Джон Гроган
Марли и аз (13)

Глава 12
Добре дошли в отделението за бедни

Не всеки ден се ражда първото ти дете и затова когато болницата „Сейнт Мери“ в Западен Палм Бийч ни предложи да платим допълнително за луксозен апартамент в родилното, ние веднага се съгласихме. Апартаментите бяха като в първокласен хотел, с просторни и светли стаи, обзаведени с мебели от имитация на дърво, с тапети на цветя, завеси и вани за подводен масаж. За таткото имаше удобно канапе, което се разгъваше и ставаше на легло. Вместо стандартната болнична храна, на „гостите“ се предлагаха вечери гурме. Можеше да си поръчаш дори бутилка шампанско, макар че бащите си го пиеха общо взето сами, защото на кърмещите майки не се позволяваше повече от една глътка за отбелязване на събитието.

— Божичко, ще бъдем като на почивка — възкликнах аз, като се тръшнах на канапето за татковци, когато отидохме да видим апартамента няколко седмици преди термина на Джени.

Апартаментите бяха предвидени за юпитата, от които болницата изкарваше добра печалба, тъй като те имаха пари и доплащаха в брой сумите, които надхвърляха стандартната здравна застраховка, покриваща ражданията. Съгласни бяхме, че това е глезотия, но пък защо да не си я позволим?

Когато настъпи големият ден и пристигнахме в болницата с пътна чанта в ръка, ни беше съобщено, че има малък проблем. — Проблем? — попитах аз.

— Днес сигурно е добър ден за раждане на бебета — отвърна жизнерадостно служителката на регистратурата. — Всички апартаменти са вече заети.

Заети? Това бе най-важния ден в живота ни. Ами удобното канапе и романтичната вечеря за двама? Ами тостът с шампанско?

— Чакайте малко. Направихме резервация преди няколко седмици — оплаках се аз.

— Съжалявам — отвърна жената без ни най-малко съчувствие. — Не зависи от нас кога една майка ще започне да ражда.

Имаше право. Тя ни изпрати на друг етаж, където щяха да ни дадат обикновена болнична стая. Но когато влязохме в родилното отделение, сестрата на регистратурата имаше още лоши новини:

— Няма да ми повярвате, но всички стаи са заети.

Да, не й повярвахме. Джени го прие спокойно, но аз се ядосах.

— Какво ще ни предложите? Да се настаним на паркинга? — надменно попитах аз.

Сестрата ми се усмихна спокойно, очевидно добре запозната с изблиците на бъдещите бащи.

— Не се притеснявайте. Ще ви намерим място.

След няколко телефонни обаждания тя ни показа един дълъг коридор. Минахме през няколко двойни врати и стигнахме до огледален образ на родилното отделение, което току-що бяхме напуснали. Имаше само една разлика — пациентите определено не бяха консервативните юпита с достатъчно пари за харчене, с които бяхме посещавали занятията за бременни и татковци. Сестрите говореха с пациентите на испански, а в коридора извън стаите нервно чакаха загорели от слънцето мъже със сламени шапки в грубите си здрави ръце. Окръг Палм Бийч е известен като място за забавления на неприлично богатите, но не всички знаят, че на запад от града има грамадни стопанства, простиращи се на километри в пресушените земи на блатата в Евърглейдс. Хиляди работници, повечето от тях имигранти от Мексико и Централна Америка, пристигат в Южна Флорида по време на активния селскостопански сезон, за да приберат реколтата от чушки, домати, салати и целина, която задоволяваше нуждата от зеленчуци на Източния бряг през зимата. Сега видяхме къде тези работници раждаха бебета си. От време на време изпълнения с болка крясък на някоя жена пронизваше въздуха, последван от страшни стенания и викове „Mi, madre!“ Все едно бяхме попаднали в къща на ужасите. Джени беше пребледняла като призрак.

Сестрата ни заведе в малка кабинка — част от голяма обща стая — с легло, стол и маса с електронни монитори и подаде на Джени един халат.

— Добре дошли в отделението за бедни! — поздрави ни бодро д-р. Шърман, влитайки като хала няколко минути по-късно. — Не се подвеждайте от оскъдното обзавеждане.

Помещенията бяха оборудвани с някои от най-сложните и модерни медицински апарати в болницата и сестрите бяха сред най-добре подготвените. Тъй като бедните жени често нямаха достъп до предродилни медицински грижи, при тях бременността беше високо рискова.

— В добри ръце сте — увери ни д-р Шърман и изчезна така бързо, както се беше появил.

