Тери Брукс
Друидите на Шанара (2)

II

Уокър Бо се събуди целият в тръпки.

Мрачния чичо.

Един глас в съзнанието му го издърпа от черния вир, в който се бе унесъл, от мастилената чернилка в сивата светлина и той така се стресна, че чак мускулите му изпукаха. Вдигна глава от ръката, на която се беше опрял и се огледа невиждащо наоколо. Цялото му тяло бе пронизвано от непрестанни пристъпи на болка. Тя пареше като нажежено желязо и той се гърчеше, напразно опитвайки се да я облекчи. Само дясната му ръка оставаше протегната, тежка и неподвижна. Тя не му принадлежеше вече, завинаги прикована към пещерния под, вкаменена до лакътя.

Оттам идваше и болката.

Той затвори очи от болка. Искаше да я преодолее, да я отхвърли. Но не можеше да й заповядва, магическата му сила бе почти напълно изчерпана в битката срещу настъпващата отрова на Асфинкс. Седем дни откак бе дошъл в Залата на Кралете, за да търси Черния камък на Елфите, и от седем дни се оказа срещу онова ужасяващо създание, което като че ли бе поставено там, за да го улови в капан.

О, да, тъкмо за да ме улови в капан, помисли си той и тръпки го побиха при тази мисъл.

Но кой ли го беше поставил там? Шадуините или пък някой друг? Кой ли притежаваше сега Черния камък на Елфите?

Той отчаяно се връщаше мислено към събитията, които го бяха довели дотук. Сянката на Аланон, мъртъв от триста години, ги бе призовала — тях, наследниците на магията на Шанара — племенника му Пар Омсфорд, братовчедката му Рен Омсфорд и него самия. Освен това ги бе посетил и някогашният Друид Коглин с увещание да се отзоват. И те се бяха отзовали. Събраха се в Рога на Пъкъла — древно обиталище на Друидите, където Аланон им се яви и им възложи различни задачи, чиято цел бе да се противопоставят на тъмните дела на Шадуините, които със силата на своята магия унищожаваха живота на Четирите земи. Уокър бе натоварен да се заеме с възстановяването на Паранор, изчезналия дом на Друидите с и да върне обратно самите Друиди. Той отказа да изпълни това задължение. Но Коглин отново го посети и този път носеше томче от историята на Друидите, в което се разказваше за Черния камък на Елфите, който имаше силата да възстанови Паранор. Това отведе Уокър при Гримпонд, който бе ясновидец и можеше да гадае в тайните на земните и смъртни хора.

И ето че се намираше сред тази мрачна пещера. Огледа се наоколо. Там бяха вратите към гробниците на Кралете на Четирите земи, мъртви през всичките тези векове, богатството натрупано в криптите, пред които се възправяха и каменните пазачи на технитеостанки. Каменни очи се пулеха от безизразните им лица, невиждащи, безогледни. Той беше сам с тези призраци.

Умираше.

Очите му се наляха със сълзи, ослепиха го, а той се мъчеше да ги преглътне. Какъв глупак е бил само!

Мрачния чичо. Думите отекнаха беззвучно, един спомен, който го преследваше и мъчеше. Гласът беше на Гримпонд, този проклет, коварен дух, причината за всичко онова, което го сполетя. Загадките на Гримпонд го бяха довели до Залата на кралете да търси Камъка на Елфите. Гримпонд сигурно е знаел какво го чака, знаел е, че няма никакъв Камък на Елфите, а вместо него Асфинкс, смъртния капан, който щеше да го унищожи.

А защо той самият бе очаквал нещо друго, питаше се мрачно Уокър. Та нали Гримпонд бе най-омразният му враг? Нима не се бе похвалил на Уокър, че го изпраща на сигурна гибел като му дава желаната информация?

Уокър сам бе избрал кривия път, втурнал се бе към смъртта, която духът му бе предрекъл, с нехайната вяра, че може да се защити от всяко зло, което би му се изпречило на пътя. Помниш ли, помниш ли колко бе самоуверен, кореше се той.

