Тери Брукс
Друидите на Шанара (32)

XXXII

По-малко от час след това последните трима оцелели от групата от Рамплинг Стийп се отправиха към Костната дупка и там откриха тялото на Пи Ел. То бе проснато по средата, отпуснато и безчувствено, безжизненият му поглед втренчен в далечното небе. Едната му ръка бе вкопчена в кожената торбичка с руната, където се намираше Черният камък на Елфите. Стиелът си стоеше в калъфката.

Уокър Бо се огледа с любопитство. Магията на Куикнинг бе успяла да проникне и в Костната дупка и я бе променила така, че тя бе станала неузнаваема. Навсякъде растяха острица и буйни треви, които хвърляха сенки и облагородяваха твърдата повърхност на скалата. Лехи с жълти и лилави диви цветя гледаха към слънцето, а костите на мъртвите бяха потънали в земята. Нямаше и следа от онова, което се беше случило.

— Той е като непокътнат, — промълви Дийс. Грубото му лице се набръчка. Той сви устни и в гласа му звучеше удивление. Отиде напред, приведе се, за да погледне по-отблизо и се стъписа. — Само шията и ребрата може би са счупени. Нищо не мога да видя. Малко кръв е останала по ръцете му. Вероятно кръвта на момичето. Погледни — навсякъде има стъпки от Коден. Сигурно Коден го е хванал, но едва ли той го е убил. Как ви се струва това?

Нямаше и помен от Коден. Той бе изчезнал, сякаш че никога не е бил тук. Уокър подуши въздуха, опита се да долови нещо в тишината, затвори очи да види дали ще извика представата на Коден в съзнанието си. Не, магията на Куикнинг го бе освободила.

Веднага, щом веригите са били счупени, създанието се е върнало към своя стар свят, върнало се е към себе си отново. Към предишната мечка. Спомените от онова, което е било, сигурно вече бяха изчезнали. Уокър почувства дълбоко облекчение. В края на краищата, той бе успял да сдържи обещанието си.

— Погледнете му очите — говореше Хорнър Дийс. — Вижте страха в тях. Той не е умрял като щастлив човек, независимо какво го е убило, той е умрял уплашен.

— Може би го е убил Коден — настояваше Морган Лех. Той се отдръпна от тялото му, защото не искаше да го приближава.

Дийс многозначително го погледна.

— Така ли мислиш? Но как тогава го е убил? Какво му е направил, за да го умъртви? Ако все пак го е убил, то трябва да го е сторил много бързо. Та ножът му дори не е изваден от ножницата. Сам виж, Планинецо, забелязваш ли нещо?

Морган колебливо пристъпи напред и погледна надолу.

— Нищо — призна си той.

— Точно както ти казах — подуши Дийс въздуха. — Искаш ли да го обърна обратно, за да го погледнеш и от другата страна?

Морган поклати глава:

— Не — той наблюдава лицето на Пи Ел известно време, без нищо да каже. — Няма значение.

Тогава вдигна поглед към Уокър.

— Не зная какво да мисля. Не е ли странно това? Исках той да бъде мъртъв, но да го убия аз. Зная, че няма значение кой е, нито как е станало, но някак се чувствам измамен, сякаш ми е отнет шанса да си отмъстя.

— Не смятам, че това е така, Морган — тихс отвърна Мрачния чичо. — На първо място не мисля че шансът е бил някога твой.

Планинеца и старият Следотърсач го погледнаха изненадано.

— За какво говориш? — попита го Дийс. Уокър сви рамене.

— Ако аз бях Кралят на Сребърната река и от мен се искаше да пожертвам живота на детето си и го оставя да бъде убито от един главорез, бих направил така, че да съм сигурен, че убиецът няма да избяга. — Той местеше поглед от единия към другия край и обратно. — Може би магията, която Куикнинг е носела заключена в своето тяло, е служила на повече от една цел. Може би.

Настъпи дълго мълчание, докато тримата размисляха върху подобна възможност.

— Кръвта по ръцете му, за това ли мислиш? — каза накрая Хорнър Дийс. — Била е като отрова? — Той поклати глава. — Много е възможно.