С напредването на сутринта, докато Джени се бореше с острите болки, предизвикани от контракциите, наистина се убедихме, че сме попаднали в добри ръце. Сестрите — опитни професионалистки — излъчваха топлина и увереност. Те непрекъснато я наглеждаха, проверяваха сърдечния ритъм на бебето и я съветваха какво да прави. Аз се въртях безпомощно наоколо и се чудех с какво да помогна, но напразно. По едно време Джени изръмжа през стиснатите си зъби:

— Ако още веднъж ме попиташ как съм, ЩЕ ТИ ИЗДЕРА ЛИЦЕТО!

Трябва да съм направил обидена физиономия, защото една от сестрите дойде при мен от другата страна на леглото и сложи съчувствено ръце на раменете ми:

— Добре дошъл на раждането, татко. Това е част от изживяването.

Измъкнах се от стаята, за да се присъединя към другите мъже, които чакаха в коридора. Всички се бяхме облегнали на стената до съответната врата, докато съпругите ни крещяха и стенеха. Почувствах се малко неловко, защото бях с поло, панталони в цвят каки и спортни обувки „Топсайдър“, но земеделските работници явно нямаха нищо против мен. Скоро си разменяхме усмивки и кимахме с разбиране един на друг. Те не говореха английски, а аз не знаех испански, но това нямаше значение. Бяхме на един хал.

Може би не съвсем. Този ден научих, че в Америка успокояването на болката се смята за лукс, а не за необходимост. За онези, които можеха да платят, или чиято здравна застраховка покриваше такива разноски, какъвто беше нашият случай, болницата отпускаше епидурал, който блокираше болката чрез директното си въздействието върху централната нервна система. Бяха минали около четири часа от началото на родилните мъки на Джени, когато дойде един анестезиолог, вкара една игла в гръбначния й стълб и я свърза с интравенозна система. След няколко минути Джени не усещаше нищо от кръста надолу и лежеше спокойно. Мексиканките нямаха този късмет. Те трябваше да раждат по стария начин и писъците им продължиха да цепят въздуха.

Часовете минаваха. Джени се напъваше. Аз я окуражавах. С настъпването на нощта излязох в коридора, понесъл нещо като повита футболна топка. Вдигнах новородения си син над главата си, за да го видят новите ми приятели, и извиках:

— Es el nino^[1]!

Другите бъдещи бащи ми отвърнаха с широки усмивки и вдигнаха палец — международния знак за одобрение. За разлика от разгорещените ни спорове за името на кучето ни, избрахме лесно и бързо името на първородния ни син. Щеше да се казва Патрик, на името на първия Гроган, пристигнал в Съединените щати от графство Лимерик, Ирландия. Една сестра дойде да ни каже, че един от апартаментите се е освободил. Вече беше безсмислено да се местим, но тя помогна на Джени да седне на един стол с колелца и енергично ни поведе натам. Прехвалената вечеря гурме не оправда очакванията ни.

През седмиците преди раждането, с Джени обсъждахме надълго и нашироко как да накараме Марли да свикне с новия член на семейството, който щеше моментално да го измести от досегашния му неоспорван статут на най-облагодетелстван питомник. Искахме това да стане възможно най-безболезнено. Бяхме чували истории за кучета, които стават ужасно ревниви към бебетата и се държат неприемливо — пишкат върху нещата на бебето, обръщат кошчето му и дори директно го нападат — при което кучето обикновено получава еднопосочен билет за приюта. Когато превърнахме стаята за гости в детска стая, дадохме на Марли пълен достъп до люлката и всички предназначени за бебето вещи. Той душеше, пръскаше лиги и ближеше, докато любопитството му беше задоволено. През тези тридесет и шест часа, които Джени прекара в болницата, възстановявайки се след раждането, аз често се отбивах у дома, за да видя как е Марли. Носех одеалца и други неща, които миришеха на бебе. Един път донесох дори един мъничък използван памперс. Марли го душеше толкова енергично, че се уплаших да не влезе в носа му и да се наложи да търся медицинска помощ.

Когато най-после доведох майката и бебето у дома, Марли беше разсеян. Джени остави Патрик, който спеше в бебешката чанта, в средата на леглото ни и дойде в гаража, за да поздрави Марли. Семейната ни среща беше доста бурна. Когато Марли се успокои и френетичната му радост премина в блажено щастие, ние го взехме с нас в къщата. Планът ни беше просто да си вършим работата, без да му показваме бебето. Щяхме да се навъртаме край него и да го оставим сам да открие новодошлия.