Конвулсивно се сви от изгарящата болка. Добре, добре. Но къде бе останала тази самоувереност сега?

Той се изправи с усилие, докато застана на колене и се наведе към дупката в пода на пещерата, където ръката му бе прикована към камъка. Трупа на Асфинкс вече не можеше да се различи. Каменното тяло на змията се бе увило около неговата окаменяла ръка и те бяха свързани завинаги, приковани към планинската скала. Той сви устни и дръпна нагоре ръкава на дрехата си. Ръката не му се подчиняваше, сива и вкочанена до лакътя. Сивите каменни ивици достигаха чак до рамото му. Процесът се развиваше бавно, но неизменно. Цялото му тяло се вкаменяваше.

Но и това едва ли имаше значение, защото щеше да умре от глад много преди целият да се вкамени. Или от жажда. А може би от отровата.

Отпусна ръкав, за да покрие ужаса, в който се превръщаше. Бяха изминали седем дни. Малкото храна, която беше взел със себе си, бе изчезнала почти веднага, а вода беше пил за последен път преди два дни. Силите бързо го напускаха. През цялото време бе разтърсван от пристъпите на треската, с все по-кратки моменти на облекчение. В началото се опита да се бори, да използва магия, за да очисти отровата от тялото си и да върне плътта и кръвта на ръката си. Но магията го бе напуснала напълно. Опита със сила да освободи ръката си, но бе приклещен твърде здраво. Нямаше надежда за освобождение, бе напълно обречен. Понякога умората го оборваше и той заспиваше. С времето сънят започна да идва все по-често и все по-малко му се искаше да се буди.

Коленичил така, свит в мрака от болка, той бе внезапно измъкнат от пристъпа на смъртта от гласа на Гримпонд и с ужасяваща сигурност осъзна, че не бива повече да заспива. Започна учестено да диша, за да потисне страха. Не биваше да допусне това да се случи. Не трябваше да се предава.

Положи усилие да размисли. Докато още можеше да мисли, разсъждаваше той, нямаше да заспи. Припомни си отново разговора с Гримпонд, отново в съзнанието му изплуваха думите на духа и той отново се опита да изтълкува тяхното значение. Гримпонд не бе споменавал Залата на Кралете, когато му казваше къде да намери Черния камък на Елфите. Дали Уокър просто беше го разбрал неправилно? Или е бил подведен съзнателно? Дали в думите на Гримпонд се криеше някаква доза истина?

Мислите на Уокър се объркаха, разумът отказваше да му се подчинява. Затвори очи в отчаяние и после с труд ги отвори отново. Дрехите му бяха студени и мокри от собствената му пот. Цялото му тяло трепереше. Дишаше накъсано, погледът му беше помътнял, преглъщаше все по-трудно. Такова умопомрачение — как би могъл да разсъждава? Искаше му се просто да легне и…

Желанието му да заспи го овладяваше и той изпадна в паника. Размърда се и започна да трие колена в камъка, докато ги разкървави. Болката ще ме държи буден, мислеше си той. Ала едва я усещаше.

Отново се замисли за Гримпонд. Представяше си как призракът тържествува над неговата участ, как се радва на нея. Причу му се неговият изкусителен глас. Гневът му вля известни сили. Нещо трябваше да си спомни, помисли в отчаяние той. Нещо, което Гримпонд му беше казал, че трябва да помни.

Моля те, не ме оставяй да заспя!

Кралската зала не откликна на неговата молитва; статуите си оставаха безмълвни, безразлични и потънали в забрава. Планината чакаше.

Аз трябва да се освободя!, простена безмълвно той.

И тогава в съзнанието му изплуваха виденията, най-вече първото от трите, които му бе показал Гримпонд. Беше застанал в един облак над всички, които сянката на Аланон бе призовала в Рога на Пъкъла и беше заявил, че по-скоро ще се прости с ръката си, отколкото да помогне на Друидите да се върнат. После видението го представяше точно с осакатялата ръка. Спомни си го и осъзна, че се беше изпълнило.

