Джон Гроган
Марли и аз (23)

Глава 22
В земята на моливите

Настанихме се в къща с пристройки с двор от близо два акра, кацнала на склона на стръмен хълм. Или по-скоро малка планина. Изглежда, че сред местните жители липсваше съгласие по въпроса. В имота ни имаше ливада, където можехме да берем диви малини, гора, където можех да режа колкото си искам дърва за огъня, и малка, захранвана от пролетното топене на снеговете рекичка, където децата и Марли установиха, че могат добре да се изпоцапат с кал. Имаше огнище и безкрайни възможности за градинарство, бяла островърха църква на съседния хълм, която се виждаше от кухненския ни прозорец, когато през есента дърветата оставаха без листа.

В новия си дом имахме съсед, като че ли специално избран за някакъв исторически филм. Приличаше на мечка, беше с оранжева брада и живееше в каменна фермерска къща, строена в края на 18 в.. В неделя обичаше да седи на задната си веранда и да стреля с пушката си по дърветата в гората просто за удоволствие, което изнервяше и плашеше Марли. През първия ден в новата ни къща той ни навести с бутилка домашно приготвено вино от диви череши и кошница, пълна с най-едрите къпини, които някога бях виждал. Представи се като Изкопчията. Както заключихме от прякора му, Изкопчията си вадеше хляба с копаене. Ако ни се налагало да копаем дупки или да местим купчини пръст, трябвало само да му викнем и той веднага щял да дойде с една от големите си машини.

— Ако ударите елен с колата си, обадете ми се — каза той с намигване. — Ще го разфасоваме и ще си го разделим, преди горският да се усети.

Нямаше никакво съмнение, че вече не сме в Бока.

В тази нова за нас пасторална идилия липсваше само едно нещо. Минути след като поехме по пътя към новия си дом, Конър ме погледна с очи, от които капеха едри сълзи, и заяви:

— Мислех, че в Пенсилвания има моливи^[1].

За момчетата ни — единият вече на седем, а другият на пет години — това разваляше цялата работа. Като се имаше предвид името на щата, в който се бяхме преместили, и двамата очакваха да видят яркожълтите пособия за писане да висят като плодове по клоните на храстите и дърветата — протягаш ръка и си откъсваш, колкото ти трябват. Когато се оказа, че не е така, бяха направо съкрушени.

Това, което липсваше в имота ни в смисъл на училищни пособия, се компенсираше от присъствието на скунксове, опосуми, мармоти и отровен бръшлян, който растеше в изобилие в покрайнините на гората и се увиваше като змии по дърветата. Хващаше ме уртикария само при вида му. Една сутрин, докато правех кафето, надникнах през кухненския прозорец и видях, че ме гледа великолепен мъжки елен с осем разклонения на рогата. Веднъж семейство диви пуйки прекоси задния ни двор сутринта, кълвейки, каквото намерят. В един съботен ден с Марли се разхождахме из гората на склона под нашата къща и попаднахме на ловец, който залагаше капани за норки. Ловец на норки! Почти в задния ни двор! Какво не биха дали дамите от рода на Бокахонтас, за да се свържат с такъв човек.

Животът сред природата беше спокоен и приятен, но и малко самотен. Пенсилванските холандци бяха любезни, но предпазливи с външните хора. А ние определено бяхме външни хора. След многолюдните тълпи и опашки в Южна Флорида би трябвало да съм доволен от самотата. Но вместо това, особено в първите месеци, мрачно размишлявах върху решението да се преместим на място, което другите, очевидно, избягваха.

Марли, от друга страна, не се тормозеше с такива черни мисли. Като изключим пукотът на пушката на Изкопчията, новият провинциален живот му пасваше идеално. За куче с повече енергия, отколкото разум, как можеше да не му харесва? Тичаше по моравата, провираше се през къпинаците, цапаше в потока. Мисията в живота му беше да хване един от безбройните зайци, които смятаха градината ми за свой собствен салатен бар. Щом видеше някой заек да хрупа салатите, той се втурваше да го преследва надолу по хълма, ушите му се развяваха, лапите му тупаха по земята, а лаят му цепеше въздуха. Беше тих, колкото духов оркестър, и никога не успяваше да се приближи на повече от три-четири метра от набелязаната плячка, която офейкваше с подскачане на сигурно място в гората. Верен на себе си, Марли не губеше оптимизма си, че успехът го чака зад ъгъла, така да се каже. Обръщаше се кръгом и въртеше опашка, без ни най-малко да се обезкуражи. Пет минути по-късно отново погваше някой заек. За щастие, опитите му да издебне скункс не бяха по-успешни.

