Тери Брукс
Друидите на Шанара (13)

XIII

Хорнър Дийс устоя на думата си и се срещна с тях рано на другата сутрин, за да им даде указания как да се приготвят за пътуването през Чарналите до Елдуист. Той ги срещна пред вратата на страноприемницата, където бяха отседнали за през нощта, една скрибуцаща, двуетажна съборетина, която на времето е била жилищна сграда, после магазин и без изобщо да обяснява как ги е намерил, им връчи един списък с необходимите им неща и указания къде да ги търсят. Изглеждаше още по-разчорлен и обрасъл, отколкото предишната нощ, бе по-едър от вратата и едва се провря през нея. Мрънкаше под нос и даде всичките си напътствия като човек, страдащ от силен махмурлук. Пи Ел гледаше на него като на пълен боклук, а Морган Лех го възприемаше като доста неприятен. Приеха безмълвно съветите само заради Куикнинг. Хорнър Дийс не ги занимаваше особено, освен Уокър Бо. Той беше твърде разтревожен от срещата с Дийс предишната нощ. След като старецът си тръгна, той повика Куикнинг встрани и изрази съмнението си, че може би това не е човекът, когото търсят. В края на краищата какво знаеха те за него, освен това, което сам им беше казал. Дори наистина да е бил в Елдуист, гова е станало преди десет години. Ами ако междувременно е забравил пътя? Ако си спомняше само колкото да се загубят безнадеждно? Но Куикнинг го бе уверила по такъв начин, че не оставаше никакво съмнение: Хорнър Дийс е именно човекът, който им е нужен. Сега, когато слушаше стария Следотърсач, той бе склонен да се съгласи. Уокър бе пътувал твърде много на времето и знаеше какви приготовления са нужни. Ясно беше, че Дийс също знае това. Макар да пелтечеше с мътен поглед, Хорнър Дийс знаеше какво прави.

Времето за приготовление мина бързо. Уокър, Морган и Пи Ел приготвиха храната, завивките, платнищата, въжетата, приспособленията за катерене, пособията за готвене, дрехите и всичко останало, което Дийс ги бе накарал да търсят. Самият Дийс се бе погрижил за товарни животни, едни рунтави мулета, които да пренесат тежкия багаж, от който се нуждаеха, и да издържат на планинските бури. Пренесоха всичко в една стара конюшня, в северния край на Рамплинг Стийп, която служеше на Дийс едновременно за работа и за подслон. Той обитаваше една задна пристройка и си стоеше там по всяко време, когато не даваше разпорежданията си и не проверяваше докъде бяха стигнали в приготовленията.

Куикнинг се уединяваше повече и от него. Когато не беше с тях, тоест през повечето време, те нямаха и представа къде се намира. Отдръпваше се като лек облак, повече сянка, отколкото плът. Може би кръстосваше горите далеч от града, защото там се чувстваше по-добре. А може и просто да се криеше някъде. Където и да ходеше, тя изчезваше напълно като слънце в края на деня и много им липсваше. Едва когато се връщаше, се чувстваха отново спокойни. Всеки ден разговаряше с тях, винаги поединично, никога заедно с тримата. Откриваше им по малко от себе си, даваше им известна неуловима, но безпогрешна сигурност. Ако беше някой друг, щяха да я заподозрят, че играе нечестна игра. Но тя беше Куикнинг, дъщерята на Краля на Сребърната река и нямаше нито време, нито желание, нито дори необходимост за игри в нейния живот. Тя бе отвъд подобно поведение. И макар че те никога не я разбираха докрай, и може би чувстваха, че няма да я разберат, бяха убедени, че измамата и предателството са й напълно чужди. Самото й присъствие ги свързваше и ги привличаше към нея така, че те не можеха никога да я изоставят. Тя бе пламенна, създание с неудържим блясък, толкова магична, че бяха пленени от нея като от слънчева дъга. Караше ги да я търсят навсякъде. Очакваха с нетърпение нейната поява и когато се явяваше, се чувстваха отново нейни пленници. Чакаха я да ги заговори, да ги докосне, дори само да им хвърли поглед. Тя ги въртеше около себе си и макар че се усещаха нейни пленници, те копнееха за това. Гледаха се настръхнали като ястреби, без да знаят какви роли им е отредила в своите планове, доколко са необходими и от какво се нуждаят. Всеки един се стремеше да научи по нещо за нея, което да принадлежи само на него, и скъпяха времето, което прекарваха с момичето, като злато.

