Джон Гроган
Марли и аз (14)

Глава 13
Вик в нощта

Сега, когато в корема на Джени растеше друго бебе, посред нощ отново започнаха да й се дояждат странни неща. Един път искаше безалкохолна бира от корени, друг път — грейпфрут.

— Имаме ли „Сникърс“? — попита тя веднъж малко преди полунощ.

Явно пак щеше да се наложи да ходя до денонощния магазин. Свирнах на Марли, закачих повода и тръгнахме към ъгъла. На паркинга ни спря една млада жена с тупирана руса коса, със светлолилаво червило на устните и с най-високите токчета, които някога бях виждал.

— О, толкова е сладък! — започна да любезничи тя. — Здравей, кученце. Как се казваш, сладурче?

Марли, разбира се, беше повече от щастлив да завърже приятелство, но аз го дръпнах към себе си, за да не олигави пурпурночервената й къса пола и бялата й блуза без ръкави.

— Само искаш да ме целунеш, нали, кученце? — каза тя и устните й издадоха мляскащ звук.

Докато бъбрехме, аз се чудех какво прави тази привлекателна жена сама в този късен час на паркинга край Дикси Хайуей. Изглежда, че беше без кола. По нищо не личеше да е ходила или пък да отива в магазина. Тя просто си беше там, момиче на паркинга, което бодро поздравява непознатите и техните кучета като служителка на веригата „Уол Март“, която посреща клиентите. Защо беше толкова дружелюбна? Красивите жени не са дружелюбни, поне не и с непознати на паркинги посред нощ. Спря една кола и по-възрастен от мен мъж свали прозореца.

— Ти ли си Хедър? — попита той.

Тя ми се усмихна разсеяно, като че искаше да каже: „Човек прави, каквото може, за да си плати наема.“

— Трябва да тръгвам — каза тя и се вмъкна в колата. — Чао, кученце.

— Не се влюбвай прекалено, Марли — обърнах се към него аз, когато потеглиха. — Не можеш да си я позволиш.

Няколко седмици по-късно, в една неделна сутрин към десет часа, с Марли се бяхме отправили към същия магазин, за да си купя брой на „Маями Хералд“. Отново за нас се залепиха две млади жени, по-точно тийнейджърки. И двете явно бяха надрусани и нервни. За разлика от предишната жена, те не бяха толкова привлекателни, а и не бяха положили никакви усилия, за да изглеждат по-добре. И двете нямаха търпение да получат следващата си доза кокаин.

— Вие ли сте Харолд? — попита едната.

— Не — отговорих аз и си помислих: „Наистина ли си допускате, че някой мъж би дошъл тук за анонимен секс, повел със себе си лабрадор?“

За колко ли перверзен ме смятаха тези момичета. Тъкмо вадех вестника от автомата пред магазина, когато дойде една кола. Харолд, предположих аз. Момичетата потеглиха с него.

Не бях единственият свидетел на проституцията, която процъфтяваше край Дикси Хайуей. При едно от гостуванията си по-голямата ми сестра, облечена скромно като монахиня, отиде по обяд на разходка и получила на два пъти предложения от потенциални клиенти, минаващи с кола. Друг наш гостенин дойде у дома и каза, че една жена току-що му показала гърдите си. Не че той имал нещо против.

В отговор на оплакванията на местни жители, кметът обеща да порицае публично мъжете, които бяха арестувани за склоняване към проституция, а полицията започна тайна операция, поставяйки на ъгъла преоблечени като проститутки свои служителки, които чакаха евентуалните клиенти да захапят въдицата. Полицайките под прикритие бяха най-грозните жени, които бях виждал — представете си Дж. Едгар Хувър в женски дрехи — но това не пречеше на мъжете да търсят услугите им. Един от арестите беше извършен на тротоара точно пред къщата ни и заснет от телевизионен новинарски екип.

