Тери Брукс
Друидите на Шанара (9)

IX

Уокър Бо линееше в Хартстоун, в затвор, далеч по-страшен от онзи, в който бе прибран Морган Лех. Той си беше тръгнал от Сторлок, изпълнен с твърдата решимост да се излекува от болестта, която го бе сполетяла, да изчисти тялото си от отровата на Асфинкс и да оздравее, макар че дори и Сторите не успяха да му помогнат. В продължение на една седмица той напълно се бе променил, беше обезкуражен и отчаян, уплашен, че надеждите му са били напразни, че нямаше да може най-сетне да се спаси. Дните му представляваха дълги, задушаващи периоди от време, които прекарваше в кръстосване на долината, потънал в мисли, отчаяно опитвайки се да разбере какъв вид магия е нужна, за да спре разпространението на отровата. Нощите му бяха празни и мрачни; тягостните часове минаваха в мълчаливи, безплодни усилия да намери разрешение на проблема си.

Нищо не помагаше.

Опита по малко от всичко. Започна с поредица от мисловни формули — вътрешно потъване в собствената му магия, което имаше за цел да разложи, разпръсне, върне или поне забави разпространението на отровата. Нищо не се получи. Опита се да й въздейства чрез насочена магическа енергия, както някога бе извиквал огън за отбрана и защита. Но енергията се разсейваше и губеше потенциалната си сила. Опита с баене и заклинания от Завета, които бе усвоявал през годините или му бяха вродени, както и тези, които му бяха предадени. Всичко се проваляше. Най-накрая прибягна към химическите вещества и праховете, на които разчиташе Коглин, знанията на стария свят, пренесени в новия. Атакува каменните поражения на ръката си и се опита да ги подложи на обгаряне. Опита лечебни мехлеми, които се абсорбираха от кожата и проникваха в камъка. Използва електромагнитни полета. Използва антитоксини. Всичко това също безуспешно. Отровата беше прекалено силна. Не можеше да се преодолее. Продължаваше своето въздействие, въпреки всичките му методи и бавно го убиваше.

Мърко постоянно бе до него, тихо го следваше в дневните му разходки, протягаше се в мрака на стаята му, докато той се опитваше да прилага магията, която би му помогнала да оцелее. Огромната ловна котка сякаш усещаше какво става с Уокър; тя го дебнеше непрекъснато, сякаш се страхуваше, че може да изчезне всеки момент, сякаш като го наблюдава отблизо, би могла някак си да предотврати надвисналата над него заплаха. Светещите жълти очи бяха винаги там, наблюдаваха го умно и загрижено и Уокър се взираше в тях с надежда, търсейки отговора, който не откриваше никъде другаде.

Коглин от своя страна също правеше всичко възможно, за да помогне на Уокър в битката, която бе предприел. Също като ловната котка, той го държеше под око, но от по-голямо разстояние, защото се боеше, че Уокър няма да приеме по-голяма близост или по-продължително общуване. Между двамата продължаваше да има известен антагонизъм, който не можеше да бъде разсеян. Те и двамата с усилие понасяха присъствието на другия повече от няколко минути. Коглин даваше каквито може съвети, смесваше прахове и билки по искане на Уокър, правеше мехлеми и лекарства, предлагаше магически процедури, които според него биха могли да помогнат. Но най-важното, вдъхваше му колкото може кураж, че ще се намери противоотрова.

Уокър, въпреки че не си го признаваше, беше благодарен за този кураж. За пръв път от много години насам той не искаше да бъде сам. Никога не се бе замислял за смъртта, уверен, че тя е далеч и във всеки случай ще бъде подготвен за нея, когато му дойде времето. Сега откриваше, че се е лъгал по отношение и на едното, и на другото. Беше гневен, стреснат и объркан; чувствата му се люшкаха в двете крайности като камъни в празна каруца. Той полагаше усилия да се държи в равновесие, да поддържа вярата в себе си и поне някаква малка надежда, но без уравновесяващото присъствие на Коглин беше загубен. Лицето и гласът на стареца, движенията и темпераментът му, така познати, бяха онези опори в скалата, на която висеше Уокър Бо, които го задържаха да не падне съвсем. Той познаваше Коглин от дълго време насам. При липсата на Пар и Кол, а в по-малка степен и на Рен, Коглин беше единствената му връзка с миналото — едно минало, което той на времето бе презирал, проклинал и накрая отхвърлил завинаги, едно минало, което сега отчаяно се стремеше да върне, защото бе единствената му връзка с използването на магията, която можеше да го спаси. Ако не беше се отрекъл толкова лесно от магическата си сила, ако не беше я омаловажавал, ако се бе опитал да я разбере и да я овладее така, че тя да му служи, може би сега нямаше да му се налага да води такава упорита борба за живота си.