Настъпи есента и с нея той си намери една нова палава игра — атакувай купчините листа. Във Флорида листата на дърветата не окапваха есенно време и Марли определено беше убеден, че падащите от небето листа са подарък, специално предназначен за него. Докато събирах с греблото жълтите и червени листа и ги трупах на грамадни купчини, той седеше, наблюдаваше ме търпеливо, не бързаше и чакаше да дойде подходящия момент, за да нанесе удара си. След като купчината беше достатъчно висока, той се промъкваше с пълзене и се приготвяше за скок. На всеки няколко стъпки спираше с вдигната във въздуха предна лапа и душеше въздуха като лъв в резервата Серенгети, който дебне нищо неподозираща газела. След това, точно когато се облягах на греблото, за да се полюбувам на произведението си, той се впускаше напред, прекосяваше моравата на няколко скока, прелиташе последните метри и се пльосваше по корем в средата на купчината, ръмжеше, въргаляше се, блъскаше, ровеше, щракаше с челюсти и по неизвестна за мен причина яростно гонеше опашката си, без да спре, докато спретнатият ми куп листа не се разпилееше отново по моравата. След това сядаше в средата на своето „произведение“, с полепнали по козината му листа, и ме поглеждаше самодоволно, като че ли неговият принос беше неразделна част от събирането на опадали листа.

Очаквахме, че първата ни Коледа в Пенсилвания ще бъде снежна. Наложи се с Джени да се пазарим, за да убедим Патрик и Конър, че напускат Флорида и приятелите си там за добро, и едно от изкушенията беше обещанието ни, че ще има сняг. Не просто някакъв сняг, а дълбок, пухкав като на картичка сняг, който пада тихо от небето на големи парцали, натрупва се на преспи и е идеален за правене на снежен човек. А снегът по Коледа беше най-прекрасното нещо, Свещеният Граал на северните зимни преживявания. Без да се замисляме, им внушихме една представа, която наподобяваше литографите на „Къриър енд Айвс“ от деветнадесети век. Децата ни си представяха как се събуждат в коледното утро и всичко е покрито с чисто бял, девствен сняг, като изключим следите от шейната на дядо Коледа пред входната врата.

През седмицата преди големия ден те седяха до прозореца с часове, с очи, вперени в оловносивото небе, като че ли можеха със силата на волята си да го накарат да се разтвори и да завали сняг, какъвто никога не бяха виждали, както и аз, и Джени през последните петнадесет години от живота си. Искахме сняг, но облаците не ни го даваха. Няколко дни преди Коледа цялата фамилия се натовари в минивана и отидохме до една ферма на по-малко от километър от нас, където отрязахме един смърч, возихме се на каруца със сено и пихме топъл ябълков сайдер край открит огън. Това беше типичен за севера празничен момент, какъвто не можехме да преживеем във Флорида, но едно нещо все още не достигаше. Къде беше проклетият му сняг? С Джени вече съжалявахме, че бяхме говорили толкова много на децата за първия сняг. Докато превозвахме дървото у дома и сладката миризма на смола изпълваше минивана, децата се оплакаха, че сме ги измамили. Първо се оказа, че няма никакви моливи, а сега нямаше и снежна зима. За какво ли още ги бяха излъгали родителите им?

Сутринта на Коледа под смърча имаше чисто нова детска шейна и достатъчно оборудване за снежни преходи, за да екипираме цяла експедиция до Антарктика, но през прозореца продължаваха да се виждат само голи клони, заспали ливади и кафяви царевични нивя. Стъкнах весел огън в камината и казах на децата да имат търпение. Снегът щеше да дойде, когато му дойде времето.