Опита се да прогони обзелия го ужас и отпусна глава върху камъка на пещерата. Разплака се. Почувства как сълзите, размесени с пот, се стичат по лицето и парят очите му. Агонията бе плод на собствения избор.

Не, само не това!

И все пак много добре разбираше, че трябва.

Плачът му се превърна в див смях, който дълго отеква из празната гробница. Тръпки го побиха. Почака ехото да стихне и отново вдигна очи. Беше към края на силите си; съдбата му беше решена. Щеше да се освободи или сега, или никога. А начинът бе само един.

Налагаше се да приеме този факт, да отхвърли всякакви емоции, да събере сетни сили. Огледа пещерата и най-сетне откри онова, което му трябваше. Една скала, която приличаше по форма и размери на секира, назъбена от едната страна, достатъчно твърда, за да не се разбие при падането от покрива на залата, откъдето е била откъртена по време на битката преди четири века между Аланон и змията Валг. Скалата лежеше на двадесет крачки от него и едва ли някой би могъл да я достигне. Но той трябваше. Извика магическата си сила, доколкото му бе останала, стремейки се да запази спокойствие. Скалата започна бавно да се премества към него, стържещият звук прониза тишината на пещерата. Усилието го замая, треската го изгаряше, гадеше му се. Но той продължаваше да придвижва скалата напред.

Най-сетне успя да я достигне със свободната си ръка. Освободи магията и дълго време не можа да дойде на себе си. После се протегна и се вкопчи в скалата. Бавно се опита да я вдигне. Видя му се неимоверно тежка, толкова тежка, че не беше сигурен, че ще успее, да не говорим…

Не можа да довърши мислите си. Трудно му беше да мисли за онова, което се канеше да направи. Довлачи скалата съвсем близо, опря се здраво на колене, пое си дълбоко дъх и издигна скалата над главата си. След моментно колебание, обзет от мъка и страх, я захвърли надолу. Тя се блъсна в каменната му ръка, между лакътя и китката, и то с такава сила, че цялото му тяло се разтърси. Болката бе толкова пронизваща, че едва не изпадна в безсъзнание. Виеше от пристъпите й, чувстваше се така, сякаш вътрешностите му се разкъсват. Просна се по очи, едва си поемаше дъх. Каменната секира падна от безчувствените му пръсти.

Тогава осъзна, че нещо се бе променило.

Повдигна се и погледна към ръката си. Вкаменената й част бе смазана на мястото на удара. Дланта и китката му бяха останали завинаги свързани с Асфинкса в мрака на това тайнствено място в дъното на пещерата. Но останалата част от ръката бе освободена.

Той коленичи, потресен, без да може дълго време да повярва. Гледаше смазаната си ръка, посивелите жилки на плътта над лакътя, а долу — смазаната каменна длан. Чувстваше ръката си тежка като олово и вдървена. Отровата, проникнала в нея, продължаваше своето разрушително действие. Целият се тресеше от болка.

Но беше свободен! Господи, беше свободен!

Неочаквано в отвъдната килия се чу слабо и далечно прошумоляване, нещо се размърда, сякаш се бе събудило. Уокър Бо се смрази до мозъка на костите от страх, когато си даде сметка какво бе станало. Викът му го бе издал. Килията отвъд беше Тронната зала, именно там някога беше живяла змията Валг, пазителка на мъртвите.

И можеше да е още жива.

Уокър се изправи; на краката си, виеше му се свят. Но без да се оставя на умората и болката, се повлече към тежките, обковани с желязо входни врати, откъдето бе влязъл тук. Абстрахира се от всички шумове наоколо, от всичките си мисли и насочи усилията си само към това да се довлече до коридора, който водеше навън. Ако змията беше жива и го откриеше сега, това щеше да бъде краят му.

Имаше късмет. Змията не се появи. Нищо не се появи. Уокър достигна вратите, които извеждаха от гробниците и си запроправя път през мрака навън.

