Карън Робърдс
Едно лято (53)

LIII

Минаваше пет часа и навън бързо се смрачаваше. Джони седеше в кабинета на Уийтли, наблюдаваше небето и ставаше все по-неспокоен. Не му се нравеше никак Рейчъл да остане сама, когато се стъмнеше.

— Трябва да се обадя по телефона — рече нервно на шерифа.

Уийтли вече бе позвънил до пощата в Луисвил, за да открият собственика на пощенската кутия. Той безмилостно се опитваше да измъкне от Джони всичко, което си спомняше от предишните любовни послания — около петстотин, може би. Но досега не бе получил търсените отговори.

— Сигурен ли си, че си изхвърлил абсолютно всичките?

Уийтли, възмутен, се взираше в Джони изпод сбърчените си вежди.

Той кимна.

— Сигурен съм. Нямаше никакъв смисъл да ги пазя. Чу ли какво ти казах? Трябва да се обадя по телефона!

Шерифът присви очи.

— На кого?

— На Рейчъл. Мръква се. Искам да я предупредя да остане там, където е. Трябва ли да ти подпиша разписка или нещо друго, преди да използвам телефона?

Той се засмя мрачно и му притика апарата през бюрото си.

— Обаждай се.

— Благодаря.

Джони вдигна слушалката и набра номера на болницата. Елизабет се обади на третото позвъняване.

— Здравейте, госпожо Грант. Джони съм. Бих ли могъл да говоря с Рейчъл, моля?

От чутото замръзна. Потърси погледа на шерифа и, като закри с изпотената си длан мембраната, прошепна дрезгаво:

— Тя не е там. Оставих я пред болницата преди повече от час, а не е там. Дори не се е качвала в стаята на баща си.