Марли последва Джени в спалнята и пъхна носа си в пътната й чанта, докато тя вадеше нещата си оттам. Той очевидно нямаше представа, че на леглото ни има живо същество. По едно време Патрик се размърда и издаде съвсем слаб, подобен на чуруликане звук. Марли изправи уши и замръзна на място. Откъде е този шум? Патрик изчурулика отново и Марли вдигна едната си лапа във въздуха, заел стойката на птичар. Господи, муцуната му сочеше към бебето ни, както правеха ловджийските кучета, надушили… плячката. За момент си помислих за пухената възглавница, която беше разкъсал с такава свирепост. Все пак не беше толкова глупав, за да сбърка бебе с фазан, нали?

После той се втурна напред. Не беше свирепият скок за убиване на врага, нямаше зъбене и ръмжене. Но не беше и начинът, по който би се метнал, за да каже „добре дошъл у дома, приятел“. Удари леглото с гърдите си толкова силно, че то се разтресе. Патрик се пробуди напълно и ококори очи. Марли се отдръпна, сетне се хвърли отново напред и устата му почти стигна до миниатюрните пръстчета на бебешките крачета. Джени се спусна към бебето, а аз към кучето и го издърпах назад, хванал нашийника с две ръце. Марли беше извън себе си, напъваше се и се опитваше да стигне до непознатото създание, промъкнало се някак си в нашата светая светих. Той се вдигаше на задните си крака, аз дърпах нашийника и имах чувството, че съм Самотният рейнджър от някогашното радио и телевизионно шоу, който се опитва да укроти коня си Силвър.

— Е, мисля, че мина добре — казах аз.

Джени извади Патрик от бебешката чанта. Приклещил Марли между краката си, аз здраво стисках нашийника му с двете си ръце. Дори Джени се убеди, че Марли няма лоши намерения. Дишаше тежко, а на физиономията му беше изписана глуповата усмивка. Очите му блестяха и въртеше опашка. Хванах го още по-здраво, Джени се приближи бавно към нас и му позволи да подуши първо бебешките пръстчета, после стъпалата, прасците и дупето на Патрик. Горкото бебе беше само на ден и половина, а вече имаше опасност да бъде засмукано от ходещата прахосмукачка в лицето на нашето куче. Когато стигна до памперса, Марли, изглежда, навлезе в някакво алтернативно състояние на съзнанието, нещо като предизвикан от памперса транс. Беше стигнал до обетованата земя. Определено беше в еуфория.

— Една погрешна стъпка и това ще ти е краят, Марли — предупреди го Джени съвсем сериозно. И при най-малката проява на агресия към бебето щеше да стане точно така. Но такива прояви нямаше. Скоро разбрахме, че проблемът не е да пазим Марли да не нарани бебето. Проблемът беше да го държим настрани от кофата, в която хвърляхме използваните памперси.

Дните се превръщаха в седмици, седмиците в месеци. Марли започна да приема Патрик като новия си най-добър приятел. Една нощ, още в началото, тръгнах да гася лампите преди лягане, но Марли не се виждаше никъде. Накрая реших да погледна в детската стая. Беше там, проснат на пода до детското креватче на Патрик — и двамата похъркваха в братско блаженство. Марли, нашият неукротим „мустанг“, беше съвсем различен в присъствието на Патрик. Като че ли разбираше, че е крехко, беззащитно човече, и когато беше край него, той се движеше предпазливо и нежно ближеше лицето и ушите му. Когато Патрик започна да пълзи, Марли лягаше кротко на пода и му позволяваше да се катери по него като по планина, да го дърпа за ушите и да скубе козината му. Това не го дразнеше. Стоеше като статуя. Приличаше на кротък великан до Патрик и приемаше положението си на втора цигулка добродушно и с дружелюбно смирение.

Не всеки одобряваше сляпата ни вяра в кучето. Те виждаха в него див, непредсказуем и могъщ звяр — вече тежеше близо четиридесет и пет килограма — и смятаха, че е безразсъдство да му се доверяваме и да го допускаме до едно беззащитно бебе. Майка ми бе твърдо в този лагер и не се стесняваше да ни го каже. Дразнеше се, когато виждаше Марли да ближе внука й.

— Знаете ли какво е близал с този език? — питаше риторично тя.

Предупреди ни мрачно, че никога не трябва да оставяме кучето и бебето сами в една стая. Древният хищнически инстинкт можел да се появи внезапно. Ако зависело от нея, щяла да раздели Марли и Патрик с бетонна стена.

Беше ни дошла на гости от Мичиган и един ден се разпищя от дневната:

— Джон, бързо! Кучето хапе бебето!

