Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One Summer, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Атанасова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 45 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget (2013)
- Разпознаване и корекция
- karisima (2015)
Издание:
Карън Робърдс. Едно лято
Американска. Първо издание
ИК „Слово“, Велико Търново, 1995
Редактор: Йордан Дачев
ISBN: 954-439-346-3
История
- — Добавяне
І
От онази кошмарна утрин Рейчъл Грант не понасяше мириса на жасмин. Беше странно, че точно в този момент същата миризма като че ли напълно я задушаваше.
Стоеше върху нажежения асфалт пред автобусната спирка „Грейхаунд“ и очакваше да посрещне Джони Харис, който се завръщаше у дома. Джони Харис, лошото момче, което се бе опитвала да учи на английски преди толкова много години. Джони Харис, напереният син на местния нехранимайко, за когото всички предполагаха, че ще стане като баща си, но се бе оказал много по-лош.
Джони Харис, осъден за убийството и обвинен в изнасилването на седемнадесетгодишна ученичка преди единадесет години.
Днес, с нейна помощ, Джони Харис се прибираше в родния си град. Дочу рева от двигателя на автобуса много преди да го види. Рейчъл се напрегна и се озърна нервно наоколо, за да разбере дали я наблюдава някой. Боб Тибсън, продавачът на билети, бе просто едно неясно петно зад стъкления прозорец на гишето пред бензиностанцията, което служеше на Тилървил за автогара. Джеф Скагс, завършил гимназия през май, сега работеше и тъкмо пускаше монета в апарата за кока-кола отстрани на сградата. Зад паркирания му пикап тя забеляза жасминовия храст с блестящи яркозелени листа и заострени бели цветове.
След като откри истинския източник на миризмата, Рейчъл се почувства по-добре. И все пак съвпадението бе загадъчно. Окървавеният труп на Мерибет Едуардс бе намерен до подобен жасминов храст преди единадесет години, точно в такъв горещ летен ден като днешния. Дъжд от цветчета, очевидно нападали докато се е борела с убиеца си, покриваше тялото на момичето. Сладникавият аромат на цветята почти бе прикрил по-острия, натрапчив мирис на кръв. И тогава, както и сега, бе краят на август и горещо като в пещ. Рейчъл отиваше към училището, за да приготви класната си стая за настъпващата учебна година и попадна на местопрестъплението една от първите. Ужасът на зловещата сцена никога не я напусна.
Нито пък дълбокото й убеждение, че Джони Харис, за когото бе известно, че е доста хлътнал по красивата блондинка, не я е убил. Той се срещаше с Мерибет тайно, въпреки забраната на родителите й, и когато тя бе открита мъртва, а в тялото й неговата сперма, случаят бе повече от ясен и приключи набързо. Седмица след нещастието го арестуваха, последва съдебен процес и присъда за убийство, въз основа на хипотезата, че Мерибет през фаталната нощ му е съобщила решението си да не се вижда повече с него. Обвинението в изнасилване отпадна. Имаше твърде много свидетели, както и самата Рейчъл, които знаеха каква бе точно връзката между двамата. Рейчъл бе сигурна, че момчето, което познаваше, не би могло да извърши такова отвратително злодеяние. Бе убедена, че единствената му вина беше, че е просто Джони Харис.
Сега обаче само се молеше да се окаже права.
Със свистящи гуми и скърцащи спирачки автобусът зави и спря. Вратата се отвори. Рейчъл наблюдаваше празното пространство, а пръстите й неволно стискаха дръжката на лятната й чанта. Токчетата на белите й лачени обувки потънаха в асфалта, докато тялото й се сви в напрегнато очакване.
Най-после той застана на вратата. Джони Харис. Беше с кафяви каубойски ботуши, изтъркани джинси и бяла тениска. Раменете му бяха достатъчно широки, за да изпънат плътно трикото. Мускулите добре развити, а кожата с приятен загар. Беше слаб. Не, това не бе точната дума — изпит, — тази дума търсеше. Изпит, жилав и стегнат. Косата му бе гарвановочерна както по-рано, начупена, макар и по-дълга, стигаща почти до раменете му. Лицето му бе същото — би го разпознала винаги само с един поглед, въпреки че наболата му брада прикриваше формата на челюстите и брадичката му. Мрачният красив юноша, когото си спомняше, бе все още красив, но не беше вече юноша. Бе възмъжал и бе станал опасно красив.
Изведнъж я шокира мисълта, че Джони Харис бе почти на тридесет години. Ако някога бе знаела нещо за него, сега вече не знаеше нищо.
Бе прекарал последните десет години от живота си във федералния затвор.
