Джон Гроган
Марли и аз (27)

Глава 26
Време назаем

През следващите няколко седмици Марли се изтръгна от лапите на смъртта. В очите му отново се появиха дяволити искрици, носът му беше студен и влажен, скелетът му започна да се покрива с плът. Не изглеждаше зле, като се има предвид какво му беше минало през главата. Дремеше по цял ден в общата стая. Предпочиташе едно място край стъклената врата, което слънцето обливаше с лъчите си, напичайки козината му. Тъй като не трябваше да се храни обилно и му давахме малки порции, беше непрекъснато гладен и започна да проси и да краде храна по-безсрамно отвсякога. Една вечер го заварих сам в кухнята да краде оризови сладки от една голяма чиния, изправен на задните си крака и опрял предните си лапи на плота. Така и не разбрах как е успял да се закрепи на треперещите си крайници. По дяволите старческата немощ! Когато волята заповядваше, тялото на Марли се подчиняваше. Искаше ми се да го прегърна, толкова бях щастлив от тази проява на сила.

Страховете ни от онова лято би трябвало да ни накарат да признаем, че Марли остарява, но скоро удобно решихме, че кризата е била случайност и няма да се повтори, и че Марли още дълго ще върви по пътя към своя залез. Искаше ни се да вярваме, че ще живее вечно. Въпреки слабостта си, той си беше същото безотговорно куче. Всяка сутрин след закуска отиваше в общата стая, за да използва канапето като грамадна салфетка. Минаваше по цялата му дължина, търкаше муцуната и устата си в него, като междувременно събаряше възглавниците. След това се обръщаше и повтаряше цялата процедура, за да се избърше и от другата страна. После се пльосваше на пода, търкулваше се по гръб и се гърчеше ту на едната, ту на другата си страна, за да почеше гърба си. Обичаше да ближе пода и го правеше с такова удоволствие, сякаш беше полят с най-вкусния сос, който някога беше опитвал. Ежедневните му занимания включваха лаене по пощальона, визити при пилетата, зяпане към хранилката за птички и обиколка на крановете в банята, за да види дали няма да пуснат малко вода, която да излочи. По няколко пъти на ден повдигаше капака на кошчето за боклук в кухнята, за да провери какви лакомства би могъл да намери. Всеки ден по някое време превключваше на режим „лабрадор беглец“, вършееше из къщата, удряше с опашка по стените и мебелите, а аз всеки ден продължавах да отварям челюстите му насила и да отлепям от небцето му какви ли не неща — обелки от картофи, обвивки от кексчета, използвани хартиени кърпички и копринени конци за почистване на зъби. Някои неща не се променят, дори когато остареем.

Когато наближи 11 септември 2003 г., прекосих целия щат с кола, за да отида в малкото миньорско градче Шанксвил, Пенсилвания, където Полет 93 на „Юнайтед Еърлайнс“ се беше разбил в една безлюдна нива след бунт на пътниците в онази печално известна утрин точно преди две години. Смяташе се, че похитителите на самолета, са възнамерявали да летят към Вашингтон, окръг Колумбия, и да го разбият в Белия дом или Капитолия, така че пътниците, които бяха нахлули в пилотската кабина, вероятно бяха спасили живота на безброй човешки същества на земята. По повод на втората годишнина от събитието, редакторите на вестника ме изпратиха на самото място, за да се опитам да обясня саможертвения акт и неизлечимия отпечатък, който той беше оставила в душите на американците.

