Джон Гроган
Марли и аз (10)

Глава 9
От какво са направени мъжете

Всяко куче има нужда от добър ветеринарен лекар, добре подготвен професионалист, който да го поддържа здраво и силно и да го имунизира против болести. Всеки нов собственик на куче също се нуждае от такъв специалист, главно за съвети и успокоение, както и за безплатни консултации, които отнемат страшно много време на ветеринарите. В началото имахме няколко фалстарта с намирането на доктор, който да се грижи за Марли. Единият беше неоткриваем, срещахме се единствено с помощника му, на възраст колкото гимназист. Другият беше толкова стар, че според мен едва ли различаваше чихуахуа от котка. Третият очевидно се грижеше за богатите наследнички от Палм Бийч и големите им колкото длан кучета, които по-скоро им служеха като аксесоар. След това попаднахме на доктора, за когото бяхме мечтали. Името му беше Джей Бутан — д-р Джей за всички, които го познаваха. Той беше млад, умен, компетентен и изключително любезен. Д-р Джей разбираше от кучета така, както наистина добрите автомонтьори разбират от автомобили — интуитивно. Той обожаваше животните, но проявяваше здрав разум за ролята им в света на човека. В онези първи месеци набирахме номера му автоматично и се консултирахме с него по най-различни, често глупави поводи. По едно време на лактите на Марли се появиха участъци загрубяла, лющеща се кожа и аз се уплаших, че развива някаква рядка и, доколкото ми беше известно, заразна кожна болест. Д-р Джей ми обясни, че това са просто мазоли, получили се от лежането на пода. Един ден Марли се прозина широко и забелязах странно пурпурно петно на задната част на езика му. Боже мой, помислих си аз.

Болен е от рак. Саркома на Капоши в устата. Това е родилно петно, успокои ни д-р Джей.

Сега, в този следобед, аз и Джени бяхме в кабинета на доктора и обсъждахме с него задълбочаващата се невроза, която Марли получаваше при буря. Надявахме се, че историята с „резачката“ в гаража е изолиран случай на анормално поведение, но се оказа, че това е само началото на повтарящ се модел на фобийно, ирационално поведение. Въпреки репутацията на лабрадорите като отлични ловни кучета, нашият лабрадор се страхуваше до смърт от всеки звук, по-силен от пукота на тапа за шампанско. Фойерверките, възпламеняването на недоизгорелите газове на колите и изстрелите го плашеха. Гръмотевиците го караха да се чувства като в истинска къща на ужасите. И при най-слабите признаци за буря изпадаше в паника. Ако си бяхме вкъщи, той се притискаше до нас, трепереше и се лигавеше неудържимо, очите му шареха нервно, ушите му бяха присвити назад, опашката му беше подвита. Когато беше сам, ставаше деструктивен и дълбаеше всичко, което стоеше между него и онова, което си представяше като безопасно убежище. Когато един ден Джени се прибрала у дома, било започнало да се заоблачава и тя намерила Марли, покатерен върху пералнята, където с див поглед танцувал отчаяна жига, а ноктите му почуквали върху емайлирания капак. Така и не разбрахме как се беше качил там и, най-вече, защо бе избрал това място. Хората можеха да бъдат освидетелствани като луди, а според мен и Джени, същото трябваше да важи и за кучетата.

Д-р Джей пъхна един флакон с малки жълти хапчета в ръката ми и каза:

— Не се колебайте да му ги давате.

Бяха седативи, които, както се изрази той, щяха да „притъпят безпокойството на Марли“. Да се надяваме, каза докторът, че в резултат на успокояващия ефект на лекарството, Марли ще може да се справи по-рационално с бурите и в крайна сметка ще осъзнае, че те не са нищо друго, освен безопасен, макар и силен шум. Обясни ни, че страхът от гръмотевици не е нещо необичайно при кучетата, особено във Флорида, където почти всеки следобед през горещите летни месеци над полуострова преминават гръмотевични бури. Марли подуши флакона в ръката ми, явно нямаше търпение да започне живота си на наркоман.