Ако бяха само проститутките и техните клиенти, можехме да сключим сепаративен мирен договор, но престъпната дейност не се състоеше само в това. С всеки изминал ден кварталът ни ставаше все по-опасен и несигурен. При една от разходките ни край брега Джени, изтощена от особено силен пристъп на гадене заради бременността й, реши да се прибере у дома, а аз продължих с Патрик и Марли. Докато вървяла по една странична улица, тя чула зад себе си шума на кола, която намалява и се кани да спре. Най-напред си помислила, че е съсед, който иска да я поздрави или пък някой, който ще я помоли да го упъти. Обърнала се, за да погледне колата и видяла, че шофьорът бил разкопчал панталоните си и мастурбирал. Развикала се и той бързо потеглил на заден ход надолу по улицата, за да не види номера на колата му.

Патрик беше почти на годинка, когато близо до нас стана още едно убийство. Също като госпожа Нидърмайър, жертвата беше възрастна жена и живееше сама. Къщата й беше първата на Чърчил Роуд, при кръстовището с Дикси Хайуей. Намираше се точно зад денонощната обществена пералня. Познавах жената по физиономия и й махвах с ръка, когато минавах оттам. За разлика от убийството на мисис Нидърмайър, това не беше извършено от вътрешен човек. Жертвата беше избрана случайно и нападателят беше непознат. Промъкнал се в дома й, докато тя простирала прането си в задния двор един съботен следобед. Когато се върнала, той вързал китките й с кабела от телефона, напъхал я под матрака и започнал да претърсва къщата за пари. После избягал с плячката си, а слабичката старица се задушила под тежестта на матрака. Полицията бързо арестува един скитник, който се навъртал край обществената пералня. Когато изпразнили джобовете му, намерили само шестнадесет долара и няколко цента. Цената на един човешки живот.

Поради престъпленията, които ставаха наоколо, бяхме благодарни на Марли за внушителното му присъствие в дома ни. Ами ако се окажеше отявлен пацифист, чиято агресия се изчерпваше с известната му „олигавяща офанзива“? Кой непознат би се уплашил, ако Марли изприпкаше при него с топката си за тенис с надеждата двамата да поиграят на „хвърлянка“? Не беше нужно натрапниците да знаят това. Когато пред вратата ни спираше непознат, вече не затваряхме Марли, преди да отворим. Престанахме да ги уверяваме, че е съвсем безопасен. Точно обратното, подхвърляхме плашещи намеци, като например „Напоследък е доста непредсказуем“ или „Толкова е силен, че в най-скоро време ще разкъса мрежата за комари на вратата.“

Сега имахме бебе, а още едно беше на път. Вече не проявявахме такава безгрижна небрежност за личната си безопасност. С Джени често си говорехме как би реагирал Марли, при положение че реагира изобщо, ако някой се опита да нарани бебето или самите нас. Аз по-скоро смятах, че ще изпадне в екстаз, ще джавка и ще пръхти. Джени имаше повече вяра в него. Беше убедена, че в критични обстоятелства предаността му — особено към новия му пласьор на Чирио — ще се събуди у него заедно с дълбокото и прастаро чувство на защитника, който е готов да брани своите господари.

— Няма начин — упорствах аз. — Ще завре нос в чатала на непознатия и с това цялата работа ще приключи.

Все пак и двамата бяхме съгласни, че хората ужасно се страхуваха от него. И това беше добре дошло за нас. Самото му присъствие ни даваше сигурност и не се чувствахме уязвими. Макар че продължавахме да спорим доколко го бива като наш защитник, сънят ни беше спокоен, защото знаехме, че е до нас. Една нощ спорът ни беше разрешен веднъж завинаги.

