Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One Summer, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Атанасова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 45 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget (2013)
- Разпознаване и корекция
- karisima (2015)
Издание:
Карън Робърдс. Едно лято
Американска. Първо издание
ИК „Слово“, Велико Търново, 1995
Редактор: Йордан Дачев
ISBN: 954-439-346-3
История
- — Добавяне
XXXVII
Въпреки очевидната неохота на Рейчъл да го остави сам, Джони я отпрати със сестра й и приятелката им. После се качи на мотора си. Трябваше да свърши някои неща, а и да размисли. Лицето на Гленда и на децата й го преследваха. Продължаваше да се самообвинява, че би могъл да направи нещо, за да предотврати това, което бе се случило. Не беше убил Гленда, както не бе убил и Мерибет, но се чувстваше виновен, сякаш бе свързан по някакъв начин със смъртта им. Все още не бе успял да разгадае, защо или кой го бе извършил. Но усещаше дълбоко в себе си, почти инстинктивно — нещо, което не би могъл да си обясни, — че убийствата имаха някаква връзка с него.
Върна се мислено години назад и си спомни за Мерибет. Беше хубаво, крехко същество — стройна, русокоса, дребничка, както винаги бе предпочитал да изглеждат приятелките му. Родителите й бяха видни членове на местния клуб и стълб на обществото. Мерибет, като най-малкото им дете, беше разглезена ужасно. Бе получавала всичко, което си поискаше. Накрая пожела и него — Джони Харис.
Той предполагаше, че за пръв път през живота й родителите й бяха казали „не“. Но Мерибет бе отказала да приеме „не“ за отговор. Беше сладко момиче — много младо и глупаво. Главата й бе пълна с мечти да стане актриса, фотомодел или поне стюардеса. Джони бе пленен от хубостта й, от готовността й да се измъква зад гърба на родителите си, за да се среща с него, и от невинната й, пламенна сексуалност, от която напълно се бе възползвал.
Сега, когато гледаше назад, му бе лесно да осъзнае, че той бе първият й бунт срещу родителския контрол. Такова типично младежко непокорство не би трябвало да й коства живота, но поради някаква неизвестна причина, бе станало точно така.
Гленда бе нещо съвсем различно. Никога не се бе преструвал, че я обича, нито пък тя него. Бяха приятели, играеха заедно като деца, бяха добри съученици, понякога дори любовници, когато ги обземаше желание, а нямаше с кого другиго да го задоволят. След затвора отново бяха приятели, а от време на време — любовници. И двамата бяха еднакво сластолюбиви, но без никакви илюзии за любов. Все пак, Джони я харесваше по свой собствен начин и тя — него.
Подобно на Мерибет, и Гленда не бе направила нищо лошо, за да умре така нелепо. Нейните деца не заслужаваха да бъдат ограбени толкова жестоко.
И така, какви бяха фактите? Имаше две мъртви, загинали от ръката на един и същ убиец. Убиец, който бе нападнал два пъти за единадесет години. Какво общо имаха двете жени? „Любех се и с двете, когато бяха убити!“ При тази мисъл кръвта му замръзна.
Защото сега имаше Рейчъл. А за нея би свалил и луната от небето. Рейчъл за него бе станала много повече от онова, за което някога бе мечтал. Младежките му блянове бяха, да прави любов с хубавичката, млада учителка. Бяха само фантазия. Но сега Рейчъл бе реална, нежна, внимателна, смела, предана.
„Рейчъл ме обича!“ Тези три думи бяха най-хубавата поезия, галила някога ушите му.
„Нима е в опасност сега заради мен? Нима има някой побъркан, който убива жените, които ме привличат? Или съществува някаква друга връзка между жертвите, за която аз не зная?“ Всичко бе толкова невероятно, толкова кошмарно, че почти нищо не разбираше.
Но при мисълта, че Рейчъл е в опасност, едва не обърна мотора си обратно, за да я следва отстрани, като елен, който пази сърните, когато дочуе лай на хрътки в гората.
Единствено логиката го възпря. Бяха минали единадесет години между двете убийства. А може би никога нямаше да има трето. Може би Мерибет бе убита от някой скитащ психопат, а убийството на Гленда бе просто съвършено копие на нейното. Може би Том Уоткинс бе по-хитър, отколкото изглеждаше. Или може би… Възможностите бяха безчет.