Уокър Бо се протегна и внимателно взе торбичката с Черния камък на Елфите от вкочанените ръце на Пи Ел. Избърса камъка и го постави на дланта си за момент. Мислеше каква ирония имаше в това, че той се бе оказал непотребен на убиеца. Толкова усилия положи, за да се добере до неговата магия, и всичко това напразно. Куикнинг бе знаела това. Кралят на Сребърната река също го е знаел. Ако и Пи Ел бе знаел предварително, той щеше да убие момичето на мига и да приключи с този въпрос. Или може би щеше да остане, въпреки всичко толкова подвластен на нея, че да не може дори при това положение да избяга. Уокър Бо си задаваше всички тези въпроси.

— Ами това? — протегна се Хорнър Дийс и извади Стиела от панталоните на Пи Ел. — Какво ще правим с него?

— Ще го хвърлим в океана — веднага предложи Морган. — Или ще го заровим в най-дълбоката яма, която намерим.

На Уокър му се стори, че чува някой друг да говори, че думите му са неприятно познати. И тогава осъзна, че мислеше за себе си. Спомняше си какво самият той бе казал, когато Коглин му беше донесъл Историята на Друидите от загубения Паранор. Друго време, друга магия, помисли си той, но опасностите са винаги едни и същи.

— Морган — обърна се той към другия, — ако го хвърлим някъде, рискуваме друг да го открие отново — може би някой също толкова извратен и зъл като Пи Ел, ако не и по-лош. Острието трябва да бъде скрито някъде, където никой няма да може да го намери повече.

Той се обърна към Хорнър:

— Ако ми го дадеш на мене, аз ще се погрижа за това.

Тримата стояха неподвижни, три уморени и дрипави фигури сред поле от разбит камък и новопоникнала трева и се преценяваха един друг. Дийс отново погледна към Морган, след това върна острието на Уокър.

— Мисля, че можем да се доверим на думата ти — каза той.

Уокър пъхна Стиела и Камъка на Елфите в дълбокия джоб на палтото си и се надяваше да оправдае доверието им.

 

Те вървяха на юг през целия останал ден и прекараха първата нощ след напускането на Елдуист на една гола, покрита с храсталаци равнина. Само преди един ден тази равнина е била част от Кралството на Ул Белк, заразена от отровата на Паст Гринт и бе представлявала само една разбита каменна повърхност. Въпреки че нищо друго, освен храсти не бяха поникнали, тя им се стори свежа и приятна след мъртвилото на града. Все още нямаше много храна, някои корени и диви растения, но имаше прясна вода, небето бе осеяно със звезди и въздухът бе чист и свеж. Напалиха си огън и стояха до късно. Разговаряха тихо за онова, което изпитват, спомняйки си през дългите мълчания случилото се.

Когато дойде утрото и слънцето огря лицата им, те просто изпитваха благодарност, че са живи.

Отново прекосиха високите гори и навлязоха в Чарналите. Хорнър Дийс сега ги поведе по друг път, като внимателно избягваше Урдските племена на мъртвия Каризман и мина източно от Кошарите. Времето все още беше меко, дори тук, в планините, и нямаше бури, нито лавини, които да им причиняват допълнителни неприятности. Храната беше отново достатъчна и силата им започна да се връща. Доброто им настроение също се върна. И най-суровите им спомени се смекчиха и започнаха да избледняват.

Морган Лех често говореше за Куикнинг. Чувстваше се по-добре, когато можеше да говори за нея. Уокър Бо и Хорнър Дийс го подтикваха към това. Понякога Планинецът говореше така, сякаш тя бе още жива, докосваше Меча, който носеше и сочеше земите, от които идваха. Тя е там, настояваше той и по-добре там, отколкото никъде. Понякога чувстваше нейното присъствие. Сигурен беше в това. Усмихваше се, шегуваше се и постепенно започваше да идва на себе си.

Хорнър Дийс също се върна към своята стара същност почти веднага, напрегнатият поглед изчезна от очите му, тревогата слезе от лицето му. Гласът му вече не звучеше толкова рязко и за първи път от седмици насам любовта към планините заговори в него и той започна да разказва за тях.