Беше октомври и все още нямаше промяна във времето. Нощта беше непоносимо гореща, климатикът беше включен и прозорците бяха затворени. След новините в единадесет пуснах Марли навън да се изпишка, проверих Патрик в креватчето му, угасих лампите и се мушнах в леглото до Джени, която вече спеше дълбоко. Както винаги, Марли се отпусна на пода до мен и въздъхна дълбоко. Тъкмо заспивах, когато чух нещо — остър, продължителен и пронизителен звук. Събудих се моментално, Марли също. Стоеше неподвижно до леглото ни в тъмнината с наострени уши. Звукът долетя отново, преминавайки през затворените прозорци, и заглуши бръмченето на климатика. Писък. Без съмнение силен женски писък. Първата ми мисъл беше, че някакви младежи се задяват на улицата, което се беше случвало и преди. Но този писък беше различен. В него имаше отчаяние, истински ужас, и ми стана ясно, че някой е в страхотна беда.

— Хайде, момче — прошепнах аз, измъквайки се от леглото.

— Не излизай — чу се гласът на Джени в тъмното. Разбрах, че е будна и е чула какво става.

— Обади се в полицията — казах й аз. — Ще внимавам.

Хванах края на задушаващата верига на Марли и излязох на предната тераса по боксерки точно навреме, за да видя силуета на някакъв мъж, хукнал надолу по улицата към брега. От противоположната посока отново се чу вик. Навън, незаглушен от стените и прозорците, пронизителният писък на жената изпълни нощта. Такива писъци бях чувал само във филми на ужасите. По верандите наоколо се появиха светлини. Двете млади момчета, които живееха под наем в къщата срещу нашата, изскочиха навън само по дънки с отрязани крачоли и се втурнаха по посока на писъците. Последвах ги предпазливо на разстояние от тях, Марли вървеше плътно до мен. Видях, че стигнаха до една морава през няколко къщи от нас и след няколко секунди се затичаха обратно към мен.

— Вървете при момичето! — извика единият от тях и посочи към мястото. — Прободена е с нож.

— Ние тръгваме след него! — каза другият и те хукнаха боси надолу по улицата.

Съседката ми Бари, безстрашна самотна жена, която беше купила и ремонтирала едно порутено бунгало до къщата на Нидърмайър, скочи в колата си и се присъедини към преследвачите.

Пуснах нашийника на Марли и се затичах към мястото, откъдето се чуваха писъците. Три къщи по-надолу намерих седемнадесетгодишната ми съседка да стои сама на пътеката към къщата. Беше се превила, хлипаше дрезгаво и едва си поемаше дъх. Притискаше ребрата си с ръце, а под тях на блузката й се виждаше кърваво петно, което ставаше все по-голямо. Беше слабичко, хубаво момиче, с дълга до раменете червеникаво руса коса. Живееше с разведената си майка, приятна жена, която работеше като нощна медицинска сестра. Бях говорил няколко пъти с майката, но с дъщерята се познавахме само по физиономия. Дори не знаех името й.

— Той ми каза да не викам, защото иначе ще ме наръга — каза тя хлипайки, като дишаше на пресекулки. — Но аз изпищях и той ме прободе с ножа.

Сякаш, допускайки, че няма да й повярвам, тя повдигна блузата си, за да ми покаже раната в ребрата.

— Седях си в колата и слушах радио. Той се появи изневиделица.

Поставих ръка на рамото й, за да я успокоя и видях, че коленете й се подкосяват. Припадна в ръцете ми, а краката й се подгънаха като на сърне. Внимателно я положих на тротоара и започнах да я люлея в прегръдките си. Сега говореше по-спокойно, по-тихо, но едва държеше очите си отворени.

— Каза ми да не викам — повтаряше тя. — Затисна устата ми с ръка и ми каза да не викам.

— Постъпила си правилно — успокоих я аз. — Изплашила си го.

Дойде ми наум, че тя изпада в шок, но нямах никаква представа какво да правя. Кога щеше да дойде проклетата линейка? Утешавах я по единствения начин, който ми беше познат.

— Както утешавах детето си. Галех косите й, поставях длан на бузата й, триех сълзите й. Тя отслабваше все повече, а аз й повтарях да се държи и й обещавах, че линейката ще дойде всеки момент.

— Ще се оправиш — уверявах я аз, без сам да си вярвам.

Кожата й придоби пепеляв цвят. Седяхме сами на тротоара.