Д-р Джей хвана Марли за врата и замърда с устни, сякаш се канеше да ни съобщи нещо важно, но не е много сигурен как да го каже.

— И така — започна той, — вероятно ще се наложи да се замислите и за кастриране.

— Кастриране? — повторих аз. — Имате предвид, като в…

Погледнах към огромните тестиси на Марли — комично големи кълба — увиснали между краката му.

Д-р Джей също ги погледна и кимна. Трябва да съм трепнал, дори може да съм сложил ръка на слабините си, защото той бързо добави:

— Не боли и той ще бъде много по-спокоен.

Д-р Джей знаеше всичко за предизвикателствата, пред които ни изправяше Марли. Той беше наш довереник по всякакви въпроси, свързани с кучето, знаеше за злощастния изход от обучението по послушание, идиотските му лудории, а също и за неговата деструктивност и хиперактивност. Освен това напоследък Марли, който беше вече на седем месеца, бе започнал да „чука“ всичко, което се движи, включително гостите ни за вечеря.

— Така само ще го освободим от цялата тази нервна сексуална енергия и ще го направим едно по-щастливо и по-спокойно куче — каза той.

Обеща ни, че това няма да се отрази на слънчевата виталност на Марли.

— Господи, не знам — казах аз. — Това изглежда толкова… необратимо.

Джени, от друга страна, не изпитваше такива угризения.

— Да отрежем тези пущини! — каза тя.

— Ами създаването на потомство? — попитах аз. — Как ще продължим рода му?

Пред очите ми преминаха тлъсти суми, които се плащат на кучетата за разплод.

Д-р Джей отново подбираше думите си внимателно.

— Трябва да бъдете реалисти по този въпрос — каза той. — Марли е страхотно куче, но не съм сигурен, че има качествата, необходими, за да бъде търсен като куче за разплод.

Беше възможно най-дипломатичен, но изражението на лицето му го издаде. То просто крещеше: „Боже мой, човече! В името на бъдещите поколения не трябва в никакъв случай да позволяваме възпроизводството на тази генетична грешка!“

Казах му, че ще си помисля по въпроса и се отправихме към дома с новодоставените, променящи настроението хапчета в ръце.

 

 

Точно по времето, когато обсъждахме дали да лишим Марли от атрибутите на мъжествеността му, Джени започна да предявява безпрецедентни претенции към моята мъжественост. Д-р Шърман й беше казал, че вече може да подновим опитите за забременяване. Тя прие предизвикателството с целеустремеността на олимпийски атлет. Дните, когато решихме просто да зарежем противозачатъчните и да оставим да става, каквото има да става, бяха минало. Във войната за зачеване Джени беше преминала в офанзива. За тази цел й трябвах аз, ключов съюзник, който доставяше мунициите. Както повечето мъже, след петнадесетгодишната си възраст бях прекарал всеки момент, когато не спях, в опити да убедя противоположния пол, че съм голям любовник. Накрая намерих някой, който да ми повярва. Би трябвало да съм на седмото небе от щастие. За пръв път в живота ми една жена ме желаеше повече, отколкото аз нея. Истински мъжки рай. Нямаше нужда повече да се моля, да угоднича и да се унижавам. Като най-добрите кучета за разплод, най-после бях търсен. Би трябвало да съм в екстаз. Но внезапно всичко започна да се превръща в служебно задължение, което беше стресиращо. Джени не искаше от мен безгрижно и хубаво чукане, искаше да й направя бебе. А това означава, че трябваше да върша работа. Сериозна работа. Този най-радостен акт се превърна за нула време в клинично упражнение с мерене на температурата, менструални календари и диаграми на овулацията. Чувствах се така, сякаш бях на служба при кралицата.