Уокър Бо се възстановяваше много по-бавно. Той бе затворен в непробиваемата черупка на своята фатална самота, която бе изострила неговата чувствителност. Беше загубил ръката си в Залата на кралете, беше загубил Коглин и Мърко в Хартстоун, множество пъти едва не бе загубвал живота си, Каризман беше мъртъв, Куикнинг беше мъртва, неговата клетва, че никога няма да последва завета на Аланон, също бе мъртва. Куикнинг се оказа права. Човек винаги има избор, но понякога избора се прави вместо теб, независимо искаш ли го или не. Той можеше да си мисли, че не иска да бъде въвличан в машинациите на Друидите, че иска да се отклони от магическия завет на Брин Омсфорд. Но съдбата го бе омотала с конци, които се простираха назад във времето на стотици, може би хиляди години, и той не можеше да се освободи от тях. Поне не напълно. Той бе премислял всичко това онази нощ в Елдуист, когато реши да се върне заедно с Куикнинг в убежището на Каменния крал и да се опита да си върне Черния камък на Елфите. Знаеше, че като отива там, той всъщност се съгласява, ако успеят, да занесе талисмана в Четирите земи и да се опита да възстанови Паранор и Друидите — точно както Аланон му бе заръчал.

Много добре знаеше какво означава това.

Ти сам трябва да направиш своя избор, бе го посъветвала Куикнинг.

Но нима му бе останал някакъв избор? Той много отдавна се бе решил да тръгне да търси Черния камък на Елфите — може би, в момента, когато за първи път бе разбрал за неговото съществуване, докато четеше Историята на Друидите; и още по-определено в момента, когато Коглин бе умрял. Освен това, той бе решил да изпробва силата на своята магия — а това означаваше да изпробва заръката на Аланон и да види дали Паранор и Друидите могат да се върнат. Едва ли мислеше точно за това в онзи момент, когато трябваше да предприеме решителните си действия в Елдуист. Но всъщност, знаеше много добре, че ако магията на Черния камък на Елфите се окажеше според предреченото, ако тя бе онова, за което я смяташе, то Паранор щеше да бъде възстановен. А ако това се случеше, тогава Друидите щяха да се върнат по Четирите земи.

Чрез него.

Започвайки от него. Това бе единственият му избор и Куикнинг се бе надявала той да го направи. А това означаваше да избере на бъде верен на себе си. Ако Паранор наистина можеше да бъде възстановен и ако той трябваше да сложи началото на Друидите, той трябваше да съумее да остане верен на себе си при всички случаи. Трябваше да бъде сигурен, че Уокър Бо ще оцелее — неговото сърце, неговите идеи, неговите убеждения, неговите предчувствия — всичко, което беше и в което вярваше. Не трябваше да позволи да се превърне в онова, от което толкова се бе мъчил да избяга. Не трябва, с други думи, да се превърне в Аланон. Той не трябваше да става като Друидите от миналото — манипулатори, експлоататори, тъмни и тайни магьосници и същества, които скриват истината. Ако Друидите трябва да се върнат, за да съхранят Расите, за да гарантират тяхното оцеляване срещу всички тъмни създания на света, Шадуини или които и да било, те трябваше да бъдат една по-добра Човешка раса от учители и хора, които могат да отдават своята магическа сила.

Това бе изборът, който той все още можеше да направи — един избор, който трябваше да направи, за да не обезумее.

Пътуваха около две седмици, докато стигнат Рамплинг Стийп. Предпочитаха по-дългите, но сигурни пътища, избягваха всяка възможна опасност. Когато паднеше мрак, отсядоха за през нощта и пътуваха само по светло. Стигнаха планинския градец по обяд. Небето бе сиво. Мараня се спускаше след летния дъжд като облак, който е раздърпан от нетърпеливи ръце. Денят беше топъл и влажен и сградите на града проблясваха мокри от влагата, като квадратни мечки, сгушени сред скалите. Тримата пътници приближиха като странници, виждайки града по нов начин, първият град след Елдуист. Всички забавиха ход, когато навлязоха в самотната уличка, минаваща през скупчените кръчми, конюшни, дюкянчета, и поспряха да погледнат планините, от които се бяха спуснали.

— Време е да си кажем сбогом — каза Хорнър Дийс без предисловия и стисна ръката на Морган.

Морган го погледна удивено. Досега не бе споменавал, че ги напуска.

— Ти няма ли да дойдеш с нас?

Старият Следотърсач се сопна:

— Имам късмет, че оживях, Планинецо, а сега пък искаш да дойда и на юг. Колко смяташ, че мога да издържа?

