Карън Робърдс
Едно лято (14)

XIV

Рейчъл научи новината в църквата на следващата сутрин.

— Казвам ви, това е божие наказание за цялото грешно семейство.

— О, не, Идел!

— Да! Всички от семейство Харис са лоши и аз чувствам, че Господ със своята мъдрост трябва да е решил да освободи света от тях — един по един, за да могат почтените хора да живеят безопасно. Поне така се надявам. Ще спя по-спокойно нощем, когато си отидат всичките.

— Но, това е такава ужасна смърт!

— Зная, че не говори добре за мен да го кажа, но не чувствам ни най-малко съжаление! Нямаше да се случи, ако не бе паднал мъртвопиян на релсите. Той сам си е навлякъл нещастието, както повечето грешници.

— Но да те смачка влак, Идел…

Кръвта на Рейчъл се смръзна. Въпреки, че преподобният Харви бе стигнал точно до средата на проповедта си за самодоволството и гласът му се извисяваше гръмко, тя се обърна назад към двете шепнещи си жени.

— Госпожо Скагс, за кого говорите?

Настойчивият й въпрос накара дамите да вдигнат посребрелите си глави и да я изгледат изненадани. Майка й до нея я мушна силно в ребрата, но Рейчъл не й обърна внимание. Гласът на преподобния Харви се издигаше високо и всички наоколо я изгледаха неодобрително намръщени.

— За кого? — повтори с пресеклив шепот.

Госпожа Скагс премигна.

— Ами, за Уили Харис.

Огромен товар се смъкна от плещите на Рейчъл.

— Мъртъв ли е?

— Рейчъл, за Бога!

Елизабет дърпаше копринената пола на дъщеря си. Тя се обърна напред и направи всичко възможно да си възвърне предишната поза и да се престори, че внимателно следи думите на пастора. Истината беше, че не чу повече нито дума.

„Уили Харис мъртъв. Какво ли означава това за Джони?“ Доколкото знаеше, той никога не бе бил особено близък с баща си. Нямаше твърде голяма представа за семейството му и за предишния му живот. Във всеки случай, да загубиш родител по такъв кошмарен начин, сигурно бе потресаващо. Сърцето я болеше заради него.

Проповедта й се стори нескончаема. След това, енориашите се разпръснаха на поляната пред църквата и майка й, както винаги елегантна с кобалтовосиня копринена рокля и лека шапка със същия цвят, спря да си поговори с приятелките си. Рейчъл знаеше от опит, че не би могла да си тръгне, докато Елизабет не се наприказва, което бе един от любимите й ритуали, затова реши и тя да понаучи нещо от клюките на града за смъртта на Уили Харис.

— … и ще го погребат в гробището „Калвари“ на сутринта — завърши почти шепнешком Кей Нелсън.

Застанала до нея в кръг от познати, Рейчъл чакаше търпеливо майка си. Изненада се, колко много подробности около смъртта и предстоящото погребение бе успяла да научи вече Кей. Телефоните сигурно бяха звънели до полуда от ранна утрин.

— Но това ми изглежда ужасно скоро — намеси се снахата на Кей, Ейми, с искрено съжаление.

Ейми бе дошла в Тилървил едва преди две години, когато се бе омъжила за по-малкия брат на Кей, Джим. Затова от нея не можеше да се очаква напълно да разбира интригите в града, да знае кой е „нещо“ и кой е „нищо“. Ако известен гражданин починеше внезапно, можеше да се държи пет, дори шест дни, за да му се организира подходящо погребение. Но за някой си като Уили Харис, толкова време не бе необходимо.

Джим Нелсън сви рамене.

— Той може да бъде погребан и днес. Подозирам, че освен Джони, никой друг няма да присъства на церемонията. Освен ако не се появят Бак или сестра му. Предполагам, че няма да спечелиш много от продажбата на погребални венци, Кей.

Едва сега Рейчъл си припомни, че Джим бе съученик на Джони в гимназията и, ако паметта й не я лъжеше, самият той бе излизал няколко пъти с Мерибет Едуардс.

— Караш ме да се чувствам неудобно. Невинаги гледам на всеки починал в града като възможност за печалба — запротестира на шега Кей, като удари брат си по ръката. — Ужасно е, като си помисля, че никой няма да отиде на погребението на бедния човек.

— Аз ще отида — заяви рязко Рейчъл.

Джим Нелсън я изгледа. И той като сестра си бе висок, с хубаво телосложение и с добре изгладения си костюм изглеждаше точно това, което беше — преуспяващ адвокат в малък град.

— Винаги си била пристрастна към Джони Харис, нали, Рейчъл? — каза той. — Спомням си, когато бяхме в училище, ти много пъти му прощаваше неща, за които би наказала останалите.