Мина Нова година, сняг все още нямаше. Дори Марли се изнерви, разхождаше се, зяпаше през прозорците и проскимтяваше тихичко, сякаш той също беше измамен. След ваканцията децата отново тръгнаха на училище, но сняг нямаше. Сутрин на закуска ме гледаха начумерено. Аз, баща им, ги бях подвел. Започнах да им давам неубедителни обяснения и ги успокоявах с фрази от сорта на „Може би малките момченца и момиченца по други места имат по-голяма нужда от снега, отколкото ние.“

— Да, добре, тате — отвръщаше Патрик.

Три седмици след Нова година снегът най-после дойде и ме спаси от чистилището, в което изплащах вината си. Заваля през нощта, след като всички бяха заспали. На сутринта Патрик пръв съобщи новината, като се втурна в спалнята ни и вдигна щорите.

— Гледайте! Гледайте! — викаше той. — Има сняг!

Джени и аз седнахме в кревата, доволни, че сме реабилитирани. Бяла пелена покриваше хълмовете и царевичните полета, боровете и покривите, и стигаше чак до хоризонта.

— Разбира се, че има сняг — отвърнах аз небрежно. — Какво ти казвах?

Снежната покривка беше дебела близо тридесет сантиметра и продължаваше да вали. Скоро Конър и Колийн изтопуркаха по коридора с палци в устата, повлекли след себе си одеалцата си. Марли беше станал и се протягаше, като удряше шумно с опашката си каквото му попадне, усетил възбудата ни. Обърнах се към Джени и казах:

— Предполагам, че не можем да продължаваме да спим.

Тя се съгласи, че не можем, а аз се обърнах към децата и извиках:

— Добре, снежни зайчета, хайде да се екипираме!

През следващия половин час се борехме с ципове, клинове, катарами, качулки и ръкавици. Когато приключихме, децата приличаха на мумии, а кухнята ни — на сборен пункт на участници в зимните олимпийски игри. Отборът по спускане по нанадолнище с кучешко участие в лицето на… Марли. Отворих входната врата и преди някой да успее да прекрачи прага, Марли профуча край нас, като събори добре опакованата Колийн. В мига, в който лапите му докоснаха странното бяло нещо — Ау, мокро! Ау, студено! — той се разколеба и се опита рязко да се обърне кръгом. Както знае всеки шофьор на кола, внезапното набиване на спирачките, съчетано с остър обратен завой, по принцип не е добра идея.

Марли се плъзна и задницата му се завъртя. Падна на хълбок, преди отново да се изправи на крака, и малко след това се бухна в една снежна пряспа с главата надолу след салто от предната веранда. Когато секунда по-късно се измъкна от пряспата, приличаше на гигантска, обилно поръсена с пудра захар поничка. С изключение на черния му нос и кафявите очи, целият беше бял. Голямото снежно куче! Не можеше да проумее какво е това странно вещество. Зарови дълбоко носа си в снега и кихна силно. Опита се да го захапе и натри муцуната си в него. След това, като че ли някаква невидима ръка се пресегна от небесата с грамадна спринцовка с адреналин и Марли полетя през двора с високи дълги скокове, като на всеки няколко стъпки правеше по някое салто или се забиваше в преспите с носа надолу. Снегът го забавляваше почти толкова, колкото и ровенето в боклука на съседите.

Да тръгнеш по следите на Марли в снега означаваше да започнеш да разбираш объркания му ум. Очертаната от него следа се състоеше от внезапни извивки и завои, обръщане кръгом, окръжности, осморки, спирали и тройни луцове, като че ли следваше някакъв алгоритъм, понятен единствено за него. Скоро децата последваха примера му, въртяха се, търкаляха се и лудуваха, а снегът проникваше във всеки отвор и цепнатина на горното им облекло. Джени се появи с намазани с масло препечени филийки, чаши горещо какао и едно съобщение — учебните занятия бяха отменени. Що се отнася до мен, беше ми ясно, че няма да мога да измъкна лесно нисана си с единично предаване от пътеката и като се имаха предвид и неразчистените планински пътища, си дадох официално еднодневна снежна ваканция.

