Карън Робърдс
Едно лято (29)

XXIX

По-добре. Дебнещият се почувства по-добре, почти пречистен, след като сега бе възстановил справедливостта. Кръвта струеше навсякъде и той се опияняваше от мириса й с нарастващо удоволствие. Потриваше окървавените си ръце и вдишваше лакомо. И тази, като другата, преди единадесет години, бе заслужила да умре. Дебнещият се взираше в тялото злорадо. Жената лежеше неподвижна, плътта й бе разкъсана, бе престанала да се съпротивлява. Не изпитваше никакво съжаление към нея.

Дебнещият бавно се наведе, за да разпръсне тъмночервените рози — неговият дан към отлитащата й душа. С бързи движения, с кървави пръсти, той разпиля розовите цветове върху все още топлото тяло.

Жасмин — за първата, която бе съвсем млада, макар и не съвсем невинна. Рози, леко поувехнали — за тази.

„Колко подходящо“ — помисли си дебнещият. И извършил пъкленото си дело, потъна в нощта.