Карън Робърдс
Едно лято (21)

XXI

Рейчъл бе заета толкова много със сестра си и трите си племеннички през следващите два дни, че не й беше никак трудно да прогонва мисълта за Джони. Сутрин си играеше с момичетата, които бяха на седем, пет и две годинки. Лиза, най-голямата, бе чернокоса хубавица, която много напомняше за Беки като малка. Лорън и Кати приличаха на баща си — високи и руси. И трите бяха очаровани от посещението си при баба си и дядо си. Дори и да знаеха защо бяха тук на гости, те не се издаваха Рейчъл, Беки и Елизабет обядваха в клуба и през двата дни, а после Рейчъл отиваше в училището, за да приготви класната си стая.

Първият ден на учебната година, както винаги бе вълнуващ. Перспективата да разшири границите на младите умове изпълваше Рейчъл с необикновен ентусиазъм. Ако само успееше да пристрасти учениците си към книгите, би могла да им разкрие цял нов свят!

Познаваше ги много добре. И не само тях — познаваше братята и сестрите им, родителите им, бабите и дядовците, братовчедите, дори домашните им любимци. Знаеше, кои щяха да й създават неприятности, и кои щяха да са прилежни през цялата година. Знаеше кои идват на училище, само за да тренират, кои идваха, за да се представят в обществото, и кои наистина искаха да научат нещо. Ценеше последните най-много, защото бяха рядкост.

В края на деня бе изтощена. С тиха, благодарна въздишка чу последния звънец и седна на бюрото си, за да подреди педантично книгите и тетрадките.

— Госпожице Грант, ще трябва ли да пишем съчинение върху Елизабет Браунинг този срок?

Алисън О’Конийл и двете й най-добри приятелки я последваха към изхода, когато Рейчъл си тръгна.

— Това го учихме миналата година. Сега ще разглеждаме други автори — поклати глава тя.

— Жалко! — нацупи се Алисън. — Харесвате ли Елизабет Браунинг?

Рейчъл я изгледа изненадана. Хубавичко, приятно момиче, Алисън не бе от тези, които четяха.

— Има писмената работа на Брайън Пакстън от миналата година — обясни Грета Ашли с ехидна усмивка, за което бе сръгана в ребрата от Алисън.

— Нямам я! — Алисън почервеня и погледна гузно към Рейчъл. — Е, може и да съм я виждала, но нямаше да я използвам!

— Сигурна съм, че нямаше, Алисън — отвърна учителката.

— Бих искала да пиша за някой интересен човек, като Майкъл Джексън, например — обади се Моли.

— Майкъл Джексън не е поет, нито дори писател — намеси се Грета.

— О, напротив. Четох книгата му. Спомняш ли си, ти ми я даде.

— Това, което исках да кажа, е, че той не е значителен писател. Не е някой, върху когото госпожица Грант ще ни позволи да пишем съчинение.

— Вероятно, не — усмихна се Рейчъл.

— Ще бъде някой скучен — рече Моли мрачно.

Вървяха покрай трите жълти училищни автобуса, вече препълнени с хлапета. Скоро първият автобус потегли, а след него и другите два.

— Момичета, имате ли с какво да се приберете? — попита Рейчъл.

— Алисън си е купила кола през лятото. Тя ще ни откара — отговори Грета.

— Много хубаво — каза Рейчъл, като едва сега разбра защо вървяха с нея към двата паркинга — единият по-голям — за учениците, а другият по-малък — за учителите.

— Бих искала… — започна Грета, но изведнъж спря с широко отворени очи, вперени напред. — Кой е този?!

— Къде? — попитаха едновременно приятелките й.

Рейчъл, проследила погледа й, се олюля несигурно. Едва устоя на желанието си да се обърне и да побегне обратно.

В края на учителския паркинг бе спрял голям вишнево — сребрист мотоциклет. На него се подпираше Джони — висок и снажен, с плътно прилепнали джинси и черно кожено яке. Бе скръстил ръце на гърдите си, а черната му коса бе вързана на опашка. Не се усмихваше. Очите му бяха приковани в Рейчъл.

Тя си възвърна самообладанието, като съзнаваше изумлението на момичетата, които гледаха ту към Джони, ту към нея. Стисна зъби и продължи да крачи. В главата й нахлуха спомени за последната им среща, от които сърцето й замря. Пое си бързо дъх, за да се успокои и ги прогони. Не би могла да застане срещу него, докато пред очите й танцуваха тези смразяващи картини.

— Хубав е — въздъхна Алисън.

Грета я бутна.

— Не знаеш ли кой е? Джони Харис!

— Боже господи — зяпна от учудване Алисън.

Моли изглеждаше изплашена.

— Какво прави той тук?

Изостанала малко назад, Рейчъл се надяваше въпросът на Моли да остане без отговор, но нямаше късмет. Джони отпусна ръцете си и се отдръпна от мотора. Като го поглеждаха косо, момичетата профучаха покрай него на около пет-шест метра. Рейчъл възнамеряваше да го поздрави с безлична усмивка и да ги последва, но той я спря.

— О, госпожице Грант — извика й.

Рейчъл напълно съзнаваше, че ако не искаше да прави сцени в присъствието на ученичките си, нямаше начин да го избегне.