Имах чувството, че са изтекли часове, но по-късно от полицейския доклад разбрах, че са минали само около три минути. По едно време се сетих да проверя какво е станало с Марли. Огледах се и забелязах, че стои на около три метра от нас, обърнат към улицата, в готова за нападение поза, каквато не бях виждал досега. Това беше позата на боец. Мускулите на врата му изпъкваха, челюстите му бяха здраво стиснати, козината между плешките на гърба му беше настръхнала. Напрегнато гледаше към улицата, готов за скок. В този момент разбрах, че Джени е права. Ако въоръженият нападател се беше върнал, щеше да му се наложи да се справи първо с кучето. Убедих се — твърдо и без сянка на съмнение — че Марли ще се бори до смърт, преди да му позволи да стигне до нас. В същото време бях много развълнуван, защото държах това младо момиче и се питах дали няма да умре в ръцете ми. При нетипичния вид на Марли в ролята на свиреп пазач в очите ми се появиха сълзи. Най-добрият приятел на човека? По дяволите, така си беше.

— С теб съм — казах на момичето, но това, което исках да кажа, което трябваше да кажа, беше ние сме с теб, Марли и аз.

— Полицията ще дойде всеки момент. Моля те, дръж се!

Преди очите й да се затворят, тя прошепна:

— Името ми е Лиза.

— Аз съм Джон.

Беше нелепо да се запознаем при такива обстоятелства, все едно сме на купон по съседски. Почти се разсмях на този абсурд. Пригладих един кичур коса зад ухото й и казах:

— Сега си в безопасност, Лиза.

Появи се един полицай, подобно на изпратен от небето ангел, и бързо се отправи към нас по тротоара. Свирнах на Марли и извиках:

— Всичко е наред, момчето ми. Той е от добрите.

Подсвирването ми като че ли го извади от някакъв транс.

Беше отново моят глуповат и добродушен приятел. Тичаше в кръг, пухтеше и се опитваше да ни подуши. Древният инстинкт на праотците му, изригнал от дълбините на душата му, отново бе влязъл в бутилката. Край нас се събраха полицаи, скоро пристигна линейката с екип за бърза помощ, носилка и превързочни материали. Отстъпих настрани, казах на полицията каквото знаех и се отправих към къщи. Марли вървеше пред мен.

Джени ме посрещна на вратата. Застанахме един до друг до предния прозорец и наблюдавахме драмата, която се разиграваше на улицата. Кварталът ни приличаше на декор, сред който се снима полицейски телевизионен сериал. През прозореца се виждаха включените буркани на полицейските коли. В небето кръжеше полицейски хеликоптер и осветяваше с прожектор задните дворове и малките улички. Пътищата бяха блокирани и полицаите претърсваха околността пеша. Усилията им бяха напразни. Престъпникът така и не беше заловен и мотивът си остана неизяснен. Съседите, които бяха тръгнали да го преследват, после ми казаха, че дори не са успели да го зърнат. Накрая с Джени се върнахме в леглото, но дълго време не можехме да заспим.

— Ти щеше да се гордееш с Марли — казах й аз. — Беше толкова странно. Той някак си разбра, че положението е сериозно. Просто го знаеше. Усети опасността и се превърна в съвсем различно куче.

— Нали ти казах — отвърна тя. И действително беше така.

Докато хеликоптерът бръмчеше приглушено над къщата, Джени се обърна настрани и преди да се унесе, отбеляза:

— Още една обикновена нощ в квартала.

Протегнах ръка в тъмнината и напипах Марли, легнал до леглото от моята страна.

— Представи се много добре тази вечер, момче — прошепнах аз, като го почесах зад ушите. — Заслужи си кучешката храна.

Заспах с ръка на гърба му.

 

 

Фактът, че за намушкването на една тийнейджърка в колата й пред собствения й дом в сутрешния вестник имаше само шест изречения, говореше за безразличието към престъпленията в Южна Флорида. „Сън Сентинъл“ беше отразил инцидента в колонката за кратки новини на страница ЗБ под заглавието „Мъж напада момиче“.

