Джон Гроган
Марли и аз (22)

Глава 21
Със самолет на север

Скоро след като Колийн навърши две години, без да искам предизвиках поредица от съдбоносни събития, в резултат на които напуснахме Флорида. Всичко стана с едно кликване на мишката. Бях приключил материалите си за рубриката рано през деня и ми остана да убия половин час, докато чакам редактора. Хрумна ми да прегледам уебсайта на едно списание, за което се бях абонирал скоро, след като купихме къщата си в Уест Палм Бийч. Списанието се казваше „Органик Гардънинг“. Основано през 1942 г. от ексцентрика Джеръм Ървинг Родейл, то се беше превърнало в библия на движението за завръщане към природата, станало особено популярно през шестдесетте и седемдесетте години на двадесети век.

Родейл бил нюйоркски бизнесмен и се занимавал с електрически ключове, но се разболял. Вместо да потърси помощ от съвременната медицина, той се преместил от града в една малка ферма до градчето Емаус, Пенсилвания, и започнал да обработва земята. Не вярвал в съвременните технологии и смятал, че противно на общоприетото мнение, модерните методи, свързани с употребата на химически пестициди и торове, няма да спасят американското земеделие. Според теорията му химикалите постепенно отравят земята и обитателите й. Ето защо Родейл започнал да експериментира с методи, близки до природните процеси. Струпал във фермата си големи купчини от гниещи растения, които, след превръщането им в богат черен хумус, използвал за наторяване и естествено подобряване на почвената структура. Покривал градинските лехи с дебел пласт слама, за да попречи на развитието на плевели и да задържи влагата. Засявал почвообогатяващи култури, като детелина и люцерна, които след разораването си връщали в почвата хранителните вещества. Вместо да пръска с препарати за унищожаване на вредителите, той пускал хиляди калинки и други полезни насекоми, които ги използвали за храна. Падал си особняк, но теориите му доказали правотата си. Градината му процъфтявала, както и здравето му. Успехите си публикувал в своето списание.

По времето, когато започнах да чета „Органик Гардънинг“, Родейл беше отдавна покойник, както и неговият син, Робърт, превърнал издателството на баща си „Родейл Прес“ в печелеща милиони долари компания. Списанието не се списваше и редактираше много добре. Преглеждайки го, човек добиваше впечатлението, че се прави от група запалени, но непрофесионални последователи на Родейловата философия, от хора, отлични като градинари, но без каквато и да е било професионална журналистическа подготовка. По-късно разбрах, че случаят е точно такъв. Въпреки това философията на органичното градинарство за мен придобиваше все повече смисъл, особено след спонтанния аборт на Джени и подозренията ни, че може би причината за него бяха пестицидите, които бяхме използвали. По времето, когато се роди Колийн, дворът ни беше малък оазис на органичното растениевъдство сред морето от градини в предградията, където масово се използваха изкуствени торове, хербициди и пестициди. Минувачите често се спираха, за да се възхитят на прекрасната градина пред къщата ни, за която се грижех с нарастваща страст. Почти винаги ми задаваха един и същ въпрос: „Какво й слагате, че изглежда толкова хубава?“ Когато отвръщах, че не слагам нищо, те ме поглеждаха неспокойно, като че ли се занимавах с подривна дейност в добре подредения, хомогенен и конформистки Бока Ратон.

В онзи следобед, докато се ровех в службата из страниците на organicgardening.com, попаднах на бутон, обозначен „Кариери“. Кликнах върху него, макар че още не съм много сигурен защо. Обичах работата си на водещ на рубрика. Харесваше ми взаимодействието с читателите, което имах всеки ден. Обичах свободата да избирам сам темите си и да бъда сериозен или ироничен в зависимост от собственото ми желание. Обичах нюзрума и странните, умни, невротични и идеалистично настроени хора, които редакцията ни привличаше. Обичах да съм в центъра на най-важните събития за деня. Нямах никакво желание да зарежа вестниците заради една задрямала издателска компания насред нищото. Въпреки това се заех да прегледам обявите за работа в „Родейл“, по-скоро от любопитство, отколкото заради нещо друго, но някъде по средата на списъка внезапно спрях. „Органик Гардънинг“, водещото списание на компанията, търсеше нов отговорен редактор. Сърцето ми пропусна един удар. Често бях мислил колко по-различно може да стане списанието в ръцете на един добър журналист и ето, че сега имах този шанс. Беше лудост, беше абсурд. Кариера като редактор на материали за карфиол и органична тор? За какво ми е притрябвало?