Въпреки това не бяха напълно лишени от съмнения и подозрения. Дълбоко в мислите си продължаваха да се тревожат — дали достатъчно мъдро ги е избрала, дали ясно е предвидила всичко в начинанието, което се бяха съгласили да предприемат и дали желанието да бъдат близо до нея е достатъчна причина да рискуват.

Съмненията на Пи Ел бяха най-силни. Той бе предприел това пътуване преди всичко, защото момичето го заинтригува, защото бе различно от останалите, които преди е бил изпращан да убива, защото искаше да научи колкото се може повече за нея, преди да използва Стиела, и защото искаше още да разбере дали талисманът, за койте говореше, този Черен камък на Елфите, е толкова мощен, колкото тя вярваше, и ако е така, дали няма начин да си го присвои. Подразни се, когато тя настоя да вземат с тях и онзи нахален Планинец, а и другия, високия бледен еднорък. Предпочиташе да бъдат сами, защото беше убеден, че тя се нуждае единствено от него. Въпреки всичко предпочете да си държи езика зад зъбите и да прояви търпение, убеден, че тези двамата едва ли ще му създадат някакви проблеми.

Но ето че се появи и Хорнър Дийс, а нещо в този старец смущаваше Пи Ел. Странно беше, че Дийс толкова го притесняваше; та той беше само един стар глупак. Сигурно се безпокоеше от това, че вече започват да стават твърде много. Колко още щеше да вземе момичето в тяхната малка компания? Скоро щеше да започне да се препъва във всякакви сакати и некадърници, никой от които дори не струваше усилието да го премахне. Пи Ел беше единак; той не обичаше групите. А момичето продължаваше да привлича още и още хора без някаква особена причина. Магическата й сила изглежда беше безгранична; тя можеше да постигне неща, недостъпни за никой друг, дори и за него. Беше убеден, че въпреки да твърдеше обратното, магията й бе достатъчна, за да ги отведе в Елдуист. А стигнат ли веднъж там, нямаше да има нужда от никой, освен от него. За какво тогава й бяха останалите?

Преди две вечери, малко преди да спрат дъждовете, Пи Ел я беше обвинил от напрежение и недоволство в неискреност, с намерението да изкопчи истината от нея. Куикнинг някак си беше успяла да го отклони, да го успокои, да го откаже от решението му да смъкне маската й. Озадачи го лекотата, с която тя го бе манипулирала и известно време след това той си мислеше направо да я убие, за да се свърши с всичко. Та нали беше разбрал нейната цел? Защо не направи, както Ример Дал го бе посъветвал и да приключи с цялата тази работа, да забрави за Черния камък на Елфите и да остави онези глупци да си го търсят без него? Но все пак реши да почака. Сега бе доволен от това си решение. Мислейки за досадното присъствие на Дийс и останалите, той започна да разбира в какво се състоеше работата. Куикнинг ги беше взела само за отвличане на вниманието и нищо друго. За какво можеха да послужат те? Цялата сила на единия се състоеше в някакъв счупен меч, другият пък беше сакат. Какво представляваше подобна фалшива магия, в сравнение с неговия Стиел? Нима не беше той главорезът, съвършеният убиец, човекът, чиято магия можеше всичко да повали? Сигурно беше, че тя го е взела тъкмо заради това. Не му го каза, но той знаеше, че е така. Ример Дал грешеше като мислеше, че тя няма да разбере кой е той. Куикнинг, с нейното невероятно ясновидство и интуиция, едва ли би могла да не забележи подобна очевидна истина. Което беше причината да го вземе, разбира се, да се спре на него преди всички останали. Тя се нуждаеше от него, за да убие Белк; само той можеше да стори това. Нужна беше магията на Стиела. Другите, включително и Дийс, бяха само подпалки за огъня. В края на краищата тя щеше да разчита само на него.