— Може би съм мислила, че семейната му среда представлява някакво извинение за поведението му, докато останалите нямахте такъв проблем — отвърна му троснато Рейчъл.

Джим само се усмихна ехидно.

— Не ми казвай, че си преподавала в гимназията, когато Джими е бил ученик! Не, не мога да повярвам!

Ейми я огледа от глава до пети и Рейчъл почти усети въпроса в очите й: „На колко си години?“ Но Ейми бе твърде деликатна, за да го зададе.

— Да, така е. И беше много строга, също — Джим продължаваше да се подсмихва. — Чувам, че и сега била такава.

— Джим Нелсън! — намеси се Кей. — Какво говориш! Знаеш колко е сладка Рейчъл. Той просто те дразни, Рейчъл.

— Не. Рейчъл може да е сладка, но госпожица Грант бе истински цербер. Всички се страхувахме от нея. Дори Джони Харис. Той внимаваше за поведението си с нея, така както с никой друг.

— Бяхте ли приятели с него? Мислех… — гласът на Ейми замря, когато погледна въпросително съпруга си.

— Не! — Джим поклати отрицателно глава. — Той не се движеше с нашата компания. Ние играехме тенис и голф. Джони и приятелите му обираха къщите.

Кей изгледа свирепо брат си.

— Не беше толкова лош. Понякога ни косеше тревата, когато ти беше твърде зает да играеш тенис или, голф и винаги беше много вежлив с мама и мен. Както и да е, не си забравил, че Джони работи при Рейчъл сега, нали? — добави Кей многозначително.

— О, да. — Джим впери поглед в Рейчъл. — Не зная как си могла да го наемеш, след това, което направи с нещастната малка Мерибет. Заслужаваше смъртно наказание. Десет години е просто шега за престъплението му. Най-малкото, което можем да направим, е поне да го прогоним от Тилървил.

— Джим!

Кей гледаше смутено към Рейчъл.

— Не мога да мисля по друг начин, а бих се почувствал лицемер, ако не го кажа.

— Всеки има право на свое собствено мнение — усмихна се хладно Рейчъл. — Моето е, че Джони Харис не я е убил. Убиецът е друг.

— О, Рейчъл, и аз бих искала да мисля така, но тогава кой е? — попита Кей.

— Както вече казах, ти винаги си била пристрастна към него. Но аз съм напълно убеден във вината му — вметна Джим.

— Хей, Джим, Боб, имате ли време за партия голф днес следобед?

Уили Браун, връстник на Джим и новоизбран съдия, се приближи към тях и потупа Джими по рамото, като само кимна на другите.

— Или все още се държиш за полата на тази млада дама?

Ейми се изчерви едва забележимо, а Джими я подръпна за ухото и отвърна на приятеля си.

— Да, имам време. Около два? Ще се срещнем в клуба. Да обядвам първо.

— Окей.

Разговорът се насочи към голфа. Рейчъл се извини и се отправи към майка си. Понякога бе доста неприятно да й бъде шофьор.

По пътя към къщи тя започна да я кори.

— Наистина, Рейчъл, какво си мислеше, че правиш, като говориш така високо в църквата? Никога не съм се чувствала по-неудобно през живота си.

— Съжалявам, майко. Госпожа Скагс и госпожа Аштън си шепнеха зад нас и аз дочух нещо, което ме изненада.

— За смъртта на онзи Харис, ако не греша — рече Елизабет злобно и доста предизвикателно. — Предполагам, че възнамеряваш да отидеш на погребението?

— Да, така е — стисна волана Рейчъл.

— Знаех си! Винаги си била най-опърничавото дете на света. Нима искаш да се обвържеш толкова сериозно с тези хора. Те са боклуци.

В гласа на Елизабет се долавяше и отчаяние.

Рейчъл прехапа устни и инстинктивно натисна педала на газта.

— За Бога, Рейчъл, намали! — извика майка й, като се хвана за страничната дръжка на вратата, когато колата взе един завой почти на две колела.

Рейчъл се опомни, отпусна педала и се съсредоточи върху шофирането. Не бе спорила с майка си от години. По принцип нямаше никакъв смисъл да прави това, тъй като Елизабет никога не променяше становището си, независимо колко факти опонираха гледната й точка. Но този път нямаше намерение да подмине забележката й без коментар.

— Кои са боклуци, майко? Бедните хора? Ако татко бе починал, когато ние със сестра ми бяхме малки, също щяхме да сме бедни. Тогава щяхме ли да сме боклук?

Въпреки гнева си, изрече го спокойно, но като погледна косо към майка си, разбра, че тя се чувстваше обидена.