Беше толкова възбуждащо, колкото и данъчна проверка. Джени беше свикнала да съм винаги готов, дори и при най-малък намек за покана, и беше решила, че старите правила още важат. Тръгнал съм, например, да изхвърля боклука, а тя идва при мен с календара в ръка и ми казва:

— Предишния път мензисът ми започна на седемнадесети, което значи — и започва да брои дните след тази дата, — че трябва да го направим — СЕГА!

Мъжете от семейство Гроган никога не са се справяли добре под напрежение и аз не бях изключение. Беше само въпрос на време да изпитам най-голямото унижение на мъжа — да не съм в състояние да правя секс. И с това дойде и краят на играта. Самочувствието ми беше наранено, нервите — опънати. И щом се беше случило веднъж, бях сигурен, че ще се повтори. Така и стана. Колкото повече се тревожех за изпълнението на съпружеския си дълг, толкова по-малко можех да се отпусна и да направя това, което винаги ми се бе удавало естествено. Сдържах всякакви изяви на физическо желание, за да не внушавам на Джени разни идеи. Започнах да живея в смъртен страх, че съпругата ми, не дай Боже, може да ме накара да разкъсам дрехите й и да правя любов с нея. Взех да си мисля, че може би целомъдреният живот в някой отдалечен манастир в крайна сметка не е чак толкова лоша перспектива.

Джени нямаше да се откаже така лесно. Тя беше ловецът, а аз — плячката. Една сутрин, докато работех в редакцията на вестника си в Уест Палм Бийч, само на седем минути път от вкъщи, тя ми позвъни от службата си. Дали съм навит да се срещнем у дома на обяд? Имаш предвид насаме? Без придружители?

— По-добре да се видим в някой ресторант — контрирах аз.

Претъпкан ресторант. За предпочитане с няколко колеги. И майките ни.

— О, хайде — настоя тя. — Ще ни бъде хубаво. — След това гласът й се снижи до шепот и тя добави: — Днес е добър ден. Мисля… че имам… овулация.

Заля ме вълна на ужас. О, Господи, не, не и думата, започваща с „о“. Тя продължи да настоява. Време беше или да се покажа като мъж, или да умра. Възход или падение в буквалния смисъл. Искаше ми се да й кажа по телефона: Моля те, не ме насилвай. Вместо това казах възможно най-спокойно:

— Да, разбира се. В дванадесет и половина, става ли?

 

 

Когато отворих входната врата, Марли, както винаги беше там да ме посрещне, но Джени не се виждаше никъде. Извиках я и тя ми отговори:

— В банята съм. Идвам след секунда.

Прегледах пощата, за да убия времето, а върху мен тежеше някакво усещане на обреченост. Сигурно така се чувства човек, когато чака резултата от направената му биопсия.

— Хей ти, моряко — чу се глас зад мен. Обърнах се и видях Джени, облечена в къса копринена нощница от две части. Под горнището, което едва се крепеше на раменете й от две невъзможно тънки презрамки, се виждаше част от плоския й корем. Краката й изглеждаха още по-дълги от обикновено.

— Как ме намираш? — попита тя и повдигна ръце настрани.

Изглеждаше невероятно, наистина. Честно казано, Джени предпочиташе да спи с развлечени тениски и бях сигурен, че се чувства нелепо в костюма си на прелъстителка. Но от него имаше ефект.

Тя изчезна в спалнята и аз я последвах. Скоро бяхме в леглото, прегърнати. Затворих очи и усетих, че старият ми позагубен приятел се размърдва. Магията се бе върнала. Можеш да го направиш, Джон. Опитах се да извикам в ума си най-развратните мисли. Щеше да се получи! Пръстите ми неумело подхванаха тънките презрамки. Спокойно, Джон. За никъде не бързаш. Усещах дъха й, горещ и влажен, върху лицето си. И тежък. Горещ, влажен, тежък дъх. Мммм, секси.