Той слезе и се огледа. Рейчъл, застанала малко встрани, потрепери и тръгна към него. Токчетата й се закачиха в малките дупчици, които бяха направили на асфалта, и тя се препъна. Когато възстанови равновесието си, очите му бяха вперени в нея.
— Госпожице Грант.
Не се усмихваше, оглеждаше я изпитателно от глава до пети. Погледът му почти обидно дръзко преценяваше женствеността й, с което наруши душевния й покой. Не бе свикнала учениците й, настоящи или бивши, да я гледат по този начин. Нямаше и следа от респект.
— Дж-Джони… Добре дошъл у дома.
Струваше й се абсурдно да се обърне към този закоравял мъж, както се обръщаше към учениците си, но името му само се изплъзна от устата й.
— Вкъщи. — Джони Харис присви устни и се озърна наоколо. — Да-а. Правилно.
Като проследи погледа му, забеляза, че Джеф Скагс, с широко отворени очи и кутия кола, замръзнала във въздуха, бе зяпнал към тях. Рейчъл знаеше, че новината за връщането на Джони Харис ще обиколи целия Тилървил до вечерта. Идел Скагс, майката на Джеф, бе най-голямата клюкарка в града. Рейчъл не си бе и помислила, че ще успее да скрие появяването му в градеца. В Тилървил, Кентъки, нямаше тайни, поне не за дълго. Всеки знаеше всичко за всеки. И все пак се надяваше да му даде възможност да пристигне и да се ориентира малко в обстановката, преди да избухне неизбежната буря от протести. Ако някои среди от населението знаеха предварително, че Джони Харис се връща в Тилървил, биха вдигнали невъобразима врява, за да не го допуснат.
Сега те знаеха или много скоро щяха да научат, но щеше да бъде много късно да се противопоставят. Щеше да има обаче доста остри упреци и повечето от тях пряко насочени към нея. Но това й бе ясно от мига, когато прочете писмото му, с което я молеше за работа, за да го пуснат под гаранция, и тя му бе отговорила утвърдително.
Мразеше споровете. Мразеше особено да бъде в центъра им. Но чувстваше, че момчето от спомените й заслужаваше по-добър шанс в живота. И все още продължаваше да мисли така.
Само че високият, навъсен непознат до нея едва ли бе момчето, което помнеше. Този почти обиден поглед го доказваше.
Шофьорът отвори багажника на автобуса. Рейчъл си наложи да изглежда спокойна.
— По-добре да вземем нещата ти.
Джони се засмя. По-скоро подигравателно, отколкото приятно.
— Госпожице Грант, те са с мен.
Извъртя изцапаната платнена чанта, която висеше на рамото му, за да може да я огледа.
— О, добре тогава. Ще тръгваме ли?
Той не каза нищо. Рейчъл се обърна и се отправи към колата си странно смутена. Разбира се, едва ли бе очаквала осемнадесетгодишното момче, на което бе преподавала, да слезе от автобуса, но не бе и подготвена да го посрещне като мъж.
„Каква глупачка съм.“
Като се опитваше да запази самообладание, Рейчъл стигна до колата си, синя максима, отвори вратата и погледна през рамото си — точно навреме, за да види как Джони Харис показва среден пръст на Джеф Скагс. Този дълъг пръст, насочен безсрамно към небето, бе достатъчен да затвърди съмненията й, че що се отнася до Джони Харис, бе поела по-голяма хапка, отколкото можеше да преглътне.
— Беше ли наистина необходимо? — попита тихо, когато той се приближи.
— Да.
Младият мъж заобиколи колата, отвори задната врата, хвърли мръсната си чанта на задната седалка, а после седна отпред. Не й оставаше нищо друго, освен да се качи. Беше странно колко тясна й се стори просторната максима сега, когато Джони Харис седеше до нея. Раменете му бяха по-широки от облегалката на сивата плюшена седалка, толкова широки, че навлизаха и в нейната територия. Краката му, твърде дълги, за да се опънат, бяха отпуснати. Едното му коляно се допираше до скоростния лост. Рейчъл се почувства неловко от тази близост. Той извърна глава към нея и очите му — дълбоки и сини — я изгледаха още веднъж. Този път погледът не можеше да бъде сбъркан.
— Постави си предпазния колан, моля те. Такъв е законът.
Рейчъл трябваше да потисне неволното си желание да свие раменете си напред, за да предпази гърдите си от опипващия му взор. Обикновено не се чувстваше неловко в компанията на мъже. Всъщност през последните няколко години просто едва ги забелязваше. Веднъж, много, много отдавна, се бе влюбила лудо, така както винаги бе очаквала, че ще обича някой мъж. Той бе отнел цялата й любов, безразсъдната й младежка страст, и я бе изоставил като ненужна вещ. Беше преживяла този шок, но се научи, че е много по-безопасно да държи мъжете настрани.