Вечерта споделих с Джени за свободното място. Очаквах да ми каже, че съм си загубил ума, щом изобщо мисля по въпроса. Но тя ме изненада, защото ме посъветва да изпратя автобиографията си. Идеята да напуснем горещината и влагата, стълпотворението и престъпленията в Южна Флорида и да ги заменим с по-прост живот близо до природата й харесваше. Липсваха й четирите сезона и планините. Липсваха й падащите листа през есента и пролетните нарциси. Липсваха й ледените висулки и ябълковия сайдер. Искаше децата ни и кучето ни, да изпитат чудото на зимната фъртуна, колкото и нелепо да звучи това.

— Марли никога не е гонил снежна топка — каза тя, като галеше козината му с босия си крак.

— Наистина основателна причина да сменя работата си — отбелязах аз.

— Направи го, ако не за друго, просто от любопитство — каза тя. — За да видиш какво ще стане. Ако ти предложат мястото, винаги можеш да се откажеш.

Трябва да призная, че споделях мечтите й да се преместим отново на север. Колкото и да бяха приятни дванайсетината ни години в Южна Флорида, бях роден на север и не престанах да чувствам липсата на три неща: планините, редуването на сезоните и обширните равнини. Въпреки че обикнах Флорида с нейната мека зима, пикантни ястия и комично избухлива смесица от хора, не бях престанал да мечтая някога да се завърна в моя рай — не място с размерите на пощенска марка в сърцето на Бока Ратон с безбожно високите му цени, а истинско парче земя, където мога да копая, да цепя дърва за огрев и да скитам на воля из горите с кучето до мен.

Подадох молба, убеден, че всичко е на майтап. Две седмици по-късно телефонът иззвъня. Обаждаше се внучката на Джеръм Родейл, Мария Родейл. Бях изпратил писмо до „Уважаемия отдел за човешки ресурси“ и бях толкова изненадан, че ми се обажда собственичката на компанията, че я помолих да повтори фамилното си име. Мария лично се интересуваше от списанието, основано от нейния дядо, и възнамеряваше да му възвърне предишната слава. Беше убедена, че за да постигне целта си й трябва професионален журналист, а не още един ревностен привърженик на органичното градинарство. Освен това искаше да се публикуват по-сериозни и значими статии за околната среда, генетичното инженерство, интензивното земеделие и разрастващото се органично земеделие.

Пристигнах за интервюто с намерението да се държа на положение, но харесах мястото, още щом потеглих от летището и завих по един двупосочен селски път. На всеки завой пред мен се разкриваше пейзаж като от пощенска картичка: тук каменна фермерска къща, там покрит мост. Ледени поточета бълбукаха надолу по планинските склонове, а нивята се стелеха чак до хоризонта, подобно на златоткани божии одежди. Още повече, че беше пролет и всички дървета в долината Лихай бяха отрупани с цвят. Слязох от колата до един самотен пътен знак и застанах в средата на пътя. Докъдето ми стигаха очите, виждах само гори и ливади. Никакви коли, хора или сгради. Обадих се на Джени от първата телефонна будка, която видях:

— Няма да повярваш, че има такова място — казах аз.

Два месеца по-късно хората от фирмата за пренасяне на мебели натовариха имуществото ни на един гигантски камион. Пристигна автовоз, за да откара колата и минивана ни. Предадохме ключовете от къщата на новите й собственици и прекарахме последната си нощ във Флорида в дома на едни съседи. Спахме на пода, с Марли, проснал се между нас.

— Лагер в къща! — изпищя Патрик щастливо.

На следваща сутрин станах рано и изведох Марли за последната му разходка на територията на Флорида. Той душеше, дърпаше се и подскачаше, докато обикаляхме квартала, спираше се да вдигне крак при всеки храст и пощенска кутия, покрай която минавахме, в щастливо неведение за коренната промяна, която му готвех. Бях купил една здрава пластмасова клетка, в която щяхме да го качим на самолета. Изпълнявайки съвета на д-р Джей, след разходката отворих устата на Марли и напъхах двойна доза успокоителни в гърлото му. Когато съседът ни откара на международното летище на Палм Бийч, Марли беше съвсем отпуснат и със зачервени очи. Ако го бяхме завързали за ракета, така и нямаше да забележи.