Той никога не разбра как точно се случи всичко. Някак си успя да премине през Залата на Кралете, покрай Баншите, чието виене можеше да подлуди всеки и покрай Сфинксовете, чийто поглед можеше да превърне човека в камък. Той чу воплите на Баншите, почувства изгарящия поглед на Сфинксовете и преживя ужаса на древната магическа сила на планината, когато тя искаше да го хване в капан, да го превърне поредната си жертва. И все пак се изплъзна с някаква крайна решимост. Проправяше си път с желязна воля, въпреки умората и болката, на косъм от лудостта. Може би магията също му дойде на помощ. Помисли си, че е възможно. Магията, в края на краищата бе непредсказуема, вечна мистерия. С мъка си проправяше път през почти непрогледния мрак и фантомните образи, покрай каменните стени, които заплашваха да се срутят над него, надолу из тунели, в които нито можеше да види, нито да чуе нещо. Но най-сетне бе свободен.

Излезе навън призори. Слънчевата светлина бе хладна и бледа, едва се прокрадваше зад облаците, които скриваха небето. Все още ръмеше дъжд след бурята предишната нощ. С ръка под дрехата си като наранено дете, той се заспуска надолу по планинската пътека към равнините на юг. Изобщо не се обърна назад. Едва виждаше нещо пред себе си. Крепеше се с последни сили на краката си. Беше почти безчувствен, дори към болката от отровата. Стъпваше като на пружини. Вятърът развяваше черната му коса и брулеше до сълзи пребледнялото му лице. Беше като призрак на лудостта, зареян сред сивата мъгла.

Мрачния чичо, припомни си той шепота на Гримпонд и се разсмя весело.

Загубил беше напълно представа за времето. Слабата слънчева светлина не успяваше да разсее дъждовните облаци и денят бе сив и неприветен. Следи се появяваха и изчезваха, безкрайна върволица от скали, дефилета, каньони и склонове. Уокър вървеше сляп за всичко това. Знаеше само, че се спуска, пробивайки си път надолу, за да излезе от скалите, да се върне в света, който така глупаво беше напуснал. Знаеше, че се опитва да спаси живота си.

По пладне най-сетне излезе от планините и навлезе в Шейлската равнина — една опърпана и залутана човешка останка, толкова болен и отслабнал, че бе изминал половината път по очукания черен камънак на равнината преди да разбере къде се намира. Когато най-сетне видя, силата му го напусна. Сви се, увит в дрехата си. Усещаше острите ръбове на камъните да се впиват в кожата на ръцете и лицето му, без да обръща внимание на болката, проснат по лице от изтощение. След известно време запълзя към спокойните води на езерото. Местеше се бавно и с болка напред и влачеше остатъка от вкаменената си ръка. В умопомрачението си мислеше, че ако успее да достигне брега на на Рога на Пъкъла, ще може да потопи смазаната си ръка и смъртоносните води ще неутрализират отровата, която го убиваше. Това беше безсмислено, но за Уокър Бо лудостта се бе превърнала в мерило за живот.

Провали се дори в това дребно усилие. Твърде слаб, за да измине повече от няколко метра, той падна в безсъзнание. Последното нещо, което си спомняше, бе колко мрачно бе посред бял ден. Светът бе място на сенки.

Заспа и сънува, че сянката на Аланон дойде при него. Тя излезе от пенливите, кипнали води на Рога на Пъкъла, тъмна и мистична, материализира се от отвъдния свят на нищото, към който принадлежеше. Протегна се към Уокър и го изправи на крака, вля му нова сила, върна му яснотата на мислите и представите. Призрачна, полупрозрачна, тя витаеше над тъмните, зеленикави води — и все пак докосването й бе невероятно човешко.

— Мрачни чичо…

В устата на сянката тези думи не звучаха саркастично и зловещо, както когато ги бе изрекъл Гримпонд. Те бяха само обръщение към Уокър.

— Защо не прие задачата, която ти поставих?

Уокър с мъка се силеше да отговори, но изглежда не можеше да намери думи.