Ако Пи Ел бе попитал Морган Лех, той сигурно щеше да се съгласи. Беше най-младият и въпреки нахаканото си поведение, най-несигурният в себе си. Беше по-скоро момче, отколкото мъж, и поне в себе си го признаваше. Пътувал бе по-малко и бе направил, по-малко. Не познаваше нищо достатъчно. Почти целия си живот бе прекарал в Планините на Лех. И макар да бе създавал някои неприятности на Федералните власти, окупирали родината му, не беше успял да направи нищо повече. Беше безнадеждно влюбен в Куикнинг, а нямаше какво да й предложи. Мечът на Лех бе оръжие, от което тя се нуждаеше, докато търсеха Черния камък на Елфите, талисман, чиято магия можеше да победи Ул Белк. Но този Меч бе загубил голяма част от магията си, когато се бе забил в изписаните с руни врати, извеждащи от Шахтата. Останалата магия бе недостатъчна, и още по-зле, непредсказуема. А без нея той нямаше кой знае какво да прави в цялата работа. Може и да беше права Куикнинг, че магията на Меча ще се върне, ако той тръгне с нея. Но какво щеше да се случи, ако се появи опасност преди това? Кой измежду тях ще я защити? Морган имаше само един счупен Меч. Уокър Бо, с неговата откъсната ръка, изглеждаше по-безобиден отпреди, просто един човек, който търсеше себе си. Хорнър Дийс беше побелял старец. Само Пи Ел, с неговата все още тайна магия и непредсказуемост, беше способен да защити дъщерята на Краля на Сребърната река.

Въпреки съмненията си Морган бе твърдо решен да продължи заедно с останалите. Не разбираше напълно защо. Може би от гордост, може би от инат да не се предаде. Каквото и да е, той хранеше слаба надежда, че може да докаже на това странно удивително момиче, в което се беше влюбил, че е способен да я закрили от всякакви опасности, и с малко повече време и търпение да намери начин да върне магическата сила на Меча на Лех. Съвестно изпълняваше всички задачи на Хорнър Дийс в приготовленията на групата за пътуването на север и малко се престараваше в сравнение с останалите. Непрестанно мислеше за Кукнинг, представяше си я по най-различни начини. Гледаше на нея като на дар свише. Тя беше всичко, за което е мечтал. Не беше само красотата й, вида, излъчването, маниерите, нито това, че го бе освободила от Федералния затвор и бе върнала Меадските Градини на Дуарфите от Кулхавен. Той чувстваше някаква неуловима връзка между тях, различна от тази, която я свързваше с останалите. Усещаше я, когато се обръщаше към него, когато го наричаше с първото му име, за разлика от другите, когато го погледнеше. Във всичко това имаше нещо невероятно скъпо.

Той реши, че няма да се отрече от него, каквото и да стане, каквото и да му струва. За негова изненада и дори радост, това се превърна в най-важното нещо и живота му.

Уокър Бо също усещаше нещо, макар че не можеше да го определи. Както Морган беше решен да обича, а Пи Ел да убие, така и той чувстваше нещо, което го свързва с Куикнинг. Странна близост имаше между тях, споделената магия им позволяваше да проникват един в друг, както никой от останалите. Също като Планинеца и убиеца той смяташе връзката си с нея за по-различна и по-трайна. Не беше влюбен като Морган, не желаеше да я притежава като Пи Ел, нуждаеше се да проникне в магията й, защото това щеше да му позволи да разбере и своята собствена магия.

Дилемата му беше дали си струва. За себе си той не чувстваше истинска потребност от това. Смъртта на Коглин и Мърко го заставяше да се стреми към магическа сила. Знаеше, че се налага да разбере магията, ако иска да унищожи Шадуините. Но все още продължаваше да се страхува от последствията на едно подобно познание. Магията винаги имаше своята цена. Откакто разбра, че притежава магия, той изпитваше любопитство, но в същото време и страх. През целия си живот бе разкъсван между любопитството и страха. Така беше, когато баща му му каза за завета, който бе онаследил, когато неуспешно се бореше за своето място сред хората от Сенни дол, когато Коглин бе дошъл при него и му бе предложил да го посвети в магията, а също, когато научи за съществуването на Черния камък на Елфите от страниците на Друидската история и узна, че сянката на Аланон му бе поставила задача, която той трябваше да изпълни. Така беше винаги. Така беше и сега.