Почистих снега от каменния кръг, който бях направил през есента, за да си палим огън в задния двор, и скоро пламъците се надигнаха с пращене. Децата се пързаляха с писъци надолу по склона с шейната, минаваха покрай огъня и стигаха чак до началото на гората, а Марли препускаше зад тях. Погледнах Джени и попитах:

— Ако някой ти беше казал преди една година, че децата ти ще се спускат с шейна от задната врата на дома ти, щеше ли да му повярваш?

— В никакъв случай — отвърна тя, направи една снежна топка и я хвърли към мен. Улучи ме в гърдите. В косата й имаше сняг, бузите й бяха зачервени, от устата й се вдигаше облаче пара.

— Ела и ме целуни — казах аз.

По-късно, когато децата се топлеха край огъня, реших и аз да се попързалям с шейната, нещо, което не бях правил от юношеските си години.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попитах аз Джени.

— Съжалявам, но без мен — отговори тя.

Закрепих шейната на върха на хълма и легнах на нея, подпрян на лакти, мушвайки краката си под пръчката при носа й. Разклатих я, за да потегли. Случаите, в които Марли имаше възможност да ме гледа от горе на долу, бяха редки, и обстоятелството, че се бях проснал върху шейната, беше равносилно на покана. Той застана до мен и подуши лицето ми.

— Какво искаш? — попитах аз. Само това му трябваше. Покатери се върху мен, възседна ме и се отпусна върху гърдите ми.

— Махни се, дървена главо — викнах аз.

Но беше твърде късно. Шейната се плъзна напред и започна да набира скорост надолу по склона.

— На добър час! — провикна се Джени зад нас.

Шейната се носеше надолу, снегът летеше около нас. Прилепил се към мен, Марли ме ближеше по лицето с всички сили. Като се има предвид общото ни тегло, набрахме повече инерция от децата и задминахме мястото, където следите им прекъсваха.

— Дръж се, Марли! — извиках аз. — Влизаме в гората!

Профучахме край голям орех, минахме между две диви череши и като по чудо не се ударихме в нещо, докато се провирахме през храсталаците и къпиновите клони, които се закачаха по нас. Изведнъж се сетих, че приближаваме брега на рекичката, която все още не беше замръзнала. Опитах се да измъкна краката си навън и да ги използвам като спирачки, но се бяха заклещили. Брегът беше стръмен, почти отвесен, и вече бяхме съвсем близо до него. Имах време само да обвия ръце около Марли, да стисна очи и да извикам: „Уааааааа!“

Шейната прелетя през брега и започна да пропада. Имах чувството, че участвам в класическа сцена от анимационен филм, в която героят виси във въздуха в продължение на една безкрайна секунда, преди да започне да пада. Само че в този анимационен филм аз бях залепен за обилно лигавещ се лабрадор. Вкопчени един в друг, ние се сгромолясахме в една снежна пряспа с меко пууф и наполовина изпаднали от шейната, се плъзнахме към водата. Отворих очи и проверих състоянието си. Можех да движа пръстите на краката и ръцете си и да въртя главата си. Нищо не беше счупено. Марли беше на крака и подскачаше наоколо, нетърпелив да повторим номера. Изправих се с пъшкане, изтупах от себе си снега и казах:

— Вече съм стар за такива подвизи.

През следващите месеци ставаше все по-явно, че Марли също остарява.