Прекарах целия ден на мястото, където се беше разбил самолетът и обикалях край импровизирания паметник, който бяха издигнали там. Говорих с разни хора от неспирния поток посетители, дошли да отдадат почит на загиналите, интервюирах местните жители, които още си спомняха силата на експлозията, седях с една жена, чиято дъщеря беше загинала при катастрофа с кола, и която беше дошла на това място, за да потърси утеха в колективната скръб. Документирах множеството оставени там за спомен предмети и надписи, които изпълваха паркинга. Все още не можех да почувствам материала, който трябваше да напиша за рубриката си. Какво бих могъл да кажа за тази ужасна трагедия, което вече да не е казано? Върнах се за вечеря в града и прегледах бележките си. Воденето на рубрика във вестник е като строене на кула от тухлички. Всяка отделна информация, всеки цитат и уловен момент е една такава тухличка. Започваш строежа с широка основа, достатъчно здрава, за да издържи постройката, и продължаваш нагоре към върха. Бележникът ми беше пълен със солидни тухлички, но ми липсваше хоросана за спойката им. Нямах представа какво да правя с тях.

След като приключих с порцията си руло „Стефани“ и ледения чай, потеглих към хотела, за да се опитам да пиша. Насред път импулсивно направих обратен завой и се върнах на мястото на катастрофата, което беше на няколко километра от града. Пристигнах, точно когато слънцето се канеше да се скрие зад близкия хълм, а последните посетители се разотиваха. Седях там дълго сам, докато залезът премина в здрач, а здрачът в нощ. От планините задуха остър вятър и се загърнах плътно с якето си. Високо над мен се вееше и плющеше гигантско национално знаме, а цветовете му грееха под последната тлееща светлина. Едва тогава почувствах атмосферата на това място и величието на случилото се в небето над това безлюдно поле. Погледнах към мястото, където самолетът се беше ударил в земята, после нагоре към знамето. И почувствах смъдене в очите от напиращите в тях сълзи. За пръв път в живота си преброих чертите на знамето — седем червени и шест бели. Преброих звездите — петдесет, на син фон. Американското знаме сега означаваше нещо много повече за нас. За новото поколение то отново беше символ на доблест и саможертва. Вече знаех какво трябва да пиша.

Пъхнах ръце в джобовете си и се запътих към края на паркинга, където се спрях, вперил очи в тъмнината. Там, в тъмното, почувствах много неща. Гордост от подвига на съотечествениците ми, обикновени американци, които не се бяха поколебали да реагират, макар и да са знаели, че това е техният край. Неудобство, защото бях жив, недокоснат от ужаса на онзи ден, свободен да продължа щастливия си живот като съпруг, баща и писател. В самотния мрак усещах почти осезаемо колко е кратък животът, което го правеше още по-ценен. Приемаме го за даденост, но той е крехък, изложен на опасности, несигурен и краят му може да настъпи внезапно всеки миг. Дадох си сметка за нещо, което би трябвало да е очевидно, но често не е. А именно, че трябва да ценим всеки ден, всеки час и минута от своя живот.

Почувствах и още нещо — учудване от безкрайните възможности на човешкото сърце — достатъчно голямо, за да се вмести една величава трагедия, и все пак в него да остане място за малките моменти на личната мъка и болка, които са част от всеки живот. В моя случай един от тези малки моменти беше кучето ми, което си отиваше. С известно чувство на срам осъзнах, че наред с колосалната човешка скръб, предизвикана от съдбата на Полет 93, чувствах и остра болка заради загубата, която знаех, че ми предстои.

Марли живееше живот назаем, това беше ясно. Здравето му можеше отново да се влоши всеки ден, и когато това станеше, нямаше да се боря с неизбежното. Да го подлагам на инвазивни медицински процедури на този етап от живота му би било жестоко. С Джени бихме направили това по-скоро за собствено си успокоение, отколкото за самия него. Обичахме смахнатото си старо куче, обичахме го въпреки всичко — или може би поради всичко онова, което то беше. Но вече разбирах, че не е далеч времето, когато трябваше да го оставим да си отиде. Качих се в колата и се прибрах в хотелската си стая.

На другата сутрин, с готова рубрика, аз се обадих от хотела у дома.

— Само искам да ти кажа, че на Марли много му липсваш — каза Джени.

— На Марли? А на вас?

— Разбира се, че и на нас, глупчо. Но Марли наистина тъгува за теб. Направо ни побърка тук.