— Ти си изключително нужен, Уокър. Не на мен, на хората от Земите, Расите на новия свят. Ако не приемеш моята задача, за тях няма да има надежда…

Гневът на Уокър не знаеше граници. Да върне Друидите, които вече не съществуваха и изчезналия Паранор? Разбира се, помисли си Уокър в отговор. Разбира се, призракът на Аланон. Аз ще повлека смазаното си тяло, отровената си ръка, за да търся онова, което ти е необходимо. Нищо че умирам и няма надежда за каквото и да било, аз…

— Приеми, Уокър. Още не си го приел. Приеми истината за себе си и своята съдба.

Уокър не разбираше.

— Липсва ти близостта на онези, които са си отишли преди теб, на онези, които са разбирали смисъла на служенето.

Уокър потръпна, опитвайки се да се отърси от спомена на съня. Силите му го напуснаха. Свлече в края на Рога на Пъкъла, задушен от объркване и страх. Бе обхванат от чувството, че с него е свършено и е невъзможно да се възстанови отново.

Помогни ми, Аланон, молеше той отчаяно.

Сянката висеше неподвижна във въздуха пред него, неземна на фона на зимните небеса и оголените върхове, издигнала се като призрак на смъртта, дошъл да вземе поредната си жертва. Изведнаж Уокър осъзна, че оттук нататък не му остава нищо, освен смъртта.

Да умра ли искаш, попита невярващо той. Това ли е твоето желание?

Сянката нищо не отвърна.

Знаеше ли какво ще се случи с мен? Той вдигна сакатата си ръка, вкаменена, просмукана от отрова.

Сянката остана безмълвна.

Защо не искаш да ми помогнеш?, простена Уокър.

— Защо ти не искаш да ми помогнеш…

Думите рязко отекнаха в съзнанието му, неумолими, пропити със зловещ смисъл. Но не той ги бе изрекъл. Това бяха думите на Аланон.

После внезапно сянката потрепна във въздуха пред него и изчезна. Водите на Рога на Пъкъла задимяха и просъскаха, забушуваха гневно, после отново притихнаха. Въздухът беше пропит от мъгла и мрак, изпълнен с духове и диви фантоми, едно място, където животът и смъртта се срещаха на пресечната точка на безответни въпроси и неразрешени загадки.

Уокър Бо ги видя само за миг със съзнанието, че ги вижда не в съня си, а в будно състояние и внезапно разбра, че видението му може би изобщо не беше сън.

После всичко изчезна и потъна в мрак.

 

Когато се събуди отново, някой се бе надвесил над него. Уокър го видя, целият трескав и обхванат от болка. Тънък, източен силует, в сива роба, с тясно лице и орлов нос, с коси, които се спускаха на кичури. Беше се навел ниско над него, сякаш се опитваше да изсмуче и малкото останал му живот.

— Уокър? — прошепна нежно силуетът.

Беше Коглин. Уокър преглътна. Гърлото му беше пресъхнало. Направи усилие да се изправи. Ръката му тежеше и не му позволяваше да се вдигне, дърпаше го надолу. Старецът пъхна ръце под дрехата на Уокър и напипа вдървената му саката ръка. Уокър го чу как тежко си поема дъх.

— Как…ме откри? — едва промълви той.

— Аланон — отвърна Коглин. Гласът му бе суров и в него се прокрадваше гняв.

Уокър въздъхна:

— От колко време съм…?

— Три дена. Не знам как си останал жив. Хич те нямаше.

— Прав си. — Съгласи се Уокър и импулсивно протегна ръце, за да привлече мъжа по-близко. Познатото усещане и дъх на тялото на стареца извикаха сълзи в очите му.

— Може би не съм… може би скоро ще умра.

Коглин отвърна на прегръдката на Уокър и каза само:

— Не, Уокър, още не.

После старецът му помогна да се вдигне на крака, като го прикрепяше с неподозирана от Уокър сила и двамата се насочиха на юг. Вече се бе разсъмнало Облаците се бяха изчистили и хоризонтът бе позлатен от първите зари на слънцето. Въздухът се бе притаил особено в очакване на изгрева.

— Хвани се здраво за мен, Уокър — подкани го Коглин, помагайки му да върви по разбития камънак. — Наблизо ни чакат конете и ще бъде по-лесно. Здраво се дръж.

Уокър Бо се хвана здраво за живота, който обичаше.