На терминала кланът Гроган представляваше доста комична гледка: две страшно развълнувани момчета, които препускаха в кръг, гладно бебе в количка, двама силно стресирани родители и дрогирано куче. И за да бъде описанието пълно, трябва да добавя останалата част от менажерията ни: две жаби, три златни рибки, рак отшелник, охлюв на име Слъги и кутия с живи щурци за храна на жабите. Докато чакахме на опашката за регистрация на пътници, аз сглобих пластмасовата клетка. Беше най-голямата, която успях да намеря, но когато стигнахме до гишето, една жена в униформа погледна Марли, погледна клетката, после отново към Марли и заяви:

— Не мога да разреша това куче да бъде качено на самолета в този контейнер. Много е малък.

— В зоомагазина ми казаха, че това е клетка за големи кучета — опитах се да я умилостивя аз.

— Според правилника на Федералното управление на гражданската авиация кучето трябва да може спокойно да стои изправено и да се обръща в клетката — обясни тя и добави скептично: „Хайде, опитайте.“

Отворих вратата и повиках Марли, но той нямаше никакво намерение да влезе доброволно в тази затворническа килия. Бутах, ръчках, увещавах, опитвах се да го примамя, но той не помръдваше. Къде бяха кучешките бисквити, когато ми трябваха? Претърсих джобовете си за нещо, с което да го прилъжа, и накрая измъкнах кутийка с ментови бонбони за свеж дъх. Щяха да свършат работа. Взех един и го тикнах под носа му.

— Искаш ли ментово бонбонче, Марли? Хайде, иди да си го вземеш! — Хвърлих бонбона в клетката. Естествено, той захапа въдицата и влезе в клетката с доволно изражение на лицето.

Дамата беше права, клетката не му беше по мярка. Трябваше да се свие, за да не удря главата си в тавана. Носът му допираше стената в дъното, но дори при това положение задницата му стърчеше от отворената врата. Свих му опашката, натиках го вътре и затворих вратата.

— Нали ви казах? — казах аз, с надеждата, че ще одобри клетката.

— Трябва да може да се обръща вътре — отбеляза тя.

— Обърни се, момче — дадох му аз знак с ръка и подсвирнах лекичко. — Хайде, обърни се.

Той ме погледна през рамо с очите си на наркоман и с глава, опряна в тавана, като че ли очакваше да му обясня как да извърши този подвиг.

Ако не се обърнеше, авиокомпанията нямаше да позволи да бъде качен на самолета. Погледнах часовника си. Имахме дванадесет минути, за да минем през проверката за безопасност, да прекосим чакалнята и да се качим в самолета.

— Хайде, Марли! — умолявах го аз отчаяно. — Хайде, направи го!

Щракнах с пръсти, разклатих металната врата на клетката и започнах да издавам мляскащи звуци, все едно го целувам.

— Хайде де — настоявах аз. — Обърни се. — Тъкмо се канех да падна и да го моля на колене, когато чух някакъв трясък, последван почти веднага от гласа на Патрик:

— Опа — каза той.

— Жабите избягаха! — изкрещя Джени и хукна да ги гони.

— Жабчо! Квак! Върнете се! — викаха момчетата в един глас.

Жена ми лазеше на колене из терминала, но жабите предвидливо се държаха на дистанция от един скок пред нея. Хората край нас започнаха да спират и да се зазяпват. От разстояние жабите изобщо не се виждаха и отстрани се създаваше впечатлението, че някаква побъркана жена, с торба памперси на врата й, пълзи наоколо, сякаш още сутринта е гаврътнала няколко чаши. От изражението на лицата им си личеше, че очакват да започне да вие всеки момент.

— Извинете ме за малко — казах аз на служителката на авиокомпанията с възможно най-спокоен тон и запълзях заедно с Джени на четири крака.