В един момент се беше разтревожил, че е загубил магията си, че отровата на Асфинкс може да я е унищожила. Но когато ръката му оздравя, сетивата му се върнаха и той си даде сметка, че магията му е оцеляла. По време на това пътуване той я бе изпробвал донякъде. Усещаше я например като отклик на присъствието на Куикнинг, като реакция на нейната магия, с която тя привързваше Морган, Пи Ел и него самия към себе си, и с която въздействаше на останалите. Магията се усещаше и в начина, по който възприемаше нещата. Той долови съмнението, с коетс Хорнър Дийс бе погледнал на Пи Ел — в някакъв миг на прозрение. Усещаше взаимоотношенията между хората от групата и Куикнинг, чувствата, които се криеха зад погледите и думите. Случваше се да има прозрения и интуиции, да предвижда някои неща. Не можеше да има съмнение — магията не беше го напуснала.

Въпреки всичко бе отслабнала. Не притежаваше онази ужасяваща сила, както на времето. Това даде на Уокър възможност да си отдъхне, да се освободи от въздействието й върху него, от сянката, която хвърляше над живота му, от завета на Брин Омсфорд и Друидите и от всичко, което го бе превърнало в Мрачния чичо. Ако не я предизвиква, няма да бъде уязвен. Магията щеше да си дреме в него, стига да не я разбутва. Мислеше си, че ако не се занимава с нея, тя ще го остави на свобода.

Но без магията му Шадуините също щяха да бъдат оставени на свобода. И какъв беше смисълът да предприема цялото това пътуване до Елдуист, за да срещне Ул Белк, ако няма намерение да използва магията си? За какво щеше да му е Черният камък на Елфите?

Всеки се блъскаше в собствената си клетка, Уокьр Бо, Морган Лех и Пи Ел, като дебнещи котки със святкащи очи и изгладнели погледи, твърдо решени да прокарат своите намерения и в същото време измъчвани от несигурност. Общуваха помежду си, без да допуснат каквато и да било близост. Набавиха необходимото, напълниха торбите и дойде време да вървят. Изглежда само Хорнър Дийс беше доволен. Останалите трима непрестанно трябваше да се борят със съмненията, нетърпението и колебанията си. Не можеха да направят или помислят нищо, което да ги успокои. Бъдещето беше обвито в мрак, който надвисваше като облак и не им позволяваше да видят нищо от онова, което предстои. Облакът се възправяше пред тях като стена, като струпване на събития и обстоятелства, като взрив на магия и груба сила, като откровение за тяхното задължение и мисия. Черен и непроницаем, той сякаш искаше да ги погълне.

И тогава те чувстваха, че едва ли всеки от тях щеше да оцелее.

След три дни напуснаха Рамплинг Стийп. Потеглиха в зори. Небето бе забулено от надвиснали облаци, скриващи планините. Миришеше на дъжд, от върховете се спускаше пронизващ студен вятър. Градът спеше, когато те се заизкачваха нагоре и изглеждаше в тъмното като уплашено животинче, свито и неподвижно. Тук-таме на верандите и през отверстията на прозорците се виждаха забравени газени лампи, но нямаше жив човек. Когато навлязоха сред скалите, Уокър Бо се обърна за миг и погледна назад. Безцветните сгради му напомниха рожкови черупки, празни, захвърлени и невероятно грозни.

Дъждът заваля по пладне и не спря цяла седмица. Понякога само ръмеше, но никога не престана напълно. Облаците стояха като заковани на небето, трещяха гръмотевици и светкавици проблясваха в далечината. Те вървяха прогизнали и премръзнали и нищо не можеше да подобри настроението им. Подножията на планините бяха покрити с дървета, но височините стърчаха голи. Вятърът ги брулеше безпрепятствено и всичко беше замръзнало и вледенено при пълната липса на слънце. Хорнър Дийс наложи равномерна крачка, но групата не можеше да върви бързо пеша с магаретата, които я следваха и напредваше бавно. През нощта спяха на сушина под опънатите платнища, като събличаха прогизналите си дрехи и се завиваха в одеала. Не можеха да се намерят дърва за огън, тъй че дрехите си оставаха мокри. Всяка сутрин се събуждаха свити и премръзнали, хапваха нещо по необходимост и потегляха отново.