Джони не вярваше, че Рейчъл е в опасност, но животът го бе научил да бъде предпазлив.
Ако свързващата брънка се криеше в него, кой друг, освен семейство й знаеше за връзката им? Майка й, която познаваше предимно като безплътен, сърдит глас от другия край на телефона? Сестра й Беки, най-популярното момиче в класа, когато ходеше на училище. Беки също като Рейчъл бе дребничка, но по-жизнерадостна, по-сигурна в собствената си привлекателност. Бе й се възхищавал, но отдалече, защото си падаше по Рейчъл. Между тях двамата имаше нещо толкова общо, някаква необяснима искрица.
„Сродни души. Ето какви сме.“ Колко безнадеждно романтично и глупаво му звучеше това. Винаги бе знаел, че любовта сваля силните мъже на колене и ги превръща в слабоумни мекотели.
Изключи майка й и Беки. Те едва ли желаеха злото на Рейчъл. Бе хиляди пъти по-вероятно да убият него, а не нея.
Освен това, Гленда бе едра и доста здрава жена. Би била необходима изключителна сила, да бъде убита така бързо и жестоко.
„Мъжка сила!“
Имаше ли някой мъж, който го мразеше достатъчно, за да убива приятелките му, и вината да бъде прехвърлена върху Джони? Засмя се мрачно. „Разбира се, почти целият град.“
Беше истинска загадка. Блъскаше се над нея, прехвърляше наум хиляди възможности, но не стигаше до никакво заключение. Всичко, което знаеше, бе, че двете жени, които бе харесвал, бяха убити особено жестоко. „Дали аз съм връзката между тях, довела до смъртта им?“ Ако това предположение бе вярно, тогава Рейчъл бе в опасност. Би могъл да престане да се вижда с нея — бе готов на всичко, за да я предпази, но му се струваше, че вече й бе навредил. Публичното стискане на ръцете им бе наблюдавано поне от една трета от жителите на града. Другите две трети щяха да го узнаят до вечерта. Изградената клюкарска мрежа в Тилървил бе безпощадно ефикасна.
Ако не поради някаква друга причина, то поне да успокои собствените си страхове, Джони реши да отиде при шерифа Уийтли, да му каже за евентуалната опасност, която грозеше Рейчъл, и да разбере какво мисли шефът на полицията. Въпреки че Джони презираше неговата професия, на Уийтли можеше да се разчита. Освен това, той имаше достъп до много повече информация. Може би дори знаеше за съществуването на някаква друга връзка между двете убити, която да премахне опасенията му за Рейчъл.
Може би, просто имаше някой, който искаше да убива всички жени в живота му.
Този следобед Рейчъл бе със сестра си и приятелката им. Щеше да бъде в безопасност. Джони реши да свърши по-бързо работата си, за да се върне, преди да се спусне нощта. Тъмнината носеше със себе си опасност и, докато не се пукнеше зората, трябваше да я следи. Ако бе необходимо, никога повече нямаше да я изпусне от очи през целия си живот.
За следващия ден, неделя, бе насрочен този ужасен обяд, на който Рейчъл толкова много държеше. Джони се намръщи. Налагаше се да застане срещу майка й на маса, подредена със сребърни прибори, порцелан и кристал. Подозираше, че Елизабет Грант с удоволствие щеше да приготви колкото се може по-изискано меню, за да го затрудни.
„Е, да прави, каквото си иска.“ Въпреки че никога не би признал пред никого, дори и пред Рейчъл, той се бе подготвил за това. Четивото му преди лягане бе ръководството по етикеция на Емили Поуст, откакто Рейчъл се бе завърнала в живота му.
Щеше да направи всичко според силите си, за да не я злепоставя, а когато решеше да постигне нещо, наистина успяваше.
Щеше да направи всичко възможното, за да я запази жива.
Когато всичко свършеше, ако въобще някога свършеше, щеше да има втори шанс. Ченгетата вече вярваха, че е невинен не само за убийството на Гленда, но и за това на Мерибет. Трябваше да говори с адвоката си и това бе една от причините му за пътуването до Луисвил сега. Искаше петното от предишната му присъда да бъде изтрито от досието и от живота му.
Като че ли съдбата, разбрала колко много го бе ограбила, започваше да става по-благосклонна.