Морган се запъна:

— Нямах предвид…

— Истината е, че въобще не трябваше да тръгвам с вас — сряза го другият и леко му помаха с голямата си ръка. — Това момиче ме придума. Просто не можех да й кажа не. И може би чувството, че съм оставил нещо несвършено, когато преди десет години избягах от Каменния крал и неговите чудовища. Налагаше се да се върна и да го потърся отново. И ето ме сега, единственият успял два пъти да оцелее от Елдуист и Ул Белк. Май е достатъчно за старец като мен.

— Ще се радваме да дойдеш с нас, Хорнър Дийс — увери го Уокър Бо от името на Морган. — Не си толкова стар, колкото искаш да се изкараш, а пък си и два пъти по-як. Планинецът и неговите приятели може да имат полза от твоя опит.

— Да, Хорнър — побърза да се съгласи Морган, — какво ще правим с Шадуините? Твоята помощ ще ни бъде нужна. Ела с нас!

Но старият Следотърсач упорито тръсна брадясалата си глава:

— Планинецо, много ще ми липсваш, аз ти дължа живота си, ти можеш да ми бъдеш като син, но твърде много съм преживял през живота си и нямам нужда от повече. Нуждая се от тишината на бирариите, нуждая се от спокойствието на родното си място.

Той отново подаде ръка.

— Кой може да каже, мога пък да се променя? И така, до нови срещи.

Морган стисна ръката му.

— До нови срещи, Хорнър.

После пусна ръката му и прегърна стареца. Хорнър Дийс отвърна на прегръдката му.

 

Пътуването им след това мина бързо. Времето минаваше почти магически, дните и нощите се изплъзваха през пръстите им. Уокър и Морган излязоха от Чарналите и поеха през южните предпланини, като вървяха на запад по посока на Раб. Минаваха по северния бряг на реката и пред тях се бяха ширнали ливади, които стигаха чак до отсрещните върхове на Драконовия зъб. Дните бяха дълги и горещи. Слънцето палеше от безоблачното небе и непостоянното време на планините остана зад тях. Изгревът идваше рано и денят продължаваше дълго, но дори и нощите бяха топли и светли. Двамата срещаха малко пътници и нито един Федеративен патрул. По земята следите от заразата на Шадуините ставаха по-явни. Тъмните петна намекваха за болестта. Но нямаше и знак кой я разпространява.

В края на седмицата Мрачния чичо и Планинецът стигнаха южното отверстие на Джанисонския проход. Наближаваше обяд и проходът се простираше отвъд зъберите на Драконовия зъб и на Чарналите, един широк празен коридор, който водеше на север към Стрилхайм. Тук Падишар Крил се бе надявал да може да разположи силите на Движението от Южните земи, на Дуорфската съпротива и Тролите от Аксинд, и да се опита да пресрещне и унищожи армиите на Федерацията. Вятърът духаше нежно по билата и долу из прохода.

Морган Лех се огледа уморено наоколо. Лицето му изглеждаше затворено в себе си. Уокър стоя известно време мълчалив до него и постави ръка на рамото му:

— А сега накъде, Планинецо? — тихо попита той.

Морган сви рамене и се усмихна смело.

— Предполагам на юг, към Варфлийт. Ще се опитам да се свържа с Падишар. Надявам се той да е открил Пар и Кол. Ако не успея, ще тръгна да търся Равнинеца сам.

Той помълча, загледан в суровото бледо лице на Уокър.

— А аз, струва ми се, се досещам къде отиваш ти.

Уокър кимна.

— Да намеря Паранор.

Морган дълбоко въздъхна.

— Това не беше твоето желание, Уокър.

— Не, не беше.

— Бих могъл да дойда с теб, ако желаеш.

— Не, Планинецо. Достатъчно си се занимавал с другите. Време е да се погрижиш и за себе си.

Морган кимна.

— Не се излагам на никакъв риск, ако това те безпокои. Нали имам магията на Меча на Лех, все ще ми е от някаква полза.

Уокър стисна с длани раменете на Морган и после отпусна ръце.