Предишната нощ, тъй като не могъл да ме намери, Марли обикалял и душил непрекъснато из цялата къща, каза тя. Влизал от стая в стая, надничал зад вратите и в шкафовете. Изкатерил се с голяма мъка по стълбите, и като не ме намерил горе, слязъл и започнал да претърсва къщата отначало.

— Съвсем е оклюмал — уведоми ме тя.

Марли дори се осмелил да се спусне в мазето. По времето, когато все още можеше да слиза по хлъзгавите дървени стъпала, той с удоволствие ми правеше компания с часове в моята работилница, задрямал в краката ми, докато майсторях разни неща, а дървените стърготини се сипеха върху него и покриваха козината му, подобно на мек сняг. Този път той слязъл долу, но не могъл да се покатери обратно. Стоял там и джафкал и скимтял, докато Джени с децата не му дошли на помощ. Подхванали предната част на тялото му и задницата и го измъкнали догоре стъпало по стъпало.

Когато си легнали, вместо да заспи край леглото ни, както беше свикнал, Марли заел позиция на площадката на стълбището, откъдето можел да вижда всички спални и входната врата долу, за да не да пропусне, ако аз: (1) изляза от прикритието си; (2) пристигна посред нощ у дома, в случай, че съм се измъкнал, без да му кажа. На следващата сутрин, когато Джени тръгнала надолу да приготви закуска, той още бил там. Минали няколко часа, преди да се сети, че Марли още не се е показал, което било много необичайно. Сутрин той почти винаги слизаше пръв долу, втурваше се пред нас и удряше с опашка по входната врата, за да го пуснем навън. Накрая го намерила дълбоко заспал на пода в спалнята, притиснат плътно до моята страна на леглото. После разбрала защо. Когато станала, тя несъзнателно избутала възглавниците си — Джени спеше на три възглавници — към моята страна на леглото и те попаднали под завивките, образувайки голяма издутина там, където обикновено спях аз. Със зрението си на мистър Магу^[1], на Марли му беше простено да обърка куп перушина с господаря си.

— Беше абсолютно убеден, че това си ти — каза ми Джени. — За него нямаше никакво съмнение, че ти спиш там.

Посмяхме се заедно по телефона и след това Джени каза:

— Заслужава да му напишеш точки за вярност.

Така и направих. Нашето куче винаги се е отличавало с преданост.

От завръщането ми от Шанксвил беше минала само една седмица, когато дойде кризата, за която знаехме, че може да настъпи всеки момент. Бях в спалнята и се обличах за работа, когато чух страхотно трополене и писъка на Конър:

— Помощ! Марли падна надолу по стълбите!

Излязох от спалнята тичешком. Беше се строполил в подножието на високото стълбище и се опитваше да се изправи на крака. Слязохме бързо с Джени при него, опипахме тялото му, внимателно проверихме крайниците му, натиснахме ребрата му, масажирахме гръбнака му. Изглежда, че нямаше нищо счупено. Стенейки, Марли успя да се изправи на крака, отърси се и се отдалечи, без дори да куцука. Конър беше видял как пада. Каза, че Марли тръгнал надолу по стълбите, но само след две стъпала осъзнал, че всички са все още горе и решил да се завърти кръгом. При опита си да се обърне, задните му крака се подгънали и той се изтърколил надолу.

— О, имал е късмет — казах аз. — Такова падане можеше да му коства живота.

— Не мога да повярвам, че не се е наранил — каза Джени. — Той е като котките, с девет живота.