Някъде към края на тази наша първа зима в Пенсилвания установих, че Марли незабелязано е прехвърлил средната възраст и остарява. Беше навършил девет години през декември и оттогава ставаше все по-бавен. Все още имаше изблици на необуздана, предизвикана от адреналина енергия, както в деня на първия сняг, но те бяха по-кратки и се случваха по-рядко. Правеше му удоволствие да дреме почти през целия ден и по време на разходките ни се уморяваше преди мен — за пръв път, откакто бяхме заедно. Един ден към края на зимата, когато температурата беше над нулата и във въздуха се усещаше миризмата на топящия се сняг, тръгнахме с него надолу по нашия хълм, след това се закатерихме по склона на следващия, още по-стръмен от нашия, на билото, на който беше кацнала бялата църква. До нея имаше старо гробище, където бяха погребани ветерани от Гражданската война. Често минавах по този път и едва предишната есен Марли се беше справил с маршрута без видими усилия, въпреки стръмния наклон, при изкачването, на който и двамата се задъхвахме. Този път обаче той изоставаше от мен. Говорех му ласкаво, насърчавах го, но той приличаше на играчка с изтощена батерия, която постепенно забавя ход и спира. Просто му липсваше енергията, необходима, за да стигне до върха. Спрях, за да му дам възможност да си почине, преди да продължим, което не се беше налагало преди.

— Не се отпускай сега, чуваш ли? — казах му аз, наведох се и погалих лицето му с облечените си в ръкавици ръце.

Той ме погледна с блеснали очи и с мокър нос, без ни най-малко да се тревожи от намаляващата си енергия. Имаше доволен, но уморен вид, като че ли в живота нямаше нищо по-хубаво от това да седиш край селски път с господаря си в ясен и студен ден в края на зимата.

— Ако си мислиш, че ще те нося — казах му аз — забрави.

Слънцето го галеше с лъчите си и забелязах колко много сиви косми има по лицето му. Тъй като козината му беше много светла, това не биеше на очи, но все пак си беше факт. Цялата му муцуна и по-голямата част от челото му бяха сменили цвета си от жълтеникавокафяво в бяло. Без да се усетим, нашето вечно кутре се беше превърнало във възрастен гражданин.

Това обаче не означаваше, че започна да се държи по-добре. Марли все още правеше старите си номера, само че с по-бавно темпо. Все още крадеше храна от чиниите на децата. Все още отваряше с носа си капака на кофата за боклук в кухнята и ровеше в нея. Все още опъваше повода. Все още поглъщаше най-различни домашни предмети. Все още пиеше вода от ваната и я оставяше да се стича от гушата му. А когато небето се покриваше с облаци и се чуваше тътена на гръмотевиците, той все така изпадаше в паника, и ако беше сам, започваше да руши всичко наоколо. Един ден се прибрахме у дома и заварихме Марли потънал в пяна, а матракът на Конър беше разпорен и пружините му бяха изскочили.

С течение на годините започнахме да приемаме философски поразиите му, които станаха много по-редки, след като напуснахме Флорида с честите й бури. През един кучешки живот се случва да пада мазилка, някои възглавници биват разпорени, някои килими се превръщат в парцал. Както всяка друга връзка, и нашата връзка с Марли си имаше своя цена. Това беше цена, която приемахме, и която се компенсираше от радостта, веселото настроение, защитата и другарството, които ни даваше. Можехме да си купим малка яхта с парите, похарчени за кучето ни и нещата, които беше повредил. Но колко яхти стоят до вратата и те чакат да се върнеш по цял ден? Колко същества живеят за момента, в който могат да се покатерят на скута ти или да се пързалят с теб надолу по склона с шейна, докато облизват лицето ти?

Марли беше заслужил своето място в семейството ни. Като малко чудат, но обичан чичо, той беше такъв, какъвто е. Никога нямаше да бъде Ласи, Бенджи или Стария Йелър, никога нямаше да участва в кучешките конкурси в Уестминстър или дори в някое местно изложение. Това вече ни беше ясно. Приемахме го такъв, какъвто си беше, и го обичахме още повече заради това.

— Ех, ти, старче — казах му аз, както си стояхме край пътя в онзи ден към края на зимата, прокарвайки пръсти през козината на врата му. За да стигнем до целта си — гробището — трябваше още да се катерим по стръмния склон. Но както и в живота изобщо, осъзнах аз, целта не беше толкова важна, колкото самото пътуване към нея. Застанах на едно коляно, плъзнах ръце от двете страни на тялото му и предложих:

— Хайде просто да поседим тук за малко.

Когато беше достатъчно отпочинал, заслизахме надолу и поехме бавно по пътя за дома.