— Знаеш много добре, че ние не бихме могли да бъдем боклук. Парите нямат нищо общо с това.

— Тогава какво? Тилда и Джей Ди боклук ли са?

— Тилда и Джей Ди са добри хора! Те са негри, но са чисти, внимателни и честни. И ти го знаеш чудесно!

— Добре, ами тогава Уили Браун? Може да е съдия, но пие прекалено много. Дори, когато завърши гимназия, в деня на раздаването на дипломите, се появи толкова пиян, че заспа по средата на церемонията и започна да хърка. Той боклук ли е? Госпожа Браун избяга в Европа и изостави децата си. Те боклук ли са? Или семейство Уолш? Той е педиатър, а съпругата му медицинска сестра, но тя винаги има синявици — все се била блъснала в някоя врата или поне така казва. Те боклук ли са? Ами Роб? Той е разведен. Това прави ли го боклук?

— Рейчъл, решила си да ме разстроиш, нали? Нито един от тези хора не е боклук!

— Тогава ми обясни какво е боклук, майко. Искам да разбера. Щом да си беден, да си черен, да пиеш, да си изоставен от родителите си, или съпругът ти да те бие, или да си разведен, не те прави боклук, искам да зная какво тогава!

— Може да не съм в състояние да го определя, но когато видя боклук, го познавам, би трябвало и ти също!

Рейчъл усети, че търпението й се изчерпва, но гласът й бе доста равномерен, когато заговори:

— Вече се уморих от теб и от всички останали в този град, които наричат Джони Харис боклук. Освен ако не ми обясниш защо е такъв, моля те не го споменавай повече пред мен.

— Рейчъл! Какъв тон държиш на майка си!

— Съжалявам, майко, но исках да кажа точно това!

Елизабет прехапа устни, очите й се свиха и тя огледа изпитателно дъщеря си.

— В града се говори какво ли не за това момче и за теб. Досега не обръщах внимание, защото зная как съм те възпитавала. Но започвам да си мисля, че май има нещо вярно. Когато баща ти беше млад, преди да се ожени за мен, бе буен, непредпазлив и склонен да си навлича какви ли не неприятности. Боли ме, но трябва да ти кажа, че си същата като него.

От общата забележка към нея и баща й, когото Рейчъл толкова обичаше, я заболя. Още повече се подразни и изгледа студено майка си, когато зави към имението им.

— Надявам се да е така, майко. Не би ми било приятно да е обратното.

Очите на Елизабет се разшириха, тя пребледня и отново се вторачи в дъщеря си. Вдигнала упорито брадичката си, Рейчъл мина през портата и спря рязко.

— Трябва да паркираш колата.

Елизабет познаваше ужасните й шофьорски навици.

— Няма да влизам. Имам да изпълня една поръчка. Слизай.

— Поръчка! Не си забравила, че обядът е в два, нали? Ще имаме гости, не би трябвало да ти го напомням.

— Ще се върна дотогава. Моля те, слез.

Елизабет слезе и затвори вратата почти безшумно, което бе по-многозначително от тряскането. После се наведе и подаде главата си през прозореца.

— Отиваш в града, за да видиш онзи Харис, нали?

— Да, майко. И може да го доведа с мен на обяд.

— Рейчъл!

Очите на Рейчъл блестяха предизвикателно. Тя стискаше волана така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— И ако не си любезна с него, ако не го накараш да се почувства добре дошъл, като всички останали гости в тази къща, тогава ти обещавам, че още утре ще си събера багажа и ще се преместя да живея в града.

— Рейчъл!

— Говоря съвсем сериозно, майко! А сега моля те, отдръпни се, трябва да тръгвам.

— Рейчъл! — Елизабет бе обидена и наранена.

Когато отново потегли и погледна в огледалото за обратно виждане, Рейчъл забеляза пълното стъписване на майка си. Но поне веднъж в живота си реши да й се противопостави и да не се чувства виновна.

Така се случи обаче, че нямаше никакъв смисъл от конфронтирането им. Когато пристигна в магазина, Джони го нямаше. Отби се в погребалните бюра, които организираха погребението на по-маловажните хора в градеца, като Уили Харис. Джони не беше там и никой не знаеше нищо за погребението, въпреки че то щеше да се състои на другата сутрин в десет часа. Един-единствен въпрос я изгаряше: къде беше той? Помисли си за Гленда и изведнъж представата й за съкрушения от мъка Джони коренно се измени. „Разбира се, че е при Гленда и въобще не изпитва нужда от мен“

Със свито гърло, се отказа да го търси и тръгна към къщи. Облекчението, което се изписа върху лицето на майка й, щом я видя, да се прибира сама и точно навреме за обяд, й подейства като сол в раната й.