това, през което минава всяка брачна двойка: мъчителния понякога процес на изграждане на общо бъдеще от различното минало на двама души. Стана част от една здраво споена текстура, дълбоко втъкана и неотделима нишка от тъканта, която представлявахме ние. Както ние го бяхме оформили и превърнали в наш домашен любимец, така и той допринесе за оформянето ни като двойка, родители, любители на животни и зрели хора. Въпреки всичките ни разочарования и неосъществени очаквания, Марли ни даде ценен дар, който не се купува с пари. Научи ни на изкуството на безрезервната обич. Как да я даваме и как да я получаваме. Там, където има любов, всичко идва на мястото си.

През лятото след смъртта му си направихме плувен басейн. Не спирах да мисля колко доволен щеше да бъде Марли, нашето неуморимо плаващо куче. Щеше да се радва повече от всички нас и наред с това щеше да изподраска облицовката с ноктите си и да запушва филтъра с космите си. Джени се чудеше колко лесно се поддържа къщата чиста без куче, което се скубе, лигави и внася отвън пръст. Признавам, че е приятно да ходиш бос из тревата, без да внимаваш къде стъпваш. Градината изглеждаше доста по-добре сега, когато нямаше едър ловец на зайци с грамадни лапи, който да тъпче лехите. Несъмнено, животът без куче беше по-лесен и далеч по-прост. Можехме да ходим на излети в края на седмицата, без да се налага да търсим кучешки пансион. Можехме да излизаме навън за вечеря, без да си мислим коя ли семейна реликва е изложена на опасност. Децата можеха да се хранят, без да си пазят чиниите. Не се налагаше да вдигаме кофата за боклук на плота, когато ни няма. Отново можехме да се облегнем на креслата си и спокойно да наблюдаваме удивителните гръмотевични бури. Особено ми харесваше свободата да ходя из къщата, без някой да се залепи за мен като гигантски жълт магнит и да ме следва непрекъснато по петите.

И все пак на семейството ни липсваше нещо.

* * *

Една сутрин късно през лятото слязох долу за закуска и Джени ми подаде вестника, сгънат така, че да се вижда една вътрешна страница.

— Няма да повярваш — каза тя.

Веднъж седмично местният вестник публикуваше кратък материал за куче от приюта, което си търси дом, винаги придружен от снимка на кучето. Посочваше се името, даваше се кратко описание, написано в първо лице, все едно кучето говори само за себе си, представяйки най-добрите си страни. Това беше трик, който хората от приюта използваха, за да изглеждат животните чаровни и мили. Винаги ни бяха забавни биографиите на тези кучета, ако не по друга причина, то поне заради усилията нежеланите животни, загубили веднъж дома си, да бъдат представени в най-добра светлина.

В този ден от страницата ме гледаше лице, което веднага познах. Нашият Марли. Или поне куче, което спокойно би могло да бъде негов близнак. Беше голям жълт мъжки лабрадор с глава като наковалня, сбърчено чело и увиснали уши, дръпнати назад под смешен ъгъл. Гледаше право към обектива с трепетна напрегнатост, което навеждаше на мисълта, че секунди след снимката е съборил фотографа на земята и се е опитал да глътне фотоапарата му. Под снимката беше изписано името: Лъки. Прочетох презентацията му на глас. Ето какво казваше Лъки за себе си: „Пълен с енергия! Ще се чувствам добре в дом, който е спокоен, докато се науча да държа енергията си под контрол. Животът ми не беше лесен, така че новото ми семейство трябва да бъде търпеливо с мен и да продължи да ме учи на добри кучешки обноски.“

— Господи — възкликнах аз. — Това е той. Върнал се е от оня свят.

— Преродил се е — каза Джени.

Беше странно колко много Лъки приличаше на Марли и до каква степен описанието също му пасваше. Пълен с енергия? Проблем с контролирането й? Работа върху кучешките обноски? Нужно е търпение? Познавахме добре тези евфемизми, тъй като ние самите ги бяхме използвали. Психически неуравновесеното ни куче се беше завърнало, по-диво отвсякога. И двамата стояхме и гледахме вестника, без да продумаме.

— Какво ще кажеш да отидем да го видим — казах аз накрая.

— Просто от любопитство — вметна Джени.

— Да. Просто от любопитство.

— Няма нищо лошо, ако отидем да хвърлим един поглед.

— Няма нищо лошо — съгласих се аз.

— Така де, защо не?

— Нищо няма да изгубим.