Тери Брукс
Друидите на Шанара (17)

XVII

В продължение на пет дни вървяха северно от Чарналите, през земи, целите покрити в зеленина, посред поля от диви цветя, където тук таме се срещаше по някоя елова горичка. Реките и потоците се стичаха като сребърни нишки от планините и се вливаха в езера, които отразяваха слънцето като огледала и изпращаха хладен повей към бреговете. Пътуването по тези места беше по-лесно, отколкото през планините. Теренът не беше толкова стръмен и хлъзгав, времето беше меко. Дните бяха окъпани в слънце, нощите топли и благоуханни. Небето бе синьо от хоризонт до хоризонт. Заваля само веднъж, и то слаб и нежен дъжд, колкото да навлажни дърветата и тревите, и после незабелязано премина. Спътниците бяха в добро настроение. Предчувствията за това, което ги очаква, се смекчаваха от възобновената им самоувереност и самочувствие. Бяха подтиснали съмненията си. Вървяха със силна и бърза стъпка. С минаването на времето ръбатите им взаимоотношения се загладиха и на повърхността остана едно добро приятелство.

Дори Уокър Бо и Пи Ел сключиха негласно примирие. Не ставаше дума за приятелство, но все пак проявяваха търпимост един към друг. Що се отнасяше до останалите, те си оставаха неизменни. Хорнър Дийс беше все тъй уединен и сопнат, Каризман продължаваше да ги забавлява със своите разкази и песни, а Морган и Куикнинг бяха увлечени в любовния танц на погледи и жестове, който си оставаше тайна за другите. Почти всички, с изключение може би на Каризман, подтискаха в себе си подозрителност и прикритост. Самият Каризман не можеше да бъде двуличен. Но в своите мрачни периоди останалите бяха лицемерни и искаха да скриват съмненията и страхове си, като се надяваха, че собственият им шанс и решителност ще бъдат достатъчни, за да оцелеят до края на това пътуване.

Краят му започна да се вижда още на другия ден. Пейзажът постепенно се смени. Зеленината, която покриваше горите и хълмовете на юг, започна да отстъпва място на сивота. Цветята изчезнаха. Тревите бяха изсъхнали и посърнали. Дърветата, които трябваше да бъдат разлистени, стърчаха съвсем голи. Птиците, които изпъстряха въздуха с ярките си цветове и песните си само на миля южно от тук, вече ги нямаше по тези места, изчезнали наред с насекомите и животните. Сякаш чума бе поразила всичко и лишила земята от живот.

Те стояха по изгрев слънце и наблюдаваха пустошта, която се откриваше пред тях.

— Шадуини — мрачно промълви Морган Лех.

Но Куикнинг тръсна сребристата си коса и отвърна:

— Ул Белк.

Още по обяд и до вечерта гледката ставаше все по-мрачна и по-мрачна. Местата, където земята болна, бяха кошмарни; но още по-лошо беше там, където бе наистина мъртва. Всяка следа от листа и треви изчезна. Нямаше дори и един храст. Дърветата издигаха клони като скелети към небето, сякаш се молеха за милост. Природата изглеждаше така опустошена, че нищо не смееше да покълне. Всичко бе превърнато в необятна пустош, хладно и недружелюбно. Под краката им се вдигаше прах от мъртвата земя като отровен дъх. Наоколо им нямаше и следа от движение — нито животно, нито птица, нито дори насекомо не се виждаше. Нямаше и вода. Въздухът имаше блудкав метален вкус и мирис. Облаците отново се скупчиха, първо на малки групи, а после покриха цялото небе и надвиснаха като призраци.

През тази нощ те отседнаха в една мъртва гора, в която бе толкова тихо, че чуваха дишането си. Дърветата не можеха да горят, тъй че останаха и без огън. Някаква смес от земни елементи отразяваше купола на облаците и дърветата хвърляха криви сенки, които висяха като паяжини.

— Ще стигнем утре — каза Хорнър Дийс, докато те седяха и се гледаха един друг в тишината. — В Елдуист.

Мрачни погледи бяха единственият отговор.

Присъствието на Ул Белк стана осезаемо подир тези думи. Той сякаш се сгуши до тях в чезнещия мрак, спа заедно с тях през тази нощ и ги придружи на другия ден. Дишайки, те усещаха неговия дъх, чуваха неговото мълчание. Имаха чувството, че им маха, че се опитва да ги достигне. Никой не каза това, но Ул Белк беше с тях.