След няколко дни навлязоха в същинските планини и пътеката вече не беше толкова ясно очертана. Широка и откроена преди, тук тя се губеше напълно. Дийс ги поведе из лабиринт от възвишения и дефилета, по самия ръб на огромни пропасти и край масивни скали, в сравнение с които къщите на Рамплинг Стийп биха изглеждали като джуджета. Склонът стана опасно стръмен и на всеки завой се налагаше да внимават къде стъпват. Облаците се снишиха още повече и въздухът се просмука от влага, която заплашваше да ги задуши и се виеше над скалите като огромен, безплътен, слузест червей. Току над тях трещяха гръмотевици. Изливаха се цели пороища дъжд. Загубиха от погледа си всичко, което остана зад тях, и не можеха да различат нищо пред себе си.

Ако не беше Дийс да ги води, щяха да се объркат напълно. Чарналите ги погълнаха, както океан поглъща камъка. Навсякъде всичко беше едно и също. Скалите се възправяха непроходими като стени сред мъглата и дъжда, каньоните се спускаха като огромни черни бездни, а планините се простираха като безкрайна верига от снежни върхове. Кожата им стана безчувствена от студа. На моменти дъждът се превръщаше в суграшица и даже в сняг. Те се загръщаха в огромни ямурлуци, слагаха тежки обувки и се влачеха напред. През цялото време Хорнър Дийс оставаше хладнокръвен и сигурен като едно стабилно присъствие, на което те бързо привикнаха да разчитат. В планините той се чувстваше като у дома си, спокоен, въпреки отвратителното време и терен, в мир със себе си. Мърмореше си, докато вървеше, потънал в своите мисли за други времена и места. От време на време спираше, за да покаже нещо, което те не биха забелязали, решен нищо да не пропуснат. От самото начало беше ясно, че той познава Чарналите и скоро стана очевидно, че освен това ги обича. Той говореше за тази своя любов, за смесицата от първичност и ведрина, които намираше тук, за тази необгледна шир и постоянство. Дълбокият му глас потреперваше от пристъпите на бурите и вятъра. Той разказваше за живота в Чарналите и влагаше цялата си душа в своите разкази.

Не спечели обаче сърцата на другите — освен може би на Куикнинг, която както обикновено с нищо не показваше мислите си. Останалите трима само изпъшкваха от време на време, но най-вече мълчаха и се опитваха безнадеждно да не обръщат внимание на несгодите. Планините никога нямаше да им станат близки; те бяха просто бариера, която трябваше да се преодолее. Стоически вървяха и се надяваха пътуването им да свърши.

Но то не свършваше. Напротив, продължаваше, както когато загубено куче е тръгнало по следите на господаря си и ясно помни миризмата му, но други миризми го отклоняват. Дъждовете понамаляха и най-сетне отминаха, но въздухът продължаваше да бъде студен, вятърът пронизващ, а планините непреодолими. Мъжете, момичето и животните се тътреха напред, тикани от времето и от земята. По средата на втората седмица Дийс каза, че започват да се спускат, но не беше ясно дали е истина. Нищо в скалите и пущинаците наоколо не намекваше за това. Отвсякъде Чарналите ги заобикаляха.

На дванайсетия ден ги застигна снежна буря високо в планинските проходи и те едва не умряха. Бурята ги връхлетя така ненадейно, че дори Дийс остана изненадан. Той бързо ги привърза към въжето, и тъй като не можеха да намерят заслон в прохода, наложи се да продължат. Покри ги бяла непроницаема пелена и не се виждаше нищо наоколо. Ръцете и краката им започнаха да замръзват. Мулетата неистово се разбягаха, когато се подхлъзнаха по баира, стрелнаха се пред ужасените им погледи и изчезнаха в планините. Спаси се само едно, но то не носеше храна.

Намериха един заслон, преживяха бурята и продължиха напред. Дори и Дийс, който се бе показал най-издръжлив измежду тях, започна да се уморява. Оцелялото магаре трябваше да бъде убито на другия ден, защото стъпи в една покрита със сняг дупка и си счупи крака. От товара останаха само няколко торби с незначително количество храна и вода, едно въже и нищо повече.