Я чакай. Каква е тази миризма? Нещо в дъха й. Нещо едновременно познато и странно, не точно неприятно, но не и толкова съблазнително. Миризмата ми беше позната, но не можех да се сетя откъде. Поколебах се. Какво правиш, идиот такъв? Съсредоточи се, човече. Съсредоточи се! Но миризмата не ми излизаше от ума. Разсейваш се, Джон. Не се разсейвай. Какво беше това? Продължавай! Любопитството ме завладяваше все повече. Хайде, момче, отпусни се. Отпусни се! Започнах да душа във въздуха. Това беше нещо за ядене. Да, точно така. Но какво? Не бяха бисквити. Не беше и чипс. Нито риба тон. Още малко и ще се сетя. Беше… „Милк Боунс“?

Кучешки бисквити „Милк Боунс“! Точно така! Дъхът й миришеше на „Милк Боунс“. Но защо? — питах се аз. Защо й беше на Джени да яде „Милк Боунс“? Освен това усещах устните й върху шията си… Нима беше възможно да целува шията ми и едновременно с това да диша в лицето ми? Не можех да разбера…

О… боже… мой.

Отворих очи. Там, на сантиметри от лицето ми, заела изцяло полезрението ми, се очерта огромната глава на Марли. Беше подпрял брадичката си на матрака, дишаше шумно и пръскаше лиги по чаршафите. Очите му бяха полузатворени и имаше вид на влюбен до уши.

— Лошо куче! — креснах аз и се дръпнах към другия край на леглото. — Не! Не! Върви да спиш! — изкомандвах го аз побеснял. — Върви да спиш! Веднага в леглото!

Но беше твърде късно. Магията бе отминала. Отново се замислих дали да не постъпя в манастир.

Свободно, войнико.

 

 

На следващата сутрин записах час при ветеринарния доктор, за да махне топките на Марли. Реших, че щом аз няма да правя секс до края на живота си, той също няма да прави. Д-р Джей каза, че можем да му оставим Марли, преди да отидем на работа и да го приберем на връщане. Една седмица по-късно постъпихме точно така.

Докато аз и Джени се приготвяхме, Марли, усетил, че скоро ще излиза на разходка, весело се блъскаше и отскачаше от стените. За него всяко пътуване беше добро, без значение къде отиваме и за колко време. Да изхвърлим боклука? Няма проблем! Да идем до ъгъла за мляко? И аз идвам! Започна да ме мъчи чувството на вина. Горкото куче, нямаше представа какво го чака. Имаше ни пълно доверие, а ние тайно крояхме планове да го лишим от мъжествеността му. Има ли по-коварно предателство от това?

— Ела тук — повиках го аз, съборих го на пода и енергично го почесах по корема. — Няма да бъде толкова лошо. Ще видиш. Сексът е силно надценен.

Дори аз, все още възстановявайки се от своя лош период, не го вярвах. Кого заблуждавах? Сексът е голяма работа. Сексът е невероятен. Бедното куче щеше да изпусне най-голямото удоволствие в живота. Горкият Марли! Чувствах се ужасно.

Почувствах се още по-зле, когато му подсвирнах и той скочи в колата, абсолютно уверен, че няма да му сторя нищо лошо. Беше се настроил психически и беше готов за всякакви прекрасни приключения, които аз реша да избера. Караше Джени, а аз бях на мястото до шофьора. Както обикновено, Марли беше опрял предните си лапи на централната конзола и носът му докосваше огледалото за обратно виждане. Всеки път, когато Джени натискаше спирачките, той се блъскаше в предното стъкло, но това не му правеше впечатление. Возеше се отпред, между двамата си най-добри приятели. Имаше ли нещо по-хубаво в живота?