Когато наближи пладне, цялата земя бе от камьк. Сякаш болна, изтерзана, и безжизнена, е била лишена от всеки друг цвят, освен от сивия и превърната в камък. Всички форми бяха запазени като в гигантска скулптура. Стволовете и клоните на дърветата, храстите и тревите, скалите и земята — всичко, догдето погледът стигаше, бе превърнато в камък. Това бе нечовешки хладен пейзаж, който въпреки всичко излъчваше някаква странна красота. Компанията от Рамплинг Стийп изпадна в захлас. Може би самотата ги привличаше, чувството за нещо трайно и неизменчиво, за някакво съвършено творение. Поражението на времето, смяната на сезоните, дори и най-решителните усилия на хората — нищо не можеше да засетне този пейзаж.

Хорнър Дийс направи знак с глава и спътниците поеха напред.

Някаква мараня тегнеше над тях, докато прекосяваха този пейзаж на застиналото време и те с усилие едва след няколко часа успяха да забележат нещо, което просветваше в далечината. Беше огромен воден басейн, сив като земята, която прекосяваха, сливащ се с хоризонта, като в единна необятна пустош.

Бяха достигнали Тайдрейс.

Пред погледа им се изправиха също и два върха, които като скални спирали се издигаха право срещу хоризонта. Тяхната цел бяха именно върховете.

От време на време земята под тях заплашително се разтърсваше, сякаш беше килим, изтърсван от огромен великан. Не можеше да се разбере откъде идваха тези трусове. Но Хорнър Дийс знаеше нещо. Морган забеляза това по начина, по който брадясалото му лице се изопна и в погледа му се прокрадна страх.

Скоро от двете им страни се появи океанът и те продължиха да вървят по тесен коридор сред водите, който отвеждаше право към двата върха. Захладня и въздухът се изпълни с влага, която полепваше по кожата им и се превръщаше в ситни капчици. Обувките им не вдигаха никакъв шум по твърдата скална повърхност и те вървяха с равномерна крачка сред влажната мъгла. Скоро заприличаха на сенки сред настъпващия здрач. Дийс продължаваше да ги води, стар, огромен, неизменен. След него вървяха Морган и Куикиинг, високият Планинец, чието лице беше сбърчено от тревога, докато момичето си оставаше спокойно и нежно. Красивият Каризман си тананикаше под нос, а очите му бързо се въртяха като на птица. Уокър Бо се носеше отзад, бледен и замислен в дългата си връхна дреха. Последен вървеше Пи Ел, чийто орлов поглед забелязваше всичко. По пътеката пред тях се появиха странни скални образувания. Можеха да се сметнат за някакви скулптури, ако не им липсваше каквато и да било що-годе различима форма. Приличаха на стълбове, изваяни от гневните ръце на природата в продължение на хиляди години, като плод на безумните видения на някой луд. Групата премина с известно притеснение под сянката им и продължи да бьрза напред.

Най-сетне достигнаха върховете. Между тях имаше толкова дълбок и тесен процеп, че сякаш някакъв катаклизъм бе разделил един връх на две. Те стърчаха като скални спирали, забити в облаците като карфици. Отвъд тях небето бе мътно и мъгливо и водите на Тайдрейс се плискаха и разбиваха в скалистите брегове.

Хорнър Дийс мина пред останалите, а те го последваха, обвити в мрак. Въздухът бе застинал и неподвижен и далечните писъци на морските птици отекнаха пронизително. Какви ли създания, освен морските, биха могли да живеят тук? — питаше се Морган Лех, обзет от безпокойство. Той изтегли Меча си. Цялото му тяло бе вкочанено от напрежение и той се опитваше да различи някой знак за това, каква опасност ги заплашва. Дийс вървеше напред като преследвано животно, а тримата зад Планинеца приличаха на безплътни сенки. Сама Куикнинг изглеждаше незасегната — с високо вдигната глава, с будни очи, които наблюдаваха скалите, небето и сивотата, която обгръщаше всичко.

Морган преглътна, за да навлажни пресъхналото си гърло. Какво ли е онова, което ни чака?