— Мисля, че никой не може да ми помогне там, където отивам. Ще трябва сам да си помагам. Камъкът на Елфите вероятно ще бъде моята най-добра закрила — той въздъхна. — Странно се наредиха нещата. Ако не беше Куикнинг, никой от нас нямаше да прави онова, което прави, нито да бъде онова, което е. Тя и на двамата ни даде нова цел, нов смисъл и може би нова сила. Не забравяй това, което ти даде, Морган. Тя те обичаше. И мисля, че винаги ще продължи да те обича по начина, по който това е възможно.

— Зная.

— Хорнър Дийс каза, че ти си спасил живота му. Но ти спаси и моя живот. Ако не беше използвал Меча си, дори и счупен, Ул Белк щеше да ме убие. Струва ми се, че Пар и Кол Омсфорд едва ли могат да си потърсят по-добър защитник. Върви да ги намериш. Погрижи се за тях. Опитай се да им помогнеш, както можеш.

— Добре.

Те си стиснаха ръцете, задържаха ги за момент, впили погледи един в друг.

— Внимавай, Уокър, — каза Морган. Уокър леко и малко насмешливо се усмихна.

— До нови срещи, Морган Лех.

И Уокър се обърна и тръгна към прохода, като свърна от слънчевата светлина в сянката, когато скалите се надвесиха над него. Не се обърна назад.

 

През целия останал ден и следващия, Уокър Бо пътува на запад през Стрилхайм, като прекоси тъмните стари гори, разположени на юг между върховете на Драконовия зъб. На третия ден започна да се спуска. Мина през сенчестите гори и остави поляните и слънцето зад гърба си. Дърветата бяха огромни като скупчени часовои, застанали на стража, или като войници, които чакаха всеки момент да бъдат призовани за битка, едрите им стволове бяха плътно притиснати един до друг, а клоните им сплетени като килим под небето. Това бяха горите, които от векове наред бяха закриляли Друидската крепост срещу околния свят. По времето на Шеа Омсфрод тук бе имало вълци. Дори и след това все още продължаваше да има жив плет от тръни, през който никой не можеше да проникне, освен самият Аланон. Вълците вече ги нямаше, трънливият плет също, както и самата крепост. Единствените останали дървета стояха обвити в дълбоко постоянно мълчание.

Уокър минаваше по следите като сянка и безмълвно заобикаляше морето от стволи като вървеше по килим от мъртви борови иглички и все повече губеше решителност. Мислеше за онова, което предстои, но тези мисли го объркваха. В него пропълзяваше несигурност. През целия си живот се беше борил да избяга от завета на Брин Омсфорд, а сега бе тръгнал съзнателно да се опита да го изпълни. Наистина, решението за това бе зряло у него дълго време и той многократно го бе подлагал на съмнение. То бе дошло в резултат на сложна смесица от обстоятелства, мисъл и съзнателно решение. Той доста дълго го беше обмислял и имаше убеждението, че е направил верния избор. Но мисълта за последиците, въпреки всичко, го ужасяваше. И той, колкото повече се приближаваше до осъществяването, толкова повече задълбочаваше опасенията си.

Когато стигна центъра на крепостта и голия хълм, където някога се намираше Паранор, чувстваше се напълно измъчен. Дълго стоя загледан нагоре в единствените каменни блокове, които бяха останали от някогашните крепостни стени.

Слънчевите лъчи падаха косо от билото и проблясваха с червеникава светлина. В проблясъците на тази гаснеща светлина той си представяше, как Паранор се издига на фона на нощта, с ясни очертания, с кули, които пронизват лазурната корона на небето като пики. Можеше да усети присъствието на крепостта, нейното каменно туловище. Докосваше магическия й живот и очакваше тя да се възроди.

Напали огън и седна пред него, като зачака спускането на нощта. Когато падна пълен мрак, той се изправи и отново обходи цялото място. Звездите бяха като ярки искрици над него и горите наоколо бяха изпълнени от нощни шумове. Почувства се чужд и самотен. Отново погледна линията на залеза, като се опитваше чрез своята магия да долови някакъв знак за онова, което предстои. Но нищо не се разкриваше. И въпреки това, крепостта беше там. Той усещаше нейното присъствие по начин, който не можеше да бъде обяснен. Фактът, че магията му не долавяше неща, които вече му бяха познати, го караше да изпитва още по-голямо безспокойство. Върни Паранор и Друидите, бе му казал Аланон. Но какво беше нужно, за да го стори? Какво, освен да притежава Черния камък на Елфите? Трябвала има и още нещо, чувстваше той. Трябва да има още нещо.