Изхвърчах от спалнята полуоблечен и заварих Патрик да се люлее щастливо в бебешката люлка. Марли лежеше под него. Наистина кучето понечваше да захапе бебето, но нещата не стояха така, както си мислеше паникьосаната ми майка. Марли се беше настанил на траекторията, по която се движеше люлката, с глава точно там, където дупето на Патрик спираше за миг, когато люлката стигаше най-високата си точка, преди да поеме в обратна посока. Всеки път, когато дупето с памперса минаваше близо до муцуната му, Марли игриво се опитваше да захапе памперса, като побутваше Патрик отзад, а самият Патрик пищеше от удоволствие.

— О-о, мамо, няма нищо страшно, Марли просто си пада по памперсите му.

Джени и аз свикнахме с рутината. Нощем тя ставаше през няколко часа, за да кърми Патрик, а аз поемах храненето в шест сутринта, за да може тя да поспи. Полузаспал го взимах от люлката му, сменях памперса и му приготвях шишето с бебешка храна. След това идваше ред на отплатата за усилията ми: сядах на задната веранда, а малкото му топло телце се гушеше до корема ми, докато пиеше от шишето. Понякога опирах лице в главичката му и задрямвах, докато той се хранеше лакомо. Друг път слушах националното радио и гледах как цветът на утринното небе прелива от пурпурно в розово и сетне става синьо. След като се нахранеше, изчаквах да се оригне, после двамата се обличахме, свирвах на Марли и потегляхме на разходка край брега. Купихме спортна количка с три големи колела като на велосипед, която можеше да се движи навсякъде, включително по пясъка и по бордюрите. Тримата трябва да сме били любопитна гледка. Марли вървеше най-отпред, като водач на кучешки впряг, аз бях отзад и с всички сили се опитвах да удържа Марли, а Патрик беше по средата и радостно размахваше ръце като регулировчик. Когато се прибирахме вкъщи, Джени вече беше станала и приготвяше кафето. След това настанявахме Патрик, закрепен с колан, на високия му стол и му изсипвахме зърнена закуска „Чирио“ върху един поднос. Марли отмъкваше закуската моментално, щом се обърнехме с гръб — поставяше главата си, наклонена на една страна, върху подноса и го облизваше с език. Да краде храна от бебе, мислихме си ние. Как може да падне толкова ниско? Но на Патрик това му беше страшно забавно и скоро се научи да избутва Чириото на земята, за да гледа как Марли пълзи наоколо и го яде от пода. Откри също така, че ако пусне Чирио в скута си, Марли промушва главата си под подноса и започва леко да го бута по коремчето, за да се докопа до храната, при което Патрик се заливаше от смях.

Установихме, че да бъдем родители ни приляга. Свикнахме с ритъма, празнувахме малките радости, понасяхме мъжествено несгодите, защото знаехме, че дори лошите моменти скоро ще бъдат само мил спомен. Имахме всичко, което бяхме искали. Имахме си чудесно бебе. Имахме си твърдоглаво куче. Имахме си малка къща край брега. Разбира се, имахме се един друг. През ноември ме повишиха, дадоха ми да водя рубрика във вестника. Това беше работа, която желаех, и която ми осигуряваше челно място на страницата. Можех да пиша, за каквото си искам три пъти в седмицата. Животът беше хубав. Патрик навърши девет месеца и Джени започна да се пита кога би трябвало да помислим за второ бебе.

— О, второ бебе… ами не знам — казах аз.

Винаги бяхме искали повече от едно дете, но никога не бях се замислял за някакъв график. Струваше ми се, че не бива да се подлагаме толкова скоро на онова, през което току-що бяхме преминали.

— Просто да зарежем пак предпазните средства и да видим какво ще стане — предложих аз.

— Ах — каза Джени многозначително. — Старата школа в семейното планиране, que sera, sera.

— Хей, не се подигравай. Веднъж ни свърши работа.

Постъпихме точно така. Решихме, че би било добре, ако Джени забременее по някое време следващата година. Тя направи своите изчисления и каза:

— Да речем, че имаме шест месеца, докато забременея, след това още девет месеца, докато родя. Това означава, че разликата им ще бъде цели две години.

Прозвуча ми добре. Две години не беше малко време. Две години бяха едва ли не цяла вечност. Сега, когато бях доказал, че мога да изпълня мъжкия си дълг като осеменител, напрежението беше изчезнало. Никакви тревоги, никакъв стрес. Каквото има да става, ще стане.

Само седмица по-късно се оказа, че Джени е бременна.