Карън Робърдс
Едно лято (20)

XX

Дебнещият пътуваше в тъмнината, стиснал здраво волана. Спомени, които не бяха свързани със сегашния му живот, изплуваха от мрака.

Те бяха съпроводени с болка и нарастващ гняв, без истинско разбиране на събитията. Откъслечни картини отпреди поне сто години изведнъж му се сториха по-реални, отколкото високите дъбове покрай виещия се път. Отляво се появи първата баптистка църква и погледът на дебнещия бе прикован в нея. После колата зави и църквата се стопи в нощта. Но сградата възбуди мисловната му дейност и той се върна към настоящето.

Дебнещият наблюдаваше отдавна отминали събития, като че ли ставаха в момента. Това, което видя, го накара да потрепери от болка и гняв. Случваше се отново — а не преди сто години.

Дебнещият бързаше в нощта — мълчалив, невидим, незнаен — не за да отмъсти, а да възстанови ужасната справедливост. Но жилището, към което се бе насочил, бе тъмно, празно. Нямаше никой вкъщи.

Тази нощ нямаше да се пролее кръв. Осуетените планове усилиха яростта му.

Когато дебнещият обърна колата към града, той знаеше, че ще се върне тук отново, друга нощ. Скоро.

Да търси жертвата си.