Открехнах прозореца откъм моята страна, Марли проточи врат надясно и се облегна на мен, опитвайки се да долови миризмите отвън. Не след дълго се заизвива, успя да се покатери на скута ми и притисна носа си толкова силно в тесния процеп, че изпухтяваше всеки път, когато си поемеше въздух. О, защо пък не? — помислих си аз. Това му беше последната разходка с кола като представител на мъжкия пол с всичките му атрибути. Най-малкото, което можех да направя, беше да го оставя да подиша чист въздух. Свалих прозореца достатъчно, за да може да промуши муцуната си навън. Усещането толкова му хареса, че смъкнах прозореца още по-ниско и скоро цялата му глава беше отвън. Ушите му се вееха зад него на вятъра, а езикът му висеше, като че ли беше опиянен от градския въздух. Боже мой, колко беше щастлив.

Докато карахме по Дикси Хайуей, споделих с Джени колко ми е криво за това, на което се канехме да го подложим. Тя тъкмо понечи да каже нещо, несъмнено, за да отхвърли угризенията ми, когато забелязах — повече с любопитство, отколкото с тревога — че Марли се беше захванал с двете си лапи за ръба на полуотворения прозорец и сега вратът и горната част на раменете му се подаваха извън колата. Липсваха му само чифт защитни очила и копринено шалче, за да заприлича на въздушен ас от Първата световна война.

— Джон, притеснявам се — обади се Джени.

— Нищо му няма — отвърнах аз. — Просто иска малко свеж…

В този момент той плъзна предните си лапи извън прозореца и мишниците му се опряха на ръба на стъклото.

— Джон, дръж го! Дръж го!

Преди да мога да направя нещо, Марли вече не беше в скута ми и тромаво се опитваше да се измъкне от прозореца на движещата се кола. Задницата му стърчеше нагоре, задните му крака драскаха, търсейки опора. Още малко и щеше да тупне навън. Докато тялото му се плъзгаше покрай мен, аз светкавично се пресегнах и успях да сграбча края на опашката му с лявата си ръка. Джени непрекъснато натискаше спирачките в потока на тежкия трафик. Марли висеше отвън с главата надолу, а аз стисках опашката му с всичка сила. Тялото ми беше извито в такова положение, че ми беше невъзможно да го хвана и с другата си ръка. Предните лапи на Марли тупуркаха с бясна скорост по паважа.

Джени спря колата на външната лента, а зад нас се наредиха коли с надути клаксони.

— Ами сега? — извиках аз. Видях се в чудо. Не можех да го изтегля обратно през прозореца. Не можех и да отворя вратата. Не смеех и да го пусна, защото със сигурност щеше да се озове на пътя на някой от разгневените шофьори, които заобикаляха колата ни. Държах го здраво, с лице, притиснато до стъклото, на няколко сантиметра от клатещите се гигантски тестиси на Марли.

Джени включи стоповете, притича от моята страна, хвана нашийника на Марли и го задържа, докато аз изляза да й помогна да го напъхаме обратно в колата. Малката ни драма се бе разиграла пред един сервиз, и когато Джени отново запали колата, видях, че всички автомонтьори са излезли навън, за да гледат шоуто. Така се заливаха от смях, че си помислих, че може да се подмокрят.

— Благодаря, момчета! — подвикнах аз. — Радвам се, че ви разнообразихме сутринта.

Стигнахме до клиниката и за всеки случай поведох Марли на къс повод, да не би да му хрумне да прави още номера. Вече не се чувствах виновен, решимостта ми се затвърди.

— Този път няма да ти се размине, евнух такъв — казах му аз.

Той сумтеше, пухтеше и опъваше повода, за да подуши изобилието от животински миризми. В чакалнята уплаши две котки и обърна една поставка с брошури. Предадох го на помощника на д-р Джей и му казах:

— Оправете го.

Вечерта, когато го прибрах, Марли беше друго куче. Болеше го след операцията и пристъпваше предпазливо. Очите му бяха кръвясали и безизразни, все още беше замаян от упойката. Там, където преди бяха великолепните му, най-ценни аксесоари на неговата мъжественост… нямаше нищо. Само едно висящо, сбръчкано парче кожа. Марли никога нямаше да има потомство, което да наследи неукротимата му кръв.