Но миналото е невъзвратимо и Уокър Бо сега разбираше това. И все пак имаше някаква утеха в присъствието на стареца, който му бе предал всичко, което знаеше за магията. Сега, когато бъдещето му ставаше така ужасно несигурно, той откриваше в себе си странна и неотложна нужда да намери връзка с онова, което му бе останало от миналото. А най-непосредствената връзка беше Коглин.

Коглин бе дошъл при него през втората година от неговия самотен живот в Хартстоун. Рисе бе мъртва от петнадесет години, Кенър — от пет. Оттогава насам той бе живял сам, въпреки усилията на Джерълън и Мириана Омсфорд да го направят част от своето семейство. Бе живял отхвърлен от всички, заради магическата сила, която притежаваше. Докато при всички от рода Омсфорд от Брин насам тя изчезваше с възрастта, при него не беше така. По-скоро ставаше по-силна, по-настойчива, по-неподлежаща на контрол. Докато живееше в Сенни дол му беше трудно, но в Хартстоун стана направо нетърпимо. Магическите му способности започнаха да се проявяват по нов начин — нежелани възприятия, странни прозрения, ярки сетивни видения и изблици на сила, която заплашваше да го смаже. Той не можеше да ги овладее. На първо място той не ги разбираше и оттам не можеше да си обясни тяхното действие. Най-добре беше да бъде сам; никой не беше в безопасност покрай него. Усещаше, че разумът му го напуска.

Коглин промени всичко. Той се появи от гората един ден, изникна сякаш от мъглата, която се стелеше; надолу по склоновете на Уолфстаг в края на есента, един дребничък старец, който бе толкова слаб, че дрехите му едва-едва се държаха на него, с дълга разрошена коса и мъдри проницателни очи. С него вървеше и Мърко — едно неизменно присъствие, което сякаш предзнаменуваше промяната, която предстоеше в живота на Мрачния чичо. Коглин разказа на Уокър историята на своя живот от дните на Бремен и Съвета на Друидите до настоящия момент, за времето от хиляда години. Това беше откровен разказ, който не молеше за разбиране, а просто го налагаше. И колкото и да бе странно, Уокър отстъпи. Той чувстваше, че колкото и налудничава и невероятна да беше тази история, тя беше истина. Той знаеше историите за Коглин от времето на Брин Омсфорд и този старец отговаряше точно на представата от онези истории.

— Аз бях заспал Друидски сън — обясни той в един момент, — иначе щях да дойда по-рано. Мислех, че още не е дошло времето, но магията, която носиш ти и която се събуди в теб при навлизането в зрелостта, ме кара да мисля, че времето е дошло. Аланон е имал това предвид, когато предаде кръвния завет на Брин; ще дойде време, когато магията отново ще бъде нужна и един от рода Омсфорд ще трябва да я владее. Струва ми се, че това си ти, Уокър. И ако е така, ще ти бъде нужна моята помощ, за да узнаеш как да си служиш с магията.

Уокър бе изпълнен с лоши предчувствия, но разбираше, че старецът би могъл да му покаже как да държи магическата си сила под контрол. Той имаше отчаяна нужда от такъв контрол. Искаше да се възползва от шанса, който Коглин му даваше.

Коглин остана при него повече от три години. Той разкри на Уокър като учител на ученик свещените писания на Друидите, ключовете, които можеха да отворят вратите на познанието. Предаде му методите на Бремен и Аланон, това как да овладее първичната сила на магията, как да работи с мисловни формули, за да може да насочва силата, а не да я прахосва безразборно. Уокър имаше известно начално познание Той бе живял с магията дълги години и бе разбрал по нещо за самоотричането и самоограничението, което тя налагаше. Коглин разшири това познание, обхващайки сфери, в които Уокър нямаше намерение да пристъпва, инструктирайки го в методи, които той не бе смятал за възможни. Бавно и постепенно Уокър осъзнаваше, че магическата сила вече не държи въм властта си неговия живот; непредсказуемостта отстъпи място на себеконтрола. Уокър започна да владее себе си.

Коглин го въвеждаше и в науките на стария свят, във веществата и елексирите, които бе създал и използвал през годините, праховете, които разтопяваха и метал и избухваха като огън и разтворите, които променяха формата както на течности, така и на твърди вещества. Нова врата се отвори пред Уокър; той откриваше една напълно различна форма на силата. Любопитството му бе толкова голямо, че започна да изпробва съчетанието на двете — на стария и новия свят, едно съчетание на магия и наука, което никой досега не бе опитвал с успех. Напредваше бавно и внимателно, решен да не бъде поредната жертва, която силата бе взела през годините от хората на Стария свят по време на Великите войни до бунтовника Друид Брона, неговите Пирати и Мордските Призраци, които бяха подпалили Войната на Расите.

После по някаква причина мисленето му се промени. Може би поради вълнението, което чувстваше, когато владееше магията. Може би поради неудовлетворимата нужда да узнае повече. Каквато и да беше причината, той се убеди, че пълно овладяване на магията е невъзможно, че колкото и усърдно да се защитава от неблагоприятните й въздействия, силата винаги може да вземе надмощие над него. Отношението му към нейното използване се промени изведнаж. Той се опита да се махне от нея, да я отърси от себе си. Дилемата му беше огромна; той се стремеше да се откъсне от магията, но не можеше да го постигне успешно, защото тя бе неразделна част от него. Коглин забеляза какво става и се опита да го обсъди с него. Уокър отказа да го чуе и даже се питаше защо Коглин беше дошъл при него. Вече не вярваше, че единствената му цел е да му помогне. Полагаха се усилия да го манипулират, един Друидски заговор, чието начало можеше да се проследи чак до времето на Шеа Омсфорд. Той трябваше да стане част от него. Започна да се кара с Коглин, после поведе борба. Най-накрая Коглин си отиде.

Връщаше се, разбира се, през годините. Но Уокър вече не приемаше да го напътства в използване на магията, страхуваше се, че по-нататъшно познание може да го лиши от контрола, който бе постигнал с толкова усилия. Страхуваше се, че увлечението може да доведе до подчинение. По-добре просто да разчита на това, което познава. То беше малко, но в негова власт. По-добре да стои настрана от Расите, както възнамеряваше първоначално. Коглин можеше да идва и да си отива, те можеха да поддържат мъчителните си отношения, но той няма да се остави на манипулациите на Друидите или някогашните Друиди, нито на когото и да било. Той си е той и така трябва да бъде докрай.

И ето че този край бе наближил и той не бе вече толкова сигурен, че бе избрал правилния път. Смъртта бе дошла да го призове и ако той не бе скъсал с магията, сега можеше да забави собствената си смърт. Това признание означаваше да преглътне една горчива доза гордост. Жестоко беше да се критикува с късна дата по този начин, но не можеше да се избегне. Уокър Бо никога през живота си не се бе крил от истината, не искаше да го прави и сега.

На втората седмица от връщането си в Сторлок, седнал пред камината в ранните вечерни часове, докато болката постоянно му напомняше за всичко неосъществено, той се обърна към Коглин. Той беше някъде отзад между сенките и се ровеше в книгите, които държеше в къщата в случай, че му потрябват:

— Ела да седнеш при мен, стари човече.

Каза го внимателно, уморено и Коглин безмълвно приближи и се настани от едната му страна. Двамата заедно наблюдаваха ярките пламъци на огъня.

— Аз умирам — каза Уокър след малко. — Направих всякакви опити, за да разсея отровата, но нищо не помогна. Дори магическата ми сила се провали. И твоята наука също. Трябва да проумеем това. Аз ще положа усилие да го предотвратя, но изглежда нямам шансове да оцелея.

Той с усилие отмести ръка. Тежкият камък неизменно си пробиваше път, за да го повали, да го унищожи.

— Има някои неща, които искам да ти кажа преди да умра.

Коглин се обърна към него да каже нещо, но Уокър поклати глава.

— Аз се бях настроил срещу тебе без разумна причина. Бях лош с теб, когато ти беше повече от добър към мене. Съжалявам за това.

Той погледна стареца.

— Страхувах се от магията, ако й се оставех; и продължавам да се страхувам. Не съм променил напълно мисленето си. Продължавам да смятам, че Друидите използват рода Омсфорд за свои собствени цели, че ни говорят каквото си искат и ни насочват според собствените си интереси. Трудно ми е да приема да бъда оръдие в техните ръце. Но не бях прав да те съдя като един от тях. Ти не обслужваш тяхната цел. Ти се ръководиш от самия себе си.

— Доколкото една цел може да бъде моя, а не на обстоятелствата и съдбата — каза Коглин и лицето му беше тъжно. — Ние използваме толкова много думи, за да опишем какво ни се случва, а всичко се свежда до едно и също. Ние живеем живота така, както той е предопределен — имаме някакъв избор, някакъв шанс, но всичко зависи от това как сме създадени като хора.

Той поклати глава.

— Кой може да твърди със сигурност дали аз съм по-неподвластен на Друидите и техните манипулации от тебе, Уокър? Аланон дойде при мене, така както при тебе, при младия Пар и Рен, и ме убеди да му служа. Не мога да твърдя обратното.

Уокър кимна.

— Независимо от това, аз бях груб с тебе и съжалявам. Исках ти да бъдеш врага, защото си човек от плът и кръв, а не Друид, мъртъв и изчезнал или невидима магическа сила. И аз можех да насоча ударите си към теб. Исках ти да си източникът на страха, който усещах. Беше ми по-лесно да мисля така.

Коглин сви рамене.

— Не се извинявай. Магията е тежко бреме за всекиго, но особено за тебе.

Той помълча.

— Но аз не вярвам, че ти някога ще се освободиш от нея.

— Освен в смъртта — каза Уокър.

— Ако смъртта дойде толкова бързо, колкото си мислиш.

Старецът присви очи:

— Мислиш ли, че Аланон ще възложи някаква мисия, която може толкова лесно да бъде провалена? Щеше ли да рискува неговото дело да остане недовършено като допусне да умреш?

Уокър се поколеба.

— И Друидите могат да сбъркат в преценките си.

— В преценките си ли?

— Може би не му е дошло времето. Може би не аз, а някой друг е трябвало да съхрани магическата си сила след младостта. Аз не съм истинският носител на силата. Коглин, какво би могло да ме спаси сега? Какво още ми остава да опитам?

Старецът поклати глава.

— Не зная, Уокър, но чувствам, че има нещо.

После и двамата потънаха в мълчание. Мърко приятно се изтегна край огъня, вдигна глава да погледне Уокър, после пак я отпусна. Дървата в огъня силно пращяха и въздухът бе наситен с мирис на дим.

— Значи мислиш, че Друидите не са се отказали още от мен? — попита най-сетне Уокър. — Смяташ, че няма да ме оставят да се простя с живота си?

Коглин не отвърна веднага. След малко каза:

— Мисля, че сам ще решиш какво да стане с теб, Уокър. Винаги съм смятал така. Това, което ти липсва, е способността да разбираш какво е твоето предназначение. Или поне да го приемаш.

Уокър почувства да го пронизва някакъв хлад. Старецът повтаряше думите на Аланон. Той знаеше какво означават те. Трябваше да приеме, че той е човекът, определен да изпълни завета на Брин Омсфорд, че трябва да надене магическата броня и да приеме битката — като непобедим войн, призован от времето. Че трябва да унищожи Шадуините.

Един умиращ човек?

Как?

Отново настъпи тишина и този път той не я наруши.

 

Три дни по-късно състоянието на Уокър се влоши. Лекарствата на Сторите и грижите на Коглин внезапно отстъпиха пред настъплението на отровата. Уокър се събуди целият в треска и болен, едва можеше да става. Закуси, излезе на чардака на слънце и припадна.

В продължение на няколко дни имаше само откъслечни спомени за това, което става наоколо му. Коглин го настани в леглото му и го изтри с влажни студени кърпи, докато отровната треска бушуваше в него като нестихващ огън. Той поглъщаше течности, но не можеше да се храни. Непрекъснато сънуваше. Беше потопен в безкраен мираж, в който пред очите му преминаваха най-ужасяващи създания, а той стоеше напълно безпомощен пред тях и чувстваше, че разумът му го напуска. Той се бореше срещу тях с всички сили, но му липсваха необходимите средства. Каквото и да насочеше срещу тях, чудовищата устояваха. Накрая просто се предаде и потъна в черен сън.

От време на време се събуждаше и Коглин винаги беше до него. Успокояващото присъствие на стареца отново го спасяваше, той беше онази нишка с живота, която го държеше и го дърпаше от забвението, в което иначе щеше да бъде погълнат. Възлестите ръце се протягаха към него, понякога се вкопчваха в него, сякаш да го задържат, понякога го потупваха, сякаш беше дете, което трябва да бъде успокоено. Познатият глас го успокояваше, говореше му незначителни неща, но бе проникнат от задушевност. Усещаше, че старецът е винаги наблизо и само го чака да се събуди.

— Ти няма да умреш, Уокър Бо — струваше му се, че чува многократно той, но не можеше да бъде сигурен.

Понякога виждаше лицето на стареца приведено ниско над него, с набръчкана кожа, оредяла коса и побеляла, рошава брада. Погледът му бе светъл, изпълнен с разбиране. Усещаше неговия дъх — на горско дърво с древни клони и ствол, но със свежи, пролетни листа. Когато болестта заплашваше да го надвие, Коглин беше насреща да му помогне. Заради стареца той не искаше да се предаде, съпротивляваше се на настъплението на отровата и напрягаше воля да оздравее.

На четвъртия ден се събуди по обяд и хапна малко супа. Отровата бе временно овладяна. Лекарствата, грижите и собствената воля на Уокър да оцелее бяха взели надмощие и този път. Той си наложи да погледне осакатената си ръка и да види нанесените поражения. Отровата се бе разпространила. Ръката му се бе вкаменила почти до рамото. Тази нощ той плака от безсилие и гняв. Преди да заспи, усети Коглин близо до себе си, едно крехко присъствие срещу огромния, неумолим мрак, което тихо му казваше, че всичко ще бъде наред.

 

Събуди се отново в мудните, безцелни часове между полунощ и зазоряване, когато времето загубва всякаква посока. Събуди го някакъв инстинкт, чувството, че нещо е не както трябва. Той се повдигна с усилие на лакът, слаб и объркан, неспособен да разбере откъде идва това безпокойство. Странен, неопределим шум се надигаше от тишината на нощта, шум от нещо, което ставаше навън, но което сънят и болката правеха неясно. Дишането му бе накъсано. Седна в леглото с усилие и целият се тресеше от студ под завивките.

През завесите на прозореца му внезапно проникна силна светлина.

Счуха му се гласове. Не, помисли си разтревожено той. Не гласове. Гърлени, нечовешки звуци.

Напрегна се с всички сили и пропълзя до прозореца като едва се влачеше, бавно и болезнено, поради изтощението и треската. Стремеше се да не вдига шум, чувстваше нуждата да внимава, да не се издава. Звуците навън ставаха по-силни, над всичко се стелеше дъх на разложение.

Напипа перваза с ръце и успя да се придърпа до нивото на прозореца. Онова, което видя през пролуките на пердетата, го накара да се вкочани от ужас.

 

Коглин се събуди, когато Мърко го побутна с муцуна — грубо, настойчиво сбутване, което накара стареца мигновено да скочи на крак. Беше останал до късно след полунощ, заровен в своите книги по древна наука, търсейки средство да спаси живота на Уокър Бо. Така и беше задрямал на стола пред огъня, разтворената книга още стоеше в скута му. Така го намери Мърко.

— По дяволите, котарако — промърмори той.

Първата му мисъл беше, че нещо е станало с Уокър. После чу звуци, още слаби, но все по-усилващи се. Рев, вой и съскане. Животински звуци. И като че ли нищо не спираше приближаването им.

Той скочи на крака и се отърси от съня само за миг. Един фенер бе останал да свети на масата. Огънят в камината беше угаснал. Коглин попристегна дрехата си и се упъти разтревожен и притеснен към външната врата, за да разбере какво става. Мърко го съпроводи, като вървеше напред с настръхнала козина и оголени зъби. На ловната котка явно никак не й се нравеше онова, което става навън.

Коглин отвори вратата и излезе на закритата веранда пред къщата. Небето бе ясно и бездънно. Дърветата се къпеха в лунна светлина, долината бе обляна в бели отблясъци. Хладният въздух напълно разбуди Коглин. Той застана в края на верандата без да може да повярва на очите си. Десетки двойки червени светлинки примигваха насреща му откъм сенчестата гора, нежни алени цветове грееха в тъмното на шир и длъж. Те обграждаха къщата и цялата околност, бяха сякаш навсякъде. Коглин присви зеници да ги разгледа по-добре. И тогава осъзна, че това са очи.

Той направо подскочи, когато видя нещо да се движи сред тези очи. Беше мъж в черна униформа със сребърната емблема на вълча глава, зашита на гърдите. Коглин успя да го разгледа по-добре на светлината на луната. Беше едър, кокалест човек, с хлътнало, надупчено лице и празни, безжизнени очи.

Ример Дал, мина му веднага през ума и направо му прималя.

— Старче — обърна се с дрезгав шепот онзи към него.

Коглин не отвърна, само го гледаше втренчено, заставяйки се да не поглежда надясно, към отворения прозорец, където спеше Уокър. В гърдите му бушуваха омраза и страх, един вътрешен глас му викаше да бяга, да спасява живота си. Побързай, предупреждаваше той. Събуди Уокър. Помогни му да избяга!

Но той разбираше, че вече е много късно за това.

От известно време насам предусещаше, че ще се случи.

— Дошли сме за теб, стари човече — прошепна Ример Дал, — аз и приятелите ми.

Той махна с ръка и съществата, които го придружаваха, започнаха да излизат на светло — Шадуини, един от друг все по-ужасни. Някои бяха безформени създания като онази горска вещица, която беше прогонил от бивака на Пар и Кол Омсфорд преди седмици. Други приличаха на кучета и вълци, вървяха на четири крака, покрити с козина, с животински зурли вместо лица и оголени зъби и нокти. По звуците, които издаваха, си личеше, че са гладни.

— Жалки отрепки — каза водачът им — хора, които не са могли да се издигнат над своите слабости. Така им се пада.

Той направи крачка напред.

— Ти, стари човече, си последният — последният, който стои на пътя ми. Няма ги вече децата на Шанара, ометоха се от лицето на земята. Само ти остана — окаян някогашен Друид и няма кой да те спаси.

Бръчките по лицето на Коглин станаха по-дълбоки.

— Нима? — подхвана той. — Значи ги уби всичките, така ли?

Ример Дал само го гледаше. Няма да ти мине номерът, реши в себе си Коглин. Истината е, че не е убил нито един. Само иска да повярвам в противното.

— И си бил целия този път, само за да ми кажеш това, така ли? — попита той.

— Дойдох да свърша и с тебе — отвърна Ример Дал.

Значи това било, помисли си Коглин. Явно бе, че Главният Преследвач не е успял да се справи с децата на Шанара. Затова и бе решил, че Коглин е най-лесната плячка. Старецът едва не се усмихна. Ето докъде се беше стигнало. Е, не че беше изненада за него. Аланон го бе предупредил седмици по-рано, всъщност още когато го бе повикал да отиде и донесе Друидската история от Паранор. Той, разбира се, не предупреди Уокър. Смяташе да го направи, но не му се бе удал удобен случай. Знай, Коглин, бе произнесла сянката със своя плътен, пророчески глас. Познавам добре знаците в света на нищото. На тоя свят ти остават броени дни. Смъртта е вече по петите ти, а тя е неумолима в своя лов. При следващата ти среща с Ример Дал вече ще попаднеш в ръцете й. Затова запомни. Когато настъпи този момент, вземи Друидската история от Уокър и я пази като живота си. Не я изпускай. Не позволявай да ти я вземат. Запомни това, Коглин.

Запомни това.

Коглин се опита да събере мислите си. Друидската история се намираше в една ниша край каменната камина на къщата, където я беше скрил Уокър.

Запомни това.

Той въздъхна уморено, покорно. Задавал бе въпроси, разбира се, но призракът не му бе дал никакви отговори. Съвсем в стила на Аланон. Достатъчно бе Коглин да знае какво го очаква. И никаква нужда от подробности.

Мърко изсумтя и се наежи целият. Беше се проснал отпред пред стареца, готов във всеки момент да скочи, за да го защити и Коглин знаеше, че няма как да спаси котарака. Мърко никога не би го оставил. Той тръсна глава. Е, добре. Обзе го странно чувство на покой. Мислите му бяха съвършено ясни. Шадуините бяха дошли за него. Те дори и не подозираха, че Уокър Бо е също тук. И той възнамеряваше да не им позволява да разберат.

Веждите му се смръщиха. Дали Друидската история, ако успее да я достигне, щеше да му помогне в това?

Той погледна Ример Дал в очите. И този път наистина се усмихна.

— Мисля, че хората ти няма да стигнат — каза му той.

Той вдигна ръка и по Главния Преследвач се посипа сребърен прах, който избухваше в пламъци, щом го докосне. Ример Дал се отдръпваше и виеше ожесточено, а съществата с него настъпваха. Те прииждаха към Коглин отвсякъде, но Мърко се нахвърляше върху тях без да им позволи да пристъпят верандата, като успя да разкъса първите на парчета. Коглин изхвърляше шепи сребърен прах срещу нападателите си ицели редове от тях бяха погълнати от пламъци. Шадуините зловещо пищяха и виеха, и се блъскаха едни други — онези, които прииждаха и другите, които отстъпваха. Тела се кършеха като обезумели в лунната светлина и цялото околно сечище бе изпълнено от лумнали крайници. Започнаха да се нападат взаимно. Измираха с десетки. Лесна плячка, ще имат да вземат! Коглин изпадна в див, необуздан възторг, когато изведнаж разгърна дрехата си и нощта избухна в бяло сияние.

В един невероятен момент си помисли дори, че може да оцелее.

Но Ример Дал се появи отново в цялата си мощ, спрямо която магията на Коглин бе твърде слаба. Той сам насочи огън срещу подвластните му същества — кучетата, вълците, полу-човеците, малоумните зверове. Обезумели от страх, Шадуините нападнаха отново с яростна омраза и гняв. Този път нямаше да се оставят да бъдат отблъснати. Мърко бясно се нахвърли върху първата вълна, бърз и огромен посред техните дребни тела, но съвсем скоро те вече бяха отгоре му и върху него се изсипа порой от нокти и зъби. Коглин не можеше нищо да направи, за да помогне на храбрия котарак; дори и въпреки сребристия прах, който непрекъснато избухваше сред тях, Шадуините настъпваха. Мърко бавно започна да отстъпва.

Отчаян, Коглин изхвърли последния си прах като разсипа цели шепи по земята, запалвайки така стена от огън и поне за момент спря настъплението на зверовете. Втурна се бързо вътре и грабна Друидскага история от скривалището й.

Сега вече ще видим.

Още не бе излязъл, когато Шадуините, преминали през огнената стена, вече се нахвърляха отгоре му. Чуваше как Ример Дал крещи насреща им, усети как Мърко се притисна в него, за да го защити. Нямаше къде да избяга, нямаше смисъл да прави опити, затова просто остана на мястото си, стиснал книгата пред гърдите си — едно плашило в прокъсани дрипи, изложено на дивия вятър. Нападателите приближаваха. Когато те го докопаха с лапи и тялото му щеше да бъде разкъсано на части, той почувства как рунните знаци в книгата се разгоряха за живот. Сияйни бели огньове избухнаха и всичко на петдесет метра наоколо бе погълнато.

Сега всичко остава в твои ръце, Уокър, беше последната мисъл на Коглин.

И се изгуби сред пламъците.

Последната експлозия отхвърли Уокър далеч от запердения прозорец миг преди той да бъде обхванат от пламъци. Въпреки това лицето и косата му бяха опърлени и пушек се издигна от дрехите му. Лежеше свит на кълбо, а огънят обхващаше тавана на стаята. На него обаче му бе все едно, вече не се интересуваше какво ще стане. Той се бе оказал безсилен да помогне на Коглин и Мърко, твърде слаб, за да призове магическата сила, твърде слаб дори да се изправи и да застане редом с тях срещу Шадуините, твърде слаб за каквото и да било, освен да виси в ъгъла на прозореца и да гледа.

Напразно! — Простена безмълвно той, обладан от ярост и скръб.

Едва се крепеше на колене и отчаяно гледаше пламъците. Коглин и Мърко бяха загинали. Ример Дал и това, което бе останало от Шадуините, се изгуби обратно в гората. Той гледа известно време подир тях, после силата му го напусна и припадна отново.

Напразно!

Горещината на огъня наоколо му се засилваше. Събаряха се греди, разхвърчаха се искри, които дамгосваха кожата му. Тялото му се гърчеше от болка, вкаменялата ръка се влачеше като котва по дървения под. Разбираше, че съдбата му е решена. Една-две минути, и щеше да изгори в пламъците. Никой нямаше да го потърси, никой дори и не знаеше, че е тук. Старецът и огромният ловен котарак бяха прикрили неговото присъствие от Шадуините; бяха пожертвали живота си …

Той целият потръпна като си представи лицето на Ример Дал, мъртвешките очи, които го преценяваха.

Реши, че не иска да умира.

Започна да пълзи, почти без да съзнава какво прави.