След като допринесохме, колкото можем, за забавлението на тълпата от пътници, най-после успяхме да хванем Жабчо и Квак, точно когато се канеха да направят последния си скок към свободата навън от автоматичната врата. Когато се обърнахме, чух страхотна дандания, която се носеше от кучешката клетка. Тя цялата се тресеше и се клатушкаше по пода. Надникнах вътре и видях, че Марли по някакъв начин е успял да се обърне.

— Виждате ли? — казах аз на служителката от багажното. — Може да се обърне, няма проблем.

— Добре — отвърна тя свъсено. — Но наистина прекалявате.

Двама работници натовариха клетката с Марли върху една количка и го откараха. Останалата част от семейството се втурна към самолета. Стигнахме до вратата, точно когато стюардесите затваряха люка. Дойде ми наум, че ако изпуснем полета, Марли ще пристигне сам в Пенсилвания и може да се разиграе такава бурна сцена, за която дори не исках да мисля.

— Чакайте! Чакайте! — крещях аз и бутах Колийн пред себе си. Момчетата и Джени бяха на пет метра зад мен.

Настанихме се на местата си и най-после въздъхнах с облекчение. Бяхме решили проблема с Марли. Хванахме жабите. Успяхме да се качим на самолета. Следваща спирка — Елънтаун, щата Пенсилвания. Сега вече можех да се отпусна. Видях през прозореца как количката с кучешката клетка спира до самолета.

— Вижте — казах на децата. — Това там е Марли.

Те помахаха с ръце през прозореца и извикаха:

— Здрасти, Уади!

Двигателите заработиха на бързи обороти, стюардесата ни инструктира за предпазните мерки и аз измъкнах едно списание. Тогава видях Джени да замръзва на мястото си пред мен. След това го чух и аз. Изпод краката ни, дълбоко от търбуха на самолета, долиташе приглушен, но все пак ясно доловим звук. Беше будещ жалост, печален звук, нещо като прастар див зов, който започна постепенно и се извиси. О, Исусе, той е там долу и вие. За сведение, лабрадорите не вият. Вият кучетата от породата бигъл. Вият вълците. Лабрадорите не вият, поне не в истинския смисъл на думата. Марли преди на два пъти се беше опитвал да вие, и двата пъти в отговор на сирената на минаваща полицейска кола, с отметната назад глава и закръглена като „О“ уста, при което се беше разнесъл най-покъртителният звук, който бях чувал. Приличаше по-скоро на звука, който издаваме, когато правим гаргара, отколкото на отговор на зова на дивото. Но сега виеше, това беше извън всякакво съмнение.

Пътниците вдигнаха поглед от вестниците и романите, които четяха. Една стюардеса, която раздаваше възглавници, спря и наклони озадачено глава. Една жена от другата страна на пътеката се извърна към съпруга си и му каза:

— Слушай. Чуваш ли го?

Джени гледаше право пред себе си. Аз бях забол поглед в списанието си. Ако ни попитаха, щяхме да отречем, че сме собственици на виещото създание.

— Уади тъжен — каза Патрик.

Понечих да го поправя и да му кажа, Не, сине, тъжно е някакво странно куче, което не сме виждали преди, и което не познаваме. Но само вдигнах списанието си по-високо, за да закрия лицето си, следвайки почина на безсмъртния Ричард Никсън за правдоподобното опровержение. Шумът на реактивните двигатели премина в свистене и самолетът зарулира по пистата, заглушавайки печалния вой на Марли. Представях си го там долу в багажното отделение, сам в тъмното, уплашен, объркан, дрогиран, неспособен дори да стои на краката си. Представих си рева на двигателите, който в объркания мозък Марли изглеждаше като още една гръмотевична буря, мятаща мълнии, за да го унищожи. Горкият! Не ми се искаше да призная, че кучето е мое, но знаех, че през целия полет ще се тревожа за него.

Самолетът едва-що беше излетял, когато долових друг лек шум. Този път се чу гласът на Конър:

— Опа.

Погледнах надолу и след това още веднъж забих поглед в списанието си. Правдоподобно опровержение. След няколко секунди се огледах предпазливо. Когато се убедих, че никой не ни гледа, аз се приведох напред и прошепнах в ухото на Джени:

— Не се оглеждай, но имай предвид, че щурците избягаха.