Нямаше начин обаче да държи Джони Харис настрани. Очите му — не, не можеше да си представи тази дързост — не се откъсваха от гърдите й. Инстинктивно се погледна. Памучната й бяла блуза с бродирани алени хортензии бе изрязана около врата й, а полата й бе дълга почти до глезените. Тоалетът подчертаваше стройната й фигура, като я правеше да изглежда едновременно женствена и скромна. Нищо в облеклото й не провокираше този разсъбличащ поглед. И все пак, с очите му, вперени в нея по този начин, се почувства цялата изложена пред него — почти гола — което не й се понрави никак. Костваше й доста усилия да не му обръща внимание, но не успя да измисли нещо по-добро, за да се справи с положението.
— Ние със сигурност не бихме искали да нарушаваме закона, нали?
Дори в думите му да имаше скрита подигравка — а Рейчъл подозираше, че е точно така, — той поне дръпна колана около себе си и го закопча. Почувства физическо облекчение да не усеща погледа му върху себе си.
Вече бе така объркана, че пръстите й започнаха да треперят, когато насочи ключа. Направи три несполучливи опита, преди да го вкара и да запали двигателя. От климатичната инсталация духаше горещ въздух и почти я задушаваше. Натисна несръчно копчето, за да отвори прозорците. Въздухът навън не бе по-хладен и по челото й избиха ситни капчици пот.
— Горещо е, нали?
„Добра, безопасна тема за разговор“ — помисли си.
Джони изсумтя.
С това приключи опитът й да поведе нормален разговор. Включи на скорост, вдигна крака си от спирачката и натисна газта. Но вместо да тръгне напред, максимата се засили назад и спря рязко, когато се удари в един телефонен стълб.
Рейчъл изруга тихо.
Няколко мига след удара двамата не се помръднаха. Тя се опитваше да си възвърне самообладанието, когато Джони се извърна назад, за да види какви са пораженията.
— Следващия път опитай на първа — каза й.
Рейчъл не отговори нищо. И какво ли можеше да каже?
Включи на първа скорост и подкара колата.
— Да не те притеснявам, госпожице Грант? — попита спътникът й, когато най-после успя да завие по централното шосе, без да успее да блъсне нито една насрещна кола.
Влажният въздух, който нахлуваше през прозореца, развяваше кестеняви кичури пред очите й, което я затрудняваше да следи пътя. Разсеяно отметна косата си назад и задържа най-дългите кичури с една шнола. Да се справя с Джони Харис и в същото време да се опитва да шофира, изглежда бяха две взаимно изключващи се дейности.
— Разбира се, не — отговори и се насили да се усмихне.
Не бе преподавала в гимназията цели тринадесет години за нищо. Да не показва чувствата си бе нейна втора природа.
— Сигурна ли си? Изглеждаш така, като че ли се чудиш, дали няма да ти скоча?
— К-какво?
Рейчъл бе така стъписана, че едва успя да произнесе думата. Отпусна ръката си, с която придържаше косата си, върху волана и го изгледа шокирана. Разбира се, че знаеше какво означава този израз. Юношески жаргон „да правя секс“. Но не можеше да повярва, че той се осмеляваше да й говори по този начин. Беше по-възрастна от него с пет години и дори като съвсем млада учителка никой не я възприемаше като играчка за момчетата. Освен това, беше му бивша преподавателка, а сега полагаше огромни усилия, да му бъде и приятел.
Макар че да си приятел на Джони Харис се оказваше много по-трудно, отколкото очакваше.
— В края на краищата, от десет години не съм имал удоволствието да бъда в женска компания. О, извинявай, в твоя случай би трябвало да кажа от обществото на дама. Може би се тревожиш, че ми е набъбнал.
— Какво?!
Този път бе по-скоро ахване, отколкото въпрос, докато се взираше с невярващи очи в него.
— По дяволите, гледай напред!
Неочакваното изреваване я накара да подскочи и да се подчини, въпреки че Джони вече бе сграбчил волана и го извиваше. Един тежко натоварен камион профуча край тях и малката кола потрепери при разминаването.
— Щеше да ни убиеш! Исусе Христе!
На Рейчъл й прилоша от напрежението и горещината. Затвори прозорците. Климатичната инсталация разхлаждаше приятно купето.
— За Бога, кой, по дяволите, те е учил да шофираш? Ти си истинска заплаха!