Поспа няколко часа, макар че сънят не дойде лесно, защото шепотът на страховете му не го оставяше. Дълго лежа буден и все повече губеше кураж. Клопките на един цял живот съмнения отново зейваха пред него, освобождавайки се от ограничения, които сам им бе наложил и заплашвайки да го овладеят за сетен път. Наложи си да мисли за Куикнинг. Какво ли бе означавало за нея да знае онова, което й предстои? Колко ли е била уплашена? И въпреки това, тя се бе пожертвала, защото е било необходимо, за да върне живота на земята. Като си спомни нейния кураж, смелостта му се върна и след известно време нашепванията се оттеглиха и той потъна в сън.

Събуди се призори, изми се и бързо похапна, вкочанен, неспокоен пред неизвестното, което му предстоеше. Когато свърши, той отново отиде до началото на мястото и погледна нагоре. Слънцето вече се бе изкачило и светлината му се разпръскваше надолу по голия хълм на мястото на Паранор. Нищо не се бе променило. Нямаше и следа от онова, което е било, и онова, което трябваше да се разкрие. Паранор оставаше завинаги загубен за времето и пространството. Само една легенда.

Уокър пристъпи напред. Върна се там, където започваха дърветата, далеч от мястото. Той опипа дълбоко в джобовете на наметката си и извади кесията, в която се намираше Черният камък на Елфите. Вторачи се невиждащо в него и се опита да усети силата на Камъка в ръката си. Тялото му бе вкочанено и възпалено. Мястото на откъснатата му ръка болеше. Гърлото му бе пресъхнало като есенен лист. Усети как несигурността, съмненията и страховете го обземат на тласъци, които заплашваха да го погълнат. Той бързо постави Камъка на Елфите в отворената си длан.

Затвори ръка, защото се страхуваше да гледа в тъмната му светлина. Мислите му се гонеха. Един Камък, един за всичко, един за сърцето, мисълта и тялото — направен по този начин, защото е противоположен на всички останали камъни на Елфите, създадени от съществата на стария магически свят, една магия, която поглъщаше по-скоро, отколкото отдаваше, която приемаше енергия, а не освобождаваше. Камъните на Елфите, които Аланон бе дал на Шеа Омсфорд представляваха талисман, който трябваше да закриля техния притежател срещу всякаква черна магия. Но Черният камък на Елфите е бил създаден по съвършено различна причина — не за да защитава или да дава сила. Той е бил създаден с една едничка цел — да се противопостави на магията, призована да унищожи крепостта на Друидите. Неговият едничък смисъл е да върне изчезналия Паранор отново на света. Това Камъкът можеше да постигне само като погълне отрицателната магия и я трансформира в самото тяло на притежателя на този Камък. Какво щеше да стане при това, Уокър не можеше и да си представи. Той знаеше, че Камъкът се предпазва от злоупотреба чрез самия факт, че в каквито и ръце да се намира, действа по един и същ принцип. Тъкмо за това бе унщожил Ул Белк. Ул Белк бе погълнал чрез Камъка магията на Паст Гринт, но тя го бе унищожила. Възможно беше и съдбата на Уокър да е същата — но можеше да бъде и по-сложна. Ала как? Ако Черният камък на Елфите можеше да възстанови Паранор, то какво щеше да стане със самия Уокър, при положение, че отрицателната магия премине в него?

Онзи, който има причина и право, ще я използва за добро.

Той самият. Защо все пак? Само защото Аланон бе казал, че трябва да бъде така? Но дали Аланон бе казал истината или само част от истината? Или отново играеше някакви игрички? В какво можеше да вярва Уокър Бо?

Стоеше там самотен, изпълнен с нерешителност и страх и се питаше какво го беше довело тук. Видя как ръката му започва да трепери.

И тогава неочаквано шепотите се надигнаха и започнаха силно да вият в съзнанието му.

Не!

Той издигна Черния камък на Елфите без да се замисли, отвори ръката си и хвърли тъмния скъпоценен камък напред.

На минутата Камъкът на Елфите бе обзет от пламъците на живота, кожата му силно чувстваше докосването на магията. Черна светлина — не-светлина, поглъщането от мрака. На всекиго. Той наблюдаваше как светлината се скупчва пред него и става все по-гъста. Който има причина и право. Магията протече през него, като отхвърли съмнението и страха, приглуши шепотите и воя, и го изпълни с невъобразима сила. Ще го използва за добро.