Във вестника не се споменаваше нищо за мен, Марли и момчетата отсреща, тръгнали полуголи да гонят нападателя. Не се споменаваше Бари, която ги беше последвала с колата си. Нито пък пишеше нещо за съседите, които запалиха лампите по верандите и се обадиха на 911 да повикат полицията. На фона на ширещата се поквара и престъпност в Южна Флорида драмата, разиграла се в нашия квартал, беше дребен проблем. Нямаше убити, нямаше заложници, с една дума — нищо интересно.

Ножът беше пробил белия дроб на Лиза. Тя прекара пет дни в болницата и няколко седмици се възстановява в дома си. Майка й ни информираше за състоянието й, но не виждахме момичето да излиза навън. Тревожех се за емоционалните рани, които биха могли да й останат след нападението. Щеше ли да се чувства някога спокойна, когато напуска сигурността на своя дом? Житейските ни пътища се бяха пресекли за три минути, но чувствах привързаност към нея, каквато брат изпитва към по-малката си сестра. Уважавах уединението й, но ми се искаше да я видя, за да се уверя, че всичко е наред.

Една събота, докато миех колата си на пътеката, а Марли стоеше наблизо, вързан на верига, вдигнах глава и я видях да стои пред мен. Беше по-хубава, отколкото си я спомнях. Изглеждаше добре — здрава, силна и със слънчев загар. Усмихна се и ме попита:

— Помниш ли ме?

— Я да видим — отговорих й аз и се престорих, че съм озадачен.

— Лицето ти ми се струва познато. Не си ли онова момиче, което стоеше пред мен и не искаше да седне на концерта на Том Пети?

Тя се засмя.

— Е, как я караш, Лиза?

— Добре съм. Почти се оправих.

— Изглеждаш страхотно. Малко по-добре от последния път, когато те видях.

— Ами да, така е — отвърна тя и сведе поглед надолу. — Каква нощ!

— Каква нощ! — повторих аз.

Това беше всичко, което си казахме за ужасния случай. Сетне тя ми разказа за болницата, за лекарите, за детективите, които са я разпитвали, за безбройните кошници с плодове, за скуката, докато се възстановявала вкъщи. Но избягваше да говори за нападението, аз също. По-добре беше някои неща да остават в миналото.

Онзи следобед Лиза остана доста дълго при мен. Следваше ме из двора, докато се занимавах с това-онова, играеше с Марли и си бъбрехме. Усещах, че иска да ми каже нещо, но не можеше да се реши. Беше само на седемнадесет години. Не очаквах от нея да успее да намери нужните думи. Съдбите ни се бяха сблъскали без план или предупреждение — двама непознати, събрани заедно от един необясним акт на насилие. Тогава нямаше време за обикновените междусъседски любезности, нямаше време да се определят граници. Един миг, и ето ни двамата, събрани от критични обстоятелства, баща с боксерки и тийнейджърка с подгизнала от кръв блуза, вкопчени един в друг и в надеждата. Между нас съществуваше близост. Не би и могло да бъде другояче. Но също така изпитвахме някакво неудобство и леко притеснение, защото и двамата бяхме със свален гард. Не бяха необходими думи. Знаех, че ми е благодарна за това, че тогава бях до нея. Знаех, че е оценила усилията ми да я успокоя, колкото и да са били безрезултатни. Знаеше, че наистина бях загрижен за нея, че съм се опитал да й помогна. Онази нощ на тротоара и двамата изживяхме един от онези кратки моменти на просветление, които определят всичко останало в живота ни, и които дълго се помнят.

— Радвам се, че се отби — казах аз.

— Аз също се радвам — отвърна Лиза.

Когато си тръгна, бях спокоен за нея. Беше силна. Щеше да продължи напред и да постигне нещо. И наистина, няколко години по-късно се убедих в това — научих, че е станала телевизионна водеща.