Когато не му отговори, той се отпусна назад в седалката. Свитите в юмруци ръце върху скута му бяха единственият външен белег, че е напрегнат. Те и начинът, по който очите му следяха пътя.
Най-после бе намерила разрешение на проблема да се предпази от похотливите му погледи. Но да се прави, че не ги е забелязала, бе вероятно грешка. Единственият начин, по който тя или някой друг беше успявал да се справи с младия Джони Харис, бе да излезе насреща му. Ако той разбереше, че може да прегази, незабавно го правеше.
— Не можеш да ми говориш така — наруши напрегнатата тишина. — Няма да ти позволя.
Стискаше с две ръце волана и следеше неотклонно движението. „Остани невъзмутима, спокойна и хладнокръвна! — повтаряше си наум. — Само така можеш да му се противопоставиш“. За нещастие, автогарата бе в другия край на града и им оставаха още десетина минути път. Движението в този горещ следобед бе изненадващо натоварено. Обстоятелствата не бяха от най-благоприятните.
— Какво? О, имаш предвид, че ми е набъбнал? Просто се опитвах да те успокоя. Не трябва да се тревожиш, че ще бъдеш нападната или нещо подобно. Поне не от мен.
Тази невинна забележка бе съпроводена с още един кос поглед. Джони не направи никакви усилия да се прикрие, а нахално оглеждаше тялото й. Като че ли нарочно се опитваше да я накара да се чувства неловко в негово присъствие, но ако беше така, Рейчъл нямаше представа защо го прави. В този момент бе единственият му останал съюзник в града, а и в света.
— Да не си решил да си създаваш неприятности, Джони? — попита тихо.
Очите му се присвиха.
— О, недей да ме поучаваш, госпожице Грант. Вече не съм ученик.
— Маниерите ти бяха по-добри тогава.
— Както и перспективите ми. Всичко замина по дяволите и знаеш ли какво? Не ми пука.
Това я накара да млъкне, което несъмнено бе и желанието му.
Минаха покрай „Уол-Март“, „Бъргър Кинг“, „Крьогер“ и редицата антикварни магазини, изникнали на ъгъла на „Вайн“ и „Мейн“, без да си кажат нито дума. Когато почти наближиха мястото, до което отиваха, Рейчъл си отдъхна малко. Още няколко минути и щеше да се отърве от него. Напрегна се да влезе без произшествия в паркинга зад магазин „Грант“, основан от дядо й в началото на века, който сега ръководеше тя.
— Над магазина има апартамент. Твой е. Просто заобиколи отстрани и се качи по стъпалата.
Спря колата докато говореше, бръкна в джобчето на вратата и му подаде един ключ.
— Ето ти ключа. Наемът ще ти се приспада от заплатата всяка седмица. Както ти писах и в писмото, работното време е от осем сутрин до шест вечерта с един час прекъсване за обяд, от понеделник до събота. Очаквам да се явиш на работа утре, точно в осем.
— Ще бъда там.
— Добре.
Джони продължаваше да седи в колата, въртеше ключа на пръста си и я гледаше с изражение, което тя не можеше точно да определи.
— Защо ми предложи работата все пак? Не се ли страхуваш поне малко от мъж, изнасилил и убил девойка?
— И двамата знаем, че си невинен, що се отнася до изнасилването на Мерибет Едуардс — отвърна отсечено Рейчъл, въпреки, че за да говори така открито трябваше да стисне здраво волана. — Напълно вярвам, че и двамата сте се любили по взаимно съгласие, както ти твърдеше. И че е била жива, когато си се разделил с нея. А сега би ли слязъл от колата ми. Имам да върша и други неща.
За успокоение на Рейчъл, той отвори вратата и излезе навън, без да каже нито дума повече. Нямаше представа как би могла да го изгони, ако бе отказал да го направи доброволно. Внимателно вдигна крака си от спирачката и включи на скорост. Когато погледна нагоре, Джони се подпираше на капака на торпедото и чукаше с един пръст по прозореца.
Със свити устни Рейчъл спусна стъклото. Отново я заля вълна нажежен въздух.
— Трябва да ти кажа нещо — рече той с поверителен тон, като се наведе към нея.
Лицето му бе близо до нейното, твърде близо. Отново я караше да се чувства неудобно, което всъщност бе и намерението му.
Тази мисъл я потресе.
— Какво? — почти му изсъска.
— Много си падах по теб, когато бях ученик. И все още си падам.
Рейчъл, шокирана, отвори широко устата си. Джони й се ухили дръзко и се изправи.
Докато го наблюдаваше как се отдалечава тя осъзна, че е все още със зинала уста. Затвори я рязко.