Сега! Той изпрати черната светлина и тя очерта огромна дупка сред въздуха, поглъщайки всичко по пътя си, всмуквайки материята, пространството и времето. Взриви се на билото на празния склон и Уокър бе повален като ударен от невидим юмрук. Успя да се задържи да не падне. Магията преминаваше през него и го обвиваше като в броня. Черната светлина се разпръсна подобно мастило по небето, издигаше се, разширяваше се, щураше се натам-насам, насочваше се в определена посока, сякаш имаше предначертан път. Започна да придобива определена форма. Уокър ахна от удивление. Светлината на Черния камък на Елфите озаряваше очертанията на огромна крепост с нейните кули, бойници и камбанарии. Издигнаха се стени, изникнаха портали. Светлината се разгръщаше все по-високо в небето и затъмни дори слънчевата светлина. Сенките, хвърлени от крепостта, обгърнаха Уокър Бо и все му се струваше, че всеки момент ще се изгуби сред тях.

Нещо вътре в него започна да се променя. Може би губеше сила. Не, всъщност се изпълваше! Магията се вливаше в него. Това е Другият, помисли си той — отслабнал, преди да бъде убит, безсилен и внезапно уплашен. Това беше магията, която бе оковала изчезналия Паранор и сега Камъка на Елфите изсмукваше тази магия.

И я вливаше в него.

Той стисна устни и цялото му тяло се скова. Аз няма да се дам!

Черната светлина окъпа празнините на видението, придаде му цвят, възвърна му материята и после живота — Паранор, крепостта на Друидите, се появи в света на хората, върнат от тъмното полупространство, което го беше заключвало през всичките тези години. Той се възправяше към небесата, огромен и заплашителен. Черният камък на Елфите димеше в ръката на Уокър. Не-светлината омекна и след това изчезна.

Уокър простена дрезгаво, после направо изрева. Падна на коленете си, разтърсен от усещания, които не можеше да определи и обсебен от погълнатата магия. Чувстваше я как прониква през него, пъплейки като кръв. Затвори очи и после бавно ги отвори. Видя как очертанията му се разтварят в нещо като облак. Погледна надолу и замръзна. Не можеше да повярва на очите си. Та него го нямаше! Беше се превърнал в призрак! Едва можа да овладее ужаса си. Опита да се изправи и стискаше в ръка Черния камък на Елфите. Наблюдаваше самия себе си как върви, сякаш беше някой друг, гледаше как проблясват краката и тялото му, и сенките, които се скупчваха една върху друга и създаваха усещането, че е фрагментарен. По дяволите, какво е станало с мен! Той тръгна с усилие напред, опитвайки се да се изкачи на склона, да достигне билото му, защото не знаеше какво друго да прави. Трябва да проникне в Паранор, чувстваше го. Трябва да влезе вътре в него.

Изкачването беше дълго и мъчително, и той едва си поемаше дъх, когато стигна железните врати на крепостта. Тялото му бе разложено на образи, но въпреки това можеше да диша и да се движи като нормален човек. Това му вдъхна кураж и той забърза да достигне вратите на Паранор. Камъкът на крепостта беше съвсем реален, твърд и груб при допир — и все пак вдъхваше страх. Блъсна вратата и тя се отвори, сякаш блъсната от мнозина мъже.

Влезе предпазливо. Сенките го обгърнаха и той се почувства потънал в мрачен кладенец. Смъртта шепнеше наоколо.

Тогава забеляза нещо, което се движеше в мрака и скоро придоби очертания. То бе на четири крака, гърбаво и заплашително — една полска котка, черна като нощта святкаше с жълтите си очи. Тя сакаш едновременно беше там и не беше, също както и самият Уокър.

Уокър застина на мястото си. Полската котка изглеждаше точно като…

Зад котката се появи мъж, стар и мършав, дух, който светеше с някаква вътрешна светлина, почти прозрачен. Когато приближи, чертите на лицето му бяха по-ясно различими.

— Ето те най-сетне, Уокър — промълви призракът с глух, развълнуван глас.

Мрачния чичо усети как и последните следи от решителност изчезват.

Мъжът беше Коглин.