Пред тях стените на пролома сякаш се съединяваха и те за миг останаха в пълна тъмнина и само пътеката отпред им създаваше чувството, че не се намират в гробница. После стените отново се отдръпнаха и светлината се върна. Рифът премина в малка равнинка, разположена като в люлка между върховете. Плитка, задушена от храсти и дървета и покрита с камъни, които многократно надвишаваха ръста на човек, тя бе грозно свидетелство за упадъка на природата и пораженията на времето. Навсякъде беше покрито със скелети, които лежаха на огромни купчини и имаха всякакви размери и форми, без да може да се разбере на какви същества някога са принадлежали.

Хорнър Дийс ги застави да спрат.

— Това е Костната дупка — тихо каза той. — Вратата към Елдуист. След тази Дупка в процепа между върховете започва Елдуист.

Другите се струпаха напред, за да погледнат по-добре. Уокър Бо целият застина.

— Нещо там долу се движи.

Дийс кимна.

— Срещнах го тук преди десет години — каза той. — Нарича се Коден. Това е пазачът на Каменния крал. Виждате ли го?

Те погледнаха надолу, но никой не видя нищо, дори и Пи Ел. Дийс замислено седна на една скала.

— Няма и да го видите преди да ви е сграбчило, а тогава ще е все едно, нали? Може да попитате всяко от онези нещастни същества там долу, ако биха имали езици да ви кажат.

Морган триеше обувката си в един мъртъв клон и слушаше. Клонът беше тежък и неподатлив. Каменен. Морган го погледна и сякаш за първи път проумя. Чист камък. Всичко под краката им, всичко, което ги заобикаляше, всичко, догдето им поглед стигаше, беше чист камък.

— Кодените са един вид мечки — говореше Дийс, — огромни животни, които живеят в студените региони северно от планините, предимно единаци. Поведението им е непредвидимо при различни условия. Но този тук — и той посочи неопределено с глава, — е чудовище.

— Защото е огромен ли? — попита Морган.

— Защото е чудовище — наблегна Дийс на думите си. — Не само по размери, Планинецо. Това не е вече Коден. Почти не се различава от онова, което е бил. Белк е направил нещо с него. Не само че го е ослепил и не може да вижда. Но слухът му е станал толкова остър, че може да чуе и карфица, ако падне.

— Значи вече знае, че сме тук, — отсъди Уокър, като надникна зад рамото на Дийс, за да погледне по-добре в дупката. Очите му бяха тъмни и съсредоточени.

— Предполагам, че е разбрало още преди време. Седи долу и ни чака да се опитаме да минем.

— Ако е все още там — предположи Пи Ел. — Много време е минало, откакто си бил тук, старче. Може вече да е умрял, или да е изчезнал.

Дийс го погледна смирено:

— Защо не идеш да провериш?

Пи Ел му отправи своята крива хладна усмивка.

Старият Следотърсач отмести поглед и го насочи към Дупката.

— Виждал съм го преди десет години, но още не мога да го забравя — прошепна той и поклати косматата си глава. — Има неща, които човек никога не забравя.

— Може би Пи Ел е прав. Може да е умрял досега, — предположи Морган с известна надежда. Той погледна към Куикнинг и забеляза, че тя упорито гледа Уокър.

— Това не Може да стане с Коден — упорстваше Дийс.

— Защо тогава не можем да го видим, като е толкова огромен и грозен? — попита Каризман като надничаше предпазливо през рамото на Морган.

Дийс се позасмя и присви очи.

— Не можете да го видите, защото прилича на всичко долу — защото е сиво и твърдо като камъка и не се различава от скалните отломъци. И лежи съвършено неподвижно. Чака.

— Чака — повтори Каризман.

И запя:

Там, долу в долината, сред камъка и мрака,

сред купища кости лежи Коден и чака.

В своя сив дом

той е вечно нащрек,

готов да разкъса всеки човек.

— Тихо, певецо — предупреди го Пи Ел и погледна към Дийс — Нали някога си минавал покрай него, ако може да се вярва на думите ти. Как е станало това?

Дийс се изсмя на глас.

— Имах късмет, разбира се! Бях с още дванадесет души и естествено направо се спуснахме долу като пълни глупаци. То не можа да ни улови веднага, когато ударихме на бяг. Задоволи се само с трима. Това на влизане. На отиване изяде само един. Но дотогава бяхме останали двама. Аз бях единственият, който се измъкна.

Пи Ел го погледна безизразно:

— Правилно каза, имал си късмет.