Но нараняване имаше. След няколко минути Марли започна да се вдървява и когато се върнах вечерта от работа, вече не можеше да се помръдне. Болеше го навсякъде, сякаш беше пребит от мутри на мафията. Но истинската причина за състоянието му беше левият му преден крак. Изобщо не можеше да стъпи на него. Притисках крака му, но той не реагираше, затова предположих, че има разтегнато сухожилие. Когато ме видя, той се опита да се изправи на крака, за да ме поздрави, но без успех. Лявата му предна лапа беше извън строя и при слабите му задни крака той беше абсолютно безпомощен. Останал му беше само един здрав крак, много лош късмет за едно четирикрако животно. Накрая все пак успя да се изправи и закуцука на три крака, за да дойде при мен, но задните му крака се огънаха отново и той се строполи на пода. Джени му даде аспирин и сложи торбичка с лед на предния му крак. Марли — игрив, макар и обездвижен — непрекъснато се опитваше да изяде ледените кубчета.

Към десет и половина през нощта той все още не беше добре и не бе излизал навън, за да изпразни мехура си от един часа следобед. Задържаше урината си вече близо десет часа. Нямах представа как да го изведа навън, за да се облекчи, и после да го прибера у дома. Прекрачих го, сключих ръце под гърдите му и го вдигнах на крака. Докато го придържах, той закуцука и така с патешка походка успяхме двамата да излезем навън. Но на верандата Марли изведнъж се спря. Валеше дъжд и стъпалата на верандата — истинско наказание за него — бяха хлъзгави и мокри. Изглеждаше уплашен.

— Хайде — казах аз. — Изпишкай се набързо и да се прибираме вътре.

Не пожела. Искаше ми се да успея да го убедя да се изпишка на верандата и да приключим с това, но не можеш да учиш старо куче на нови номера. Изкуцука обратно вътре и ме погледна мрачно, сякаш се извиняваше за това, което се готвеше да направи.

— Ще опитаме пак по-късно — казах аз.

Думите ми като че ли му подействаха като сигнал. Приклекна на три крака и изпразни пълния си мехур на пода във фоайето и около него се образува локва. За пръв път, откакто беше още кутре, Марли направи тази пакост у дома.

На следващата сутрин беше по-добре, въпреки че все още куцаше като инвалид. Изведохме го навън, където се изпишка и изака без проблем. На три двамата с Джени го вдигнахме и с общи усилия го пренесохме на верандата, за да го приберем вътре.

— Имам чувството — казах аз, — че Марли вече никога няма да се качи горе.

Очевидно това беше последното му изкачване по стълбището. Отсега нататък трябваше да свиква да живее и да спи на долния етаж.

Работех вкъщи, горе в спалнята, и пишех един материал на лаптопа си, когато чух някакъв шум, идващ от стълбите. Спрях да пиша и се ослушах. Звукът ми беше познат — силно чаткане на копитата на подкован кон, който галопира по дървен мост. Обърнах поглед към вратата на спалнята и затаих дъх. Няколко секунди по-късно иззад ъгъла се появи главата на Марли, който с бавна стъпка влезе в стаята. Очите му светнаха, когато ме видя. А, ето къде си бил! Бутна главата си в скута ми. Молеше ме да го почеша зад ушите и мисля, че си го беше заслужил.

— Марли, ти успя! — възкликнах аз. — Ти, старо псе! Не мога да повярвам, че си се изкачил дотук!

По-късно, когато двамата с него седяхме на пода и аз подръпвах кожата на врата му, той обърна глава и на игра захапа китката ми. Това беше добър признак, че в него все още е останало нещо от малкото кутре. В деня, в който Марли останеше неподвижен, докато го галя, и не се опиташе да се сборичка с мен, щеше да дойде и краят му, знаех това. Предишната нощ изглеждаше на прага на смъртта и аз отново се бях подготвил за най-лошото. Днес той пухтеше, катереше се по мен и се опитваше да олигави ръцете ми. Точно когато си мислех, че дългият му, щастлив житейски път вече свършва, той отново се върна при нас.

Притеглих главата му и го накарах да ме погледне в очите.

— Ще ми кажеш, когато настъпи часът, разбрахме ли се? — изрекох аз по-скоро декларативно, отколкото като въпрос. Не исках сам да взимам решението. — Ще ми кажеш, нали?