През нощта температурата падна. Щяха направо да замръзнат, ако Дийс не беше успял да намери дърва за огън. През цялата нощ седяха свити един до друг, колкото може по-близо до пламъците, разтриваха ръце и крака и говореха, за да се държат будни, защото се страхуваха, че заспят ли, ще умрат. Те представляваха странна гледка, свити петимата сред скалите, клекнали близо до ниския огън, все още подозрителни един към друг, но принудени да споделят едни и същи обстоятелства. В разговора все пак се разкриваше по нещо от тях, не толкова в самите думи, колкото в момента, начина и мотивите на изричането им. Чувстваха се някак близки, както никога преди, и въпреки че това бе по-скоро физическа, а не емоционална близост, имаше нещо приятелско в нея, което липсваше по-рано.

После времето започна да се оправя, облаците се разкъсаха и разнесоха, слънцето постопли въздуха и най-сетне снегът и дъждът престанаха. Чарналите пред тях изтъняха и нямаше съмнение, че бяха започнали да се спускат. Отново се появиха дървета, първоначално нарядко, после на цели горички, докато накрая се проснаха гори, докъдето поглед стига, спускайки се надолу към далечните равнини. Имаха възможност да наловят малко риба и да убият дивеч за храна, да спят в топли заслони и да се будят сухи и отпочинали. Настроението им се подобри.

На петнайсетия ден, откакто бяха тръгнали от Рамплинг Стийп, най-сетне пристигнаха в Кошарите.

Дълго стояха на възвишението и гледаха надолу към равнината. Наближаваше пладне, слънцето грееше ярко, въздухът бе топъл и благоуханен. Дълбоко в ниското се ширеше равнината, засенчена от всички страни с планини. Имаше форма на фуния, с широко отверстие на юг и стеснено на север, където се губеше в далечните хълмове. Подножията бяха гъсто обрасли с гори, но някъде по средата имаше цяла ивица дървета, поразени от болест, която ги беше оставила съвсем без листа, само голи клони и стволове, стърчащи като бодлите на свит таралеж.

Приличат на пики, помисли си Морган Лех.

Погледна към Хорнър Дийс и попита:

— Кое е това там, долу?

Отношението му към стария Следотърсач се бе променило през последните две седмици. Той вече не го смяташе за някакво неприятно старче. Нужно му беше повече време, отколкото на Уокър Бо, за да разбере, че Дийс е истински професионалист, по-добър от всеки друг, когото Планинецът бе срещал. Морган можеше само да мечтае да бъде поне наполовина като него. Беше започнал да обръща внимание на всичко, което старецът вършеше или казваше. Дийс сви рамене.

— Не зная. Минавал съм оттук преди десет години.

От своя страна Дийс харесваше ентусиазма на Морган, неговото желание за работа. Харесваше му фактът, че Морган не се страхуваше да се учи. Той сбърчи замислено вежди, отвръщайки на погледа на другия.

— Стремя се да съм предпазлив, Планинецо.

Наблюдаваха равнината още известно време.

— Нещо става там долу — каза тихо Пи Ел.

Никой не се опита да му противоречи. Пи Ел си оставаше най-потайният измежду тях, но те вече го познаваха достатъчно, за да се доверяват на инстинкта му.

— Налага се все пак да пресечем оттам — каза накрая Дийс. — Или да заобиколим равнината, като минем по околните планини. Но ако направим това, ще загубим цяла седмица.

Те продължиха безмълвно да се колебаят още известно време. Всеки за себе си обмисляше нещата, докато най-сетне Хорнър Дийс каза:

— Хайде да вървим.

Те се спуснаха надолу като откриха пътека, която водеше направо към равнината и поразената ивица дървета. Тръгнаха тихо, водени от Дийс, след него Куикнинг, Морган, Уокър и накрая Пи Ел. Навлязоха в сенчести места и въздухът захладня. Равнината ги посрещна и за известно време те потънаха в нея. След това пътеката се заизкачва и те се озоваха сред поразените дървета. Морган изучаваше безжизнените скелети, почернелите кори, малкото останали посърнали листа и пъпки, после инстинктивно се обърна да погледне Уокър. Мрачният чичо вдигна пребледнялото си изпито лице и суровите очи отвърнаха на погледа му. И двамата мислеха едно и също. Кошарите бяха болни, както и цялата земя. Шадуините и тук бяха свършили своята работа.

Те пресякоха една ивица светлина, изплъзнала се през процепите на върховете, след което се спуснаха в някаква падина. Беше необикновено тихо. В тишината отекваха стъпките им. Морган ставаше все по-раздразнителен, спомнил си срещата с Шадуините по пътя към Кулхавен заедно с братята Омсфорд. Душеше въздуха, за да усети дали наоколо има някой и напрягаше слух да долови дори най-малкия шум. Дийс вървеше напред неотклонно, следван от Куикнинг, чиято дълга сребриста коса се вееше след нея. У никой не се забелязваше и признак на колебание. Въпреки това всички бяха напрегнати, Морган чувстваше това.

Излязоха от падината и отново се заизкачваха по хълма. Вече бяха над залинелите дървета и Морган можеше да види равнината от единия до другия й край. Бяха изминали повече от половината път, наближавайки тесния край на фунията, където планините се разделяха и дърветата оредяваха в началото на отвъдните хълмове. Напрежението на Морган се разсейваше и той си даде сметка, че мисли за вкъщи, за Планините на Лех и местата, където беше отраснал. Липсваха му Планините — много повече, отколкото бе очаквал. Едно беше да си каже, че родината вече не му принадлежи, защото е окупирана от Федерацията, друго — да повярва в това. Също като Пар Омсфорд и той живееше с надеждата, че нещата ще се променят някой ден.

Пътеката отново се заспуска и друга падина се появи, този път обрасла с храсталаци и шубрак на мястото на мъртвите дървета. Те си проправяха път между къпини и клонаци към откритите пространства пред тях. Гъсти сенки се спуснаха над падината, когато светлината пропълзя и се скри на запад. Околните пранини издигнаха стена от мрачно мълчание.

Бяха достигнали една гола площ в центъра на падината, когато Куикнинг внезапно забави ход.

— Спрете — каза тя.

Те спряха на мига, като погледнаха първо нея, и после шубраците наоколо. Нещо се движеше. Фигурите започнаха да изникват от укритията си и да излизат на светло. Бяха със стотици — дребни тумбести същества, с космати възлести крайници и издадени скули. Изглеждаха така, сякаш бяха изникнали от шубраците, толкова си приличаха и се различаваха единствено по късите панталони и оръжията, които носеха. Това бяха ужасни оръжия — къси копия и някакви ками със странна форма и заострени краища. Съществата ги носеха заплашително и все повече наближаваха.

— Урди — тихо каза Хорнър Дийс. — Не мърдайте.

Никой не помръдна, дори и Пи Ел, който бе застанал почти в същото положение като заплашващите го същества.

— Какви са те? — Морган отправи въпроса си към Дийс, като в същото време отстъпваше назад към Куикнинг, за да я предпази.

— Гноми — отвърна другият. — С малко примес на Тролска кръв. Не може да се каже точно. Не се срещат никъде на юг от Чарналите. Те са северняци, както и Троловете. Живеят на племена, както Гномите. Много са опасни.

Урдите вече ги бяха напълно обкръжили, пресичайки всеки възможен опит за бягство. Те имаха мускулести тела, с къси яки крака и дълги ръце. Лицата им бяха тъпи и безизразни. Морган се опита да разбере по жълтеникавите им очи какво замислят, но не успя.

После забеляза, че всички гледат към Куикнинг.

— Какво ще правим сега? — попита той Дийс шепнешком, вече доста разтревожен.

Дийс поклати глава. Урдите приближиха на десетина стъпки от групата и спряха. Те не отправяха заплахи; не казваха нищо. Просто стояха там и наблюдаваха Куикнинг, като изчакваха.

Какво чакат? — питаше се безмълвно Морган.

И тъкмо в този момент храстите се отвориха и напред пристъпи един златокос мъж. Мигновено Урдите паднаха на колене и наведоха почтително глави. Златокосият мъж погледна обсадените и се усмихна.

— Кралят дойде — каза той лъчезарно. — Да живее Кралят.