Дийс се изправи на крака, по-космат от всеки Коден, който Морган би могъл да си представи и в този миг изглеждаше страшен. Той погледна Пи Ел, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли върху него, но накрая каза:

— Има различен късмет. Има късмет, който ти се дава и друг, който сам си правиш. Някой си го носиш, друг те спохожда. Но за да отидеш и да се измъкнеш от Елдуист, се налага да имаш всички видове късмет. Коден е създание, което не бих ти пожелал дори да сънуваш в най-черните си кошмари. Но ще ти кажа едно. Когато се срещнеш с онова, което предстои да видиш отвъд Костната дупка, Коден наистина ще ти се стори нищо. Защото кошмарите ти след това ще се отнасят до други неща!

Пи Ел сви рамене, начумерено и безразлично.

— Кошмарите са за страхливи старци, Хорнър Дийс.

Дийс го изгледа свирепо:

— Смело говориш сега.

— Аз го виждам — внезапно каза Уокър Бо.

Говореше с тих глас, почти шепнешком, но накара всички да млъкнат и да се обърнат към него. Мрачния чичо се беше взрял в тъмната неравна пустош пред себе си и изглежда не съзнаваше, че е казал нещо.

— Коден ли? — рязко попита Дийс. Пристъпи крачка напред.

— Къде? — попита Пи Ел.

Уокър посочи неопределено. Морган се огледа на всички страни, но нищо не видя. Погледна към останалите. Никой от тях изглежда не забелязваше нищо. Но Уокър Бо не им обръщаше никакво внимание. Изглеждаше заслушан в нещо.

— Ако наистина го виждаш, посочи ми го — каза най-сетне Пи Ел с премерено безразличие.

Уокър не отговори.

— Имам чувството… — започна той, но спря.

— Уокър? — прошепна Куикнинг и докосна ръката му.

Бледото лице се отмести от Дупката и най-сетне черните му очи срещнаха нейните.

— Трябва да го намеря — каза той и погледна към всеки един поотделно. — Почакайте ме, докато ви повикам.

Морган започна да протестира, но нещо в погледа на другия го спря.

Той остана мълчаливо да гледа след Мрачния чичо, който се заспуска надолу към Дупката.

 

Денят бе тих и неподвижен и нищо освен Уокър Бо не нарушаваше тъмната неподвижност на Дупката. Той прекоси неравните камъни мълчаливо, безшумен като сянка, която не оставя следи. През последните седмици често се беше чувствал именно като сянка. Едва не бе умрял от отровата на Асфинкс и нападението на Шадуините в Хартстоун. Нещо в него бе умряло, когато загуби ръката си и още нещо, когато разбра, че магията не може да му помогне, за да се излекува. Друга част от него бе умряла заедно с Коглин. По време на цялото пътване се чувстваше загубен и изпразнен от съдържание, заставен да продължи само от гнева си към Шадуините и желанието да разбере тайната на Ул Белк и Черния камък на Елфите. Дори и Куикнинг, въпреки всичките й грижи за него, и физически, и емоционални, не можеше да го накара да се върне към себе си. Той бе едно изпразнено същество, лишено от смисъл и съдържание, принуден да предприеме това пътуване със слабата надежда да открие своето място в света.

И ето че сега, сред тази огромна пустош, където страховете, съмненията и слабостите се усещаха най-остро, Уокър Бо чувстваше, че има шанс да започне живота си отначало.

Присъствието на Коден разпали у него тази надежда. Досега магията му бе подозрително спотаена, беше му изневерявала многократно и изглеждаше напълно изчезнала. Наистина, беше му от някаква полза, когато трябваше да се защити при нападението на Урдите. Но това бяха жалки прояви в сравнение с онези навремето. Какво бе станало с онази вътрешна близост с всички живи същества, която бе получавал чрез магията си? Какво бе станало с познанията, с прозренията за бъдещето? Всичко това го бе напуснало заедно със стария живот, живота с Коглин и Мърко в Хартстоун. На времето бе желал да бъде оставен на спокойствие, магията да изчезне и той да живее като всички останали. Но усетът за собствената му същност и призвание се бе изострил след смъртта на Коглин и Мърко и по време на това пътуване му стана напълно ясно, че той никога нама да намери покой без своята магия. Не можеше да промени себе си; Коглин бе разбирал това и му го беше казал. По време на пътуването той разбра истината на думите му.

Нуждаеше се от своята магия.

Търсеше я.

Сега можеше да разбере има ли я още. Той беше усетил присъствието на Коден преди самия Пи Ел. Беше си го представил преди още Хорнър Дийс да го опише. Свит долу и смълчан сред грубите скали, той бе достигнал до него, както съществата на времето. Чувстваше, че Коден го зове. Уокър Бо не разбираше защо, но знаеше, че трябва да откликне. Не откликваше само на нуждата на животното; воден бе и от вътрешната си потребност.

Насочи се направо към струпаните каменни грамади и мъртви дървета, където го чакаше Коден. Той не се бе помръднал и на сантиметър, откак групата бе пристигнала. Въпреки това Уокър знаеше къде се крие, защото присъствието му бе събудило в него магията. Това бе неочаквано и по странен начин вълнуващо преживяване — разбуждането на силата вътре в него, усещането, че не я е загубил завинаги, както си мислеше, а само я е подтискал в себе си.

Или изтласкал, упрекна се той. Наистина се беше постарал да отрече праврто й да съществува.

Край скалите се стелеше мъгла, белите й пипала образуваха странни форми и дантели на фона на сивата земя. В далечината, отвъд върховете и сгушената между тях долина, той чуваше как океанът се плиска в бреговете с глух тътен, който отеква в тишината. Забави ход, усещайки, че Коден е точно пред него, но не можеше напълно да се освободи от чувството, че върви към своята гибел, че магията му ще му изневери и той ще бъде убит. И какво от това? — помисли си неочаквано. Но прогони тази мисъл. Чувстваше как магията го изгаря като огън.

Слезе в една падина между два гигантски камъка и Коден се изправи насреща му, бърз като котка. Изглеждаше като материализиран направо от земята, сякаш прахът се бе надигнал, за да му придаде форма. Беше огромен, стар и противен, трикратно надвишаваше собствения му ръст, с огромни криви крака и н извити жълти нокти, които се вкопчваха в скалата. Повдигна се на задните си крака, за да му се покаже и деформираната му муцуна се раззина, откривайки блестящите му зъби. Невиждащите му очи бяха втренчени в него. Уокър застана срещу него. Животът му висеше на косъм, който можеше да бъде разкъсан с едно замахване на огромната лапа. Видя, че главата и туловището на Коден бяха деформирани от някаква черна магия, която го бе превърнала в нещо гротескно, безформено и лишено от предишната му грация.

Проговори ми нещо, каза наум Уокър.

Коден примигна с очи и наведе глава толкова близо, че огромната му муцуна се оказа на сантиметри от лицето на Уокър. Уокър положи усилие да срещне празния поглед на създанието. Усети горещия му, противен дъх.

Проговори ми, повтори той наум.

Имаше един миг, в който му се стори, че ще умре, че магията му се е провалила напълно, че Коден ще се протегне и ще го смаже. В един безкраен миг той чакаше ноктите да се впият в него. И тогава чу, че съществото му отговаря. Чрез магията той разгада гърлените му звуци.

Помогни ми, каза Коден.

Вълна от топлина заля Уокър. Животът му се върна по един неописуем начин. Чувстваше се като възроден, способен да повярва отново в себе си. На лицето му затрептя усмивка. Той отново владееше магията.

Бавно протегна оцелялата си ръка и докосна Коден по муцуната. Под пръстите си усещаше не само грубата козина. Предадоха му се и чувствата на създанието. Мрачния чичо долови неговата история при това докосване и усети болката му. Той се приближи, за да разгледа огромното му, покрито с белези тяло. Вече не се страхуваше нито от размерите му, нито от грозотата му, нито от способността му да го унищожи. Видя, че то самото беше затворник, обзето от страх, гняв, безумие и отчаяние като всички затворници и копнееше да се освободи.

— Ще ти помогна, — прошепна Уокър Бо.

Огледа се, за да открие как беше окован Коден, но не видя нищо. Къде ли бяха веригите му? Той обиколи около животното, като душеше въздуха и земята. Огромната глава се изви, за да го проследи с очи, съсредоточени и втренчени. Уокър направи обиколката си и спря като се мръщеше. Той бе открил невидимите магически нишки, с които Каменният крал бе обвързал животното и знаеше какво ще му струва да го освободи. Коден беше затворен благодарение на своята мутация. Трябваше да се превърне отново в някогашната мечка, в създанието, което някога е бил, за да бъде изчистен печатът на Ул Белк. Но магията на Уокър нямаше такава сила. Само Куикнинг притежаваше магия, достатъчна да извика на живот Меадските Градини от пепелта на миналото, да възстанови онова, което някