Тери Брукс
Друидите на Шанара (27)

XXVII

Морган Лех остана потресен.

— Какво искаш да кажеш с това, че се връщаме — попита той Уокър Бо.

Не само беше потресен, но и ужасен.

— С какво право решаваш, Уокър? Куикнинг е тази, която ни води, не ти!

— Морган — тихо каза момичето. То се опита да го хване за ръка, но той бързо се дръпна.

— Не, искам да се разберем. Какво ставаше тук? Излязох за момент, само да проверя дали Хорнър е тук… И когато се връщам, ви заварвам толкова близо…

Гласът му пресекна и мургавото му лице се изчерви като си помисли, какво щеше да каже.

— Аз…

— Чуй ме, Морган — каза Куикнинг. — Трябва да потърсим Черния камък на Елфите. Налага се.

Планинецът безпомощно сви юмруци. Съзнаваше колко глупав изглежда, колко млад. Положи усилие да се овладее.

— Ако се върнем там, Куикнинг, ще бъдем убити. Преди не знаехме срещу какво ще се изправим, но сега знаем. Ул Белк ни превъзхожда. Всички видяхме — това е създание, почти загубило човешката си форма, бронирано в камък, и способно да ни отстрани като нищо. Та той е част от земята! Как ще излезем срещу нещо подобно? Той ще ни погълне целите, преди дори да го приближим!

Той положи усилие, за да успокои дишането си.

— И то, ако преди това не повика Паст Гринт или Гризача. Ние не можем да се изправим срещу тях, а какво остава за него. Помислете само. Какво ще стане, ако реши да използва Камъка на Елфите срещу нас! Какво ще правим тогава — ти, която не можеш да използваш магията си, аз с моя счупен Меч, в който изобщо не е останала магия, и Уокър с… не знам с какво. С какво, Уокър? Кой си ти?

Мрачния чичо стоеше несмутим пред тази атака, бледото му лице бе безизразно, очите му спокойно гледаха Планинеца.

— Аз съм това, което винаги съм бил, Морган Лех.

— С една ръка по-малко! — извика Морган и съжали на момента за думите си. — Не, прости ми, не исках да кажа това.

— Но е вярно, — тихо отвърна другият. Морган притеснено отмести очи, после отново погледна Уокър.

— Погледни ни на какво сме заприличали. Едва сме живи. Изминахме целия този път до края на света и той направо ни довърши. Каризман вече е мъртъв. А може би и Хорнър Дийс. Изтощени сме. Заприличали сме на плашила, не сме се къпали от седмици, ако се изключи дъжда. Целите сме в дрипи. Толкова дълго бягахме и се крихме, че вече не можем да се изправим да срещнем противника си. Хванати сме като в капан в този сив, мрачен свят, където можем да видим само камък, дъжд и мъгла. Мразя това място. Искам да виждам дървета, трева и живи същества отново. Не искам да умра тук. И особено, не искам да умирам напразно! А точно това ще стане, ако тръгнем отново към Каменния крал. Кажи ми, Уокър, имаме ли някакъв шанс?

За негова изненада Уокър Бо каза:

— Имаме повече шанс, отколкото мислиш. Седни за миг и ме чуй.

Морган се поколеба. В очите му се четеше недоверие. После бавно седна. Гневът и напрежението му изведнъж го напуснаха. Отново позволи на Куикнинг да го приближи и да го обгърне с ръце. Почувства топлината на тялото й.

Уокър Бо кръстоса крака и се загърна в дрехата си.

— Вярно е, че изглеждаме като просяци от някой южен град, че с нищо не можем да уплашим Ул Белк, че за него не сме повече от насекоми, които пълзят по земята. Но, може би, този наш вид е илюзия, от която можем да се възползваме. Тя би могла да ни даде възможност да го победим. Той гледа на нас като на нищожества. Не се страхува от нас. Изобщо не иска да мисли за нас. Дори може да ни е забравил. Смята се за неуязвим. И ние можем да използваме това срещу него.

Тъмните му очи бяха съсредоточени.

— Той не е това, за което се смята, Планинецо. Превърнал се е в нещо повече от онова духовно същество, което е бил, от онова, за което е предназначен. Сигурно се е превърнал и в нещо повече от Краля на Сребърната река. Но неговата еволюция не е естествена. Тази еволюция е постигната с помощта на Черния камък на Елфите. Може да звучи иронично, но Друидите са пазили магията си по-добре, отколкото Ул Белк съзнава. Той си мисли, че я е откраднал твърде лесно и че може да я използва без последствия. Но греши. Когато призовава магията на Камъка на Елфите, той всъщност унищожава себе си.

Морган Лех широко отвори очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Изслушай го, Морган — помоли Куикнинг. Лицето й бе близо до неговото, тъмните й очи цели в очакване.

— Аз не разбирах до днес, какво представлява Черният камък на Елфите — продължи Уокър Бо. Той бързаше да довърши своето обяснение. — Коглин ми даде Историята на Друидите и ми каза да я прочета. От нея научих за съществуването на Черния камък, и за неговото предназначение да освободи Паранор от черната магия, и да го върне на света на хората. От Куикнинг разбрах, че Черният камък на Елфите е създаден така, че да неутрализира въздействието на всички други магии — по този начин магията, която е отнела Паранор, би могла да бъде разрушена. Такава сила, Планинецо! Нима е възможно да съществува подобна сила? Продължавах да се чудя, дали е възможно. И ако е, защо Друидите, които винаги са толкова внимателни в тези неща, не са се погрижили да предотвратят неправилното й използване. В края на краищата, нали Черният камък на Елфите е единствената магия, която може да възстанови тяхната крепост, да възвърне силата им. Как са могли да допуснат подобна магия да им се изплъзне толкова лесно, как са допуснали тя да бъде присвоена от други, та било и от такова могъщо създание като Ул Белк. Това, разбира се, бе изключено. Ала можели ли са да го предотвратят? Днес аз открих отговора на този въпрос. Видях по какъв начин Каменният крал подчини на себе си Паст Гринт. И какво се случи между между баща и син. Забеляза ли? Когато Ул Белк призова силата на Камъка, получи се връзка между двамата, те станаха едно цяло. Магията беше като катализатор. Но аз се питах, по какъв начин им бе въздействала. Явно беше, че тя им вдъхва живот, че е като наркотик, без който не могат. Магията на Черния камък на Елфите е по-силна от тях, толкова силна, че е отвъд техния контрол. Те не могат без нея.

Той помълча и продължи с предпазлив шепот. Сенките в стаята ги обгръщаха като шпиони.

— Това става, когато тази магия се събуди. Тя унищожава всяка магия, насочена срещу нея, точно както пише в Историята на Друидите и както Куикнинг е научила от своя баща. Тя среща и си присвоява чуждата магическа сила. Но прави и нещо повече. Не само унищожава магията. Една магия не може да се сведе до нищо. Това противоречи на законите на природата. Камъкът поглъща другата магия и я преобразява така, че тя да служи на неговия притежател. Затова и когато Ул Белк насочва Черния камък на Елфите срещу Паст Гринт, той си присвоява магията на своето дете. В същото време обаче поема върху себе отровата, с която Паст Гринт превръща земята и нейните създания в камък. Така и самият той е започнал да се превръща в камък. И което е още по-важно, всеки път, когато всмуква от магията на Паст Гринт, Ул Белк се превръща за миг в собствения си син. Те се чувстват свързани чрез Черния камък на Елфите. Мразят се и се страхуват един от друг, но в същото време изпитват потребност да бъдат свързани. Те се хранят един от друг, обменят си сила така, както това може да стане само чрез Черния камък на Елфите. Само той може да ги сближи, да ги накара да се почувстват баща и син. Това е единствената им споделена връзка.

Той се приведе напред.

— Но тя убива Ул Белк. Превръща го целия в камък. След време той ще изчезне сред камъка, който го оковава. Ще се превърне в обикновена статуя — ще стане неодушевен. Това той прави, без дори да го съзнава. Такова е въздействието на Камъка на Елфите; затова е могъл толкова лесно да го открадне. Друидите не са се интересували. Те са знаели, че всеки, който го използва, ще трябва да понесе последиците от това. Не можеш да извличаш магия без последици. Ул Белк е станал зависим от тази магия. Той е обзет от нуждата да преобразява всичко, да превръща в камък тялото си, земята си, да владее всичко. Сега не може да спре, дори ако иска.

— Но с какво ни помага това? — попита Морган, отново загубил търпение. Той се приведе напред от любопитство, заинтригуван от възможностите, които би могъл да предложи Уокър. — Дори ако си прав, какво значение има това? Не ни предлагаш да чакаме, докато Ул Белк се унищожи сам, нали?

Уокър Бо поклати глава.

— Няма да ни стигне времето за това. Този процес ще трае с години. Но Ул Белк не е толков неуязвим, колкото си мисли. Той е станал зависим от Черния камък на Елфите, скрит в каменната му ръка. Превърнал се е почти целия в камък и не се интересува вече какво става около него, а само от това, непрекъснато да подхранва мутацията си. Той е почти неподвижен. Забеляза ли с какво усилие се опитваше да се движи? Трудно му е да промени положението на тялото си. Прикован е към скалата на пода. Магията му е остаряла и неизползвана. Той не прави почти нищо друго, освен да използва Камъка за захранване. Всичките му мисли са обладани от страха да не загуби Черния камък на Елфите, да не бъде лишен от храна и оставен на съмнителната милост на своето обезумяло дете. Неговата мания го е осакатила. Това ни дава шанс да го победим.

Морган безмълвно наблюдаваше лицето на другия в продължение на няколко дълга мига, като обмисляше подробно всичко, въпреки своето недоверие, че имат шанс за успех. Чувстваше погледа на Куикнинг върху себе си. Той винаги бе вярвал в способността на Уокър Бо да преценява нещата по-добре от другите. Той самият бе предложил на Пар и Кол Омфорд да потърсят съвета на своя чичо, когато трябваше да разберат сънищата на Аланон. Наистина, беше уплашен от онова, което Мрачния чичо говореше, но не беше такъв глупак, че да го пренебрегне напълно.

— Всичко, което казваш, сигурно е така, Уокър, но ти забравяш нещо. За да имаме някакъв шанс да победим Ул Белк, трябва отново да се промъкнем в купола. А той едва ли ще ни покани втори път. Вече ни даде да разберем това. При положение, че не можем да влезем сами, как ще успеем да направим каквото и да било?

Уокър скръсти ръце замислено.

— Ул Белк направи грешка като ни пусна в купола. Аз успях да усетя някои неща, които ми убягваха преди, да разгледам добре неговата крепост. Тя се намира точно над пещерата, където ни нападнаха плъховете, в тунелите под града. Той е направил така, че океанът да разделя неговото убежище и подземното скривалище на Паст Гринт. Но точно в това е сбъркал. Приливите и отливите са разрушили част от каменната му основа.

Мрачния чичо присви очи.

— Има една дупка отдолу, през която може да се влезе в купола.

 

Още един чифт очи се присвиха с недоверие. Тези на Хорнър Дийс, който преценяваше думите на Пи Ел в тихия мрак на сградата, където двамата мъже се бяха скрили.

— Да го убиеш ли? — повтори той думите на другия. — И защо трябва да го правиш?

— Защото е ей там! — извика нетърпеливо Пи Ел, сякаш това обясняваше всичко.

Той предизвикателно изгледа Следотърсача, сякаш само чакаше да му се противопостави. Когато Дийс нищо не отвърна. Пи Ел се сви като ястреб, който дебне жертвата си.

— От кога сме вече в този град, старче — дали беше седмица, две? Не мога дори да си спомня. Имам чувството, че сме били винаги тук! Но зная едно. Откакто сме дошли, това чудовище ни преследва. Всяка нощ, където и да отидем! Този Гризач, който помита улиците и всичко пред себе си. А, не мога повече!

Беше настръхнал от гняв. Не можеше да понесе спомена за това, как металните пипала се бяха вкопчили в него, едва успяваше да преодолее отвращението си. Когато той самият бе убивал, беше го правил бързо и лесно, не беше измъчвал дълго жертвата си, не беше душил и изтезавал. А и досега никой не беше го докосвал, не беше се приближавал толкова до него.

Това му се случваше за първи път.

На всичко отгоре не успя да намери и Каменния крал в скривалището на Гризача. Беше сигурен, че ще може да открие Ул Белк и Черния камък на Елфите, а вместо това едва не се бе оставил да го убият. Острието на ножа му го зовеше.

— Няма да се оставя да ме преследват повече. Един Смок може да умре, като всичко друго — той помълча. — Помисли си само. Веднъж като умре той, може би Каменния крал сам ще се покаже, може би ще поиска да разбере кой е убил неговия пазач. И тогава ще се доберем до него.

Хорнър Дийс не изглеждаше много убеден.

— Не си съвсем прав.

Пи Ел пламна.

— Пак ли се страхуваш, старче?

— Разбира се. Но това няма нищо общо с въпроса. Ти си професионален убиец, главорез. Не убиваш никога без причина, или без да си сигурен, че успехът е на твоя страна. В случая няма доказателства за това.

— Ти просто не можеш да ги видиш! — вбеси се Пи Ел. — Причината вече е налице! Не ме ли чуваш? Не ми са нужни пари, нито нечие чуждо разпореждане! Искаш ли да намерим Ул Белк, или не? А що се отнася до шансовете за успех, аз ще ги променя!

Пи Ел веднага стана и пое в мрачината. Не го интересуваше какво мисли старецът; или поне нямаше защо да го интересува. И все пак, неясно защо не можеше да бъде безразличен към думите на Дийс, а не искаше да му покаже това. Неприятно му беше да си признае, че Хорнър Дийс бе спасил живота му, и че дори му бе помогнал да избяга. Старецът му беше като трън в очите и той искаше да го премахне. Дийс се беше появил от миналото му като призрак, изскочил от едно време, което му се струваше скрито завинаги. Никой жив не биваше да знае кой е той и какво бе правил на служба при Ример Дал. Никой не биваше да може да разкаже за това.

Изведнъж се усети, че иска Хорнър Дийс да бъде мъртъв почти толкова, колкото и Гризача.

Макар че Гризача бе по-непосредствения проблем.

Отново се обърна към Следотърсача.

— Достатъчно време си загубих с тебе, — озъби се Пи Ел. — Върви си при останалите, не ми е нужна твоята помощ.

Хорнър Дийс сви рамене.

— Не съм ти я и предлагал.

Пи Ел се упъти към вратата.

— Само от любопитство ще те запитам — извика след него Дийс като също се изправи — Как смяташ да го убиеш?

— Какво те интересува? — подвикна му през рамо Пи Ел.

— Не знаеш как, нали?

Пи Ел спря на място пред входа, обхванат от непреодолимо желание да свърши по-скоро с този досаден Дийс. Защо трябваше да чака? Никой от другите нямаше да разбере. Ръката му се спусна в гънките на панталона, за да извади Стиела.

— Работата е там — каза неочаквано Дийс, — че ти не можеш да убиеш Гризача, дори ако съумееш някак си да го приближиш, за да го промушиш с този твой нож.

Пи Ел отпусна ръка.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че дори да причакаш оня звяр, ако например се спуснеш отгоре му или се промъкнеш отдолу — което никак не е вероятно, но да предположим — няма да можеш да го убиеш достатъчно бързо.

Проницателните очи проблеснаха.

— Е, може да му отрежеш някое и друго пипало, да нараниш крака му или дори да му извадиш окото. Но това няма да го убие. Къде смяташ да го удариш, Пи Ел, за да го убиеш? Знаеш ли къде? Защото аз не зная. Преди да забиеш и два пъти ножа, Гризача ще те хване. И да го нараниш, Смокът отново се изправя, намира метални парчета и ги поставя на мястото на наранените.

Пи Ел се усмихна — подло, иронично, студено.

— Ще намеря начин.

Дийс кимна.

— Сигурно — Той съзнателно замълча и отмести мечото си туловище, като прехвърли тежестта от единия крак на другия. В мрака изглеждаше като откъснато парче от стената. — Но не без определен план.

Пи Ел отмести поглед, изпълнен с отвращение, поклати глава, после отново го погледна. Доста време вече си беше загубил да се мъкне из този отвратителен град, из тази влажна каменна гробница. Доста усилия му струваше, за да не бъде погълнат от търбуха й. На всичко отгоре той се беше оставил твърде дълго на магията на Куикнинг, която беше притъпила инстинктите му и затъмнила яснотата на мислите му. Беше изпаднал в състояние, при което държеше само на едно — да се върне там, откъдето бе тръгнал, към света отвъд Елдуист и към живота, който бе напълно в негова власт.

Но не и без Черния камък на Елфите. От него нямаше да се откаже.

И не без да отнеме живота на Куиикнинг. От това също нямаше да се откаже.

В това време Хорнър Дийс се опитваше да му каже нещо. Никога не му е било толкова мъчително да слуша. Тишината бе пълна и проникваше чак до мислите му.

— Ти имаш някакъв свой план, така ли? — промълви той.

— Може би.

— Слушам те.

— Свързано е с убийството на Гризача. Може би то ще извади Ул Белк от скривалището му. Трябва нещо да се опита.

Признанието му се изплъзна неохотно.

— Слушам те.

— Ще трябва да се заемем и двамата. Като при предишното споразумение. Да се пазим един друг, докато всичко свърши. После всеки да се оправя сам. Искам думата ти.

— Имаш я.

Хорнър Дийс пристъпи напред и застана непосредствено пред Пи Ел, по-близо, отколкото другият би искал. Задъхваше се, като че ли бе пробягал цяла миля, усмихваше се през сплъстената си брада, но ръцете му бяха свити в юмруци.

— Това, което мисля, че трябва да направим — каза тихо той, — е да оставим Гризача да падне в някоя дълбока пропаст.

 

Морган Лех вторачено гледаше Уокър Бо, без нищо да каже в момента, после поклати глава. Сам се удиви от спокойствието в гласа си.

— Няма да стане. Ти сам каза, че Каменният крал не е просто една подвижна статуя; той се е превърнал в част от земята. Той е всичко в Елдуист. Видя какво направи, когато реши да ни пусне в купола. И после, когато призова Паст Гринт. Той направо разби скалата на парчета. Това е собствената му кожа, Уокър. Не допускаш ли, че той ще се опита да разбере, ако решим да изпълзим по собствената му кожа, не мислиш ли, че той ще го усети? И какво, според теб, ще се случи с нас тогава? Ще бъдем смазани!

Морган направи жест, сякаш стриваше нещо между дланите си. Тъмна руменина заля цялото му лице. Започваше да чувства, че го тресе. Изражението на Уокър не се промени.

— Това, което предполагаш е възможно, но едва ли ще се случи. Ул Белк наистина е сърцето и душата на земята, която е създал, но освен това е същество от камък. А камъкът нищо не чувства, нищо не усеща. Ул Белк дори нямаше да разбере, че сме тук, ако трябваше да разчита на външните си сетива. Само това, че използвахме магия, го накара да ни обърне внимание. Може би все още в него е останало нещо човешко, което го кара да се пази от неприятели, но той разчита главно на Гризача. Ако можем да избегнем използването на магия, ще влезем в купола, без той дори да разбере, че сме там.

Морган се опита да протестира, но се въздържа. Куикнинг толкова силно стискаше ръката му, че го болеше.

— Морган — промълви настоятелно тя, — ние можем да направим това. Уокър Бо е прав. Това е нашият шанс.

— Нашият шанс ли? — Морган погледна към нея, като се стремеше да запази спокойствие пред черните й очи, които го поглъщаха. Тя му се струваше по-красива от всякога. — Нашият шанс за какво, Куикнинг? — Той с усилие откъсна очи от нея и погледна Уокър. — Да приемем, че сте прави. Че можем да влезем в купола, без Белк да разбере. И какво от това? Какво ще правим там? Ще използваме нашата осакатена магия, ние тримата — едно безпомощно момиче, един еднорък и един мъж с половин меч! Не се ли върнахме на изходната си точка?

Той не обръщаше внимание на Куикнинг, която дърпаше ръката му.

— Не искам да се преструвам пред тебе, Уокър. Ти разбираш какво мисля. Можеш да разбереш какво мисли всеки. Признавам си, че се страхувам. Ако Мечът на Лех беше цял, бих изпробвал шанса си срещу нещо такова като Ул Белк, но не е. А аз нямам вътрешна магия, както вие с Пар. Разполагам само със себе си. Оцелял съм досега, защото съм приемал своята ограниченост. По такъв начин успявах да се боря срещу Федералните власти, които окупираха моята родина, по такъв начин успях да оцелея срещу далеч по-голям и силен противник. Човек трябва да избира в каква битка да влезе. Каменният крал е чудовище над чудовищата и аз не виждам как ние тримата ще можем да се справим с него.

Куикнинг поклати глава.

— Морган…

— Не — бързо я прекъсна той, неспособен вече да спре, — нищо не казвай. Само ме изслушай. Аз направих всичко, за което ме помоли. Отказах се от всички отговорности, които бях поел, за да дойда на север да намерим Елдуист и Ул Белк. Останах, докато открихме Черния камък на Елфите. Искам да успееш в това, за което баща ти те е изпратил. Но не зная как може да се осъществи, Куикнинг. А ти знаеш ли? Можеш ли да ми кажеш?

Тя пристъпи към него и вдигна лице.

— Мога само да ти кажа, че ще се осъществи. Така твърди баща ми.

— С помощта на магията на Уокър, на Пи Ел и на мене, зная това. Е, ами къде е Пи Ел? Не трябва ли и той да дойде с нас? Не се ли нуждаем от него, за да успеем?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Не, магията на Пи Ел е нужна след това.

— След това. Ами твоята магия?

— Аз не разполагаме магия, докато не си върнеш Камъка на Елфите.

— Значи всичко остава на мене и на Уокър.

— Да.

— Неизвестно как.

— Да.

Уокър Бо пристъпи напред нетърпеливо, бледото му лице изглеждаше сурово.

— Достатъчно, Планинецо. Ти говориш така, все едно че става дума за нещо мистично, за което е нужна божествена намеса, или мъдростта на мъртвите. Няма нищо трудно в това, което се иска от нас. Каменния крал държи Черния камък на Елфите; ние трябва да го накараме да го даде. Трябва да се промъкнем под пода на купола и да го изненадаме. Трябва да намерим начин да го стреснем, да го накараме да се стъписа, да направим нещо, което да го принуди да разтвори ръка и да изпусне Камъка, и да го измъкнем изпод носа му. Не е нужно да влизаме в битка с него; не е нужно да го убиваме. Това не е изпитание на силата; това е изпитание на волята. И на ума. Трябва да излезем по-умни от него.

Очите на Мрачния чичо горяха.

— Не сме били целия този път, Морган Лех, просто за да се обърнем и да се върнем. Знаехме, че няма да получим отговор на въпросите си, че сами трябва да намерим начин да направим необходимото. Така и стана. Изисква се само още едно усилие. Ако не го осъществим, Камъкът на Елфите ще бъде завинаги загубен за нас. А това значи, че и Четирите земи са загубени, че Шадуините са спечелили битката. Че Коглин и Мърко са умрели напразно. Че приятелят ти Стеф е умрял напразно. Това ли искаш? Това ли е твоята цел? Това ли, Морган Лех?

Морган се спусна покрай Куикнинг и се вкопчи в дрехата на Уокър. Уокър на свой ред се вкопчи в него. Двамата стояха безмълвно вкопчени един в друг, лицето на Морган беше изкривено от гняв, на Уокър — изопнато и напрегнато.

— И аз се страхувам, Планинецо, — тихо каза Уокър Бо. — Моите страхове отиват много по-далеч от това, което ни предстои в момента. Аз получих задача от сянката на Аланон да използвам Черния камък на Елфите, за да върна обратно Паранор и Друидите. Ако Ул Белк се вкаменява, когато използва Камъка на Елфите срещу Паст Гринт, какво ще стане с мене, ако аз го използвам срещу изчезналия Паранор?

Настъпи дълго и празно мълчание. Въпросът висеше ужасяващ като скелет сред тъмнината на стаята. Уокър промълви:

— Каквото и да стане, трябва да го направя.

Морган пусна другия и бавно отстъпи назад.

— Защо вършим всичко това? — прошепна в отговор той. — Защо?

Уокър Бо почти се усмихна.

— Ти знаеш защо, Морган Лех, защото никой няма да го свърши вместо нас.

Морган не можа да не се засмее.

— Смели воини? Или пък глупци?

— А може би и двете. Може би е просто въпрос на инат.

— Твърде вероятно — Морган въздъхна уморено като се опитваше да се отърси от подтискащото чувство, което му внушаваха мракът и влагата, и усещането за безпомощност. — Добре щеше да е да знаем повече.

Уокър кимна.

— Добре щеше да е. Но макар че няма отговори, има причини, и те ни стигат.

Мислите на Морган се върнаха към спомените от миналото, към приятелите, изчезнали или мъртви, към борбата му за живот и стотиците пътувания, които бе предприемал из Планините, и които най-сетне го бяха довели тук, в този най-далечен край на света. Толкова много неща се бяха случили и повечето въпреки волята му. Чувстваше се дребен и безпомощен пред лицето на тези събития, като малка тресчица сред вълните на океана, влачен от приливите и отливите и от хрумванията на съдбата. Беше болен и изтощен; нужно му бе нещо сигурно, за което да се хване. Може би само смъртта беше сигурна.

— Остави ме аз да говоря с него, — чу той да казва Куикнинг.

Те двамата коленичиха сред сенките в средата на стаята, обърнати един към друг. Бяха толкова близо, че Морган виждаше собственото си отражение в очите й. Уокър беше изчезнал. Куикнинг хвана ръцете му и той я остави да го докосва с пръсти.

— Аз те обичам, Морган Лех — промълви тя. — Искам да знаеш това. Странно е, че казвам нещо такова. Струваше ми се, че няма да мога да го изрека. И аз имам своите страхове, които са различни от страховете на вас двамата с Уокър Бо. Страхувам се от собствените си чувства.

Тя се наведе към него и го целуна.

— Разбираш ли, какво искам да кажа? Едно първично същество получава живот не от любовта на мъжа и жената, а посредством магия. Аз съм създадена с определена цел, да служа на моя баща, и съм предопределена да се пазя от всичко, което може да ме отклони от тази цел. Какво повече би могло да ме отклони, Морган Лех, отколкото любовта ми към теб? Аз не разбирам тази любов. Не я познавам. Тя идва от човешкото в мене и се проявява въпреки усилията ми да я отхвърля. Какво да правя с тази любов? Казвам си, че трябва да я подтисна. Тя е… опасна. Но аз не мога да се отрека от нея, защото това чувство ми дава живот. Превръщам се в нещо повече от създание от пръст и вода, повече от парче глина, придобило форма. Ставам реална.

Той отвърна на целувката й, изпълнен с твърда решимост, уплашен от онова, което тя му доверяваше, от звука на думите й и от техния смисъл. Не искаше да чува нищо повече.

Тя се откъсна от него.

— Трябва да ме изслушаш, Морган. Аз се стремях да следвам пътя, предначертай от баща ми, и да не се отклонявам. Неговите съвети ми се струваха мъдри. Но сега разбирам, че не мога да се придържам към тях. Нуждая се от своята любов. Няма значение, какво ще ми струва; животът ни ще бъде ограбен, ако не откликнем на чувствата си. И аз ще те обичам с всичките си сили; вече не се страхувам, каквото и да стане.

— Куикнинг…

— Но — продължи бързо тя, — пътят си остава пред нас и ние трябва да го следваме, ти и аз. Разбрахме накъде води и трябва да продължим до край. Трябва да победим Каменния крал, да върнем Черния камък на Елфите. Ти, аз и Уокър Бо трябва да извършим това. Наистина е необходимо, Морган.

Той кимаше с глава, докато тя говореше, неспособен да се противопостави на нейното настояване. Любовта му към нея бе толкова силна, че би направил всичко, въпреки разума. Очите му се просълзиха, но той спря сълзите си и зарови лице в раменете й, притискайки я по-близо до себе си. Погали сребристата й коса и очертанията на гърба й. Почувства как тя го прегръща с тънките си ръце и цялото й тяло трепери.

— Зная, — каза тихо той.

Тогава си спомни как Стеф бе умрял в ръцете на момичето, което обичаше, мислейки я за нещо различно от това, което бе. Дали и с него нямаше да стане така? — запита се внезапно той. Спомни си също за обещанието, което някога бе дал на приятеля си, за обещанието, което тримата си бяха дали — Пар, Кол и той, че ако някой от тях намери магия, която да може да освободи Дуорфите, те ще направят всичко, за да я притежават и използват. Черният камък на Елфите бе именно такава магия.

Почувства се спокоен, отърсен от гнева, от лошите предчувствия, от колебанията и неувереността. Пътят се отваряше пред него и той наистина нямаше друг избор, освен да го последва.

— Ще поема по този път — прошепна той и усети как сълзите навлажниха страните му.

 

Застанал в мрака на отстрещната стая, Уокър Бо гледаше как влюбените се прегръщат и почувства топлината на тяхната близост да го обгръща като ръцете на изгубено дете. Обърна поглед настрани. За него не можеше да има такава любов. Изпита моментно самосъжаление, но бързо се отърси от него. Бъдещето му се струваше ясно и сигурно в сравнение с мрака на настоящето. Понякога то му откриваше своето светло лице.

Той безшумно мина през помещението и се приближи до един отворен прозорец високо над улицата. Загледа се надолу сред мрака и виещите се мъгли. Светът на Елдуист беше каменен лабиринт, който се възправяше насреща му като мрачна и влажна завеса. Той бе суров, неизменен и безцелен, и му напомняше за единствената възможна посока на неговия живот.

Може би най-сетне щеше да намери смисъла на живота си.

Оставаше само една загадка. Планинецът я бе засегнал, когато се опитваше да разбере как е възможно да се изправят срещу същество с такава сила като Ул Белк. Тази загадка ги бе съпътствала от началото на тяхното пътуване, като постоянна енигма, която все не се разкриваше.

Тази загадка бе Куикнинг. Дъшерята на Краля на Сребърната река, създадена от елементите на Градините, получила живот чрез магия — тя беше като гатанка с думи от непознат език. Била е изпратена, за да ги заведе всички в Елдуист. Но защо духът просто не ги бе призовал? Или не им се беше явил на сън? Вместо това Кралят на Сребърната река бе изпратил едно живо, дишащо същество, невероятно удивително и красиво.

Защо? Тя бе тук по определена причина и тази причина още не беше ясна.

Уокър Бо тънеше в предположения.

Какво бе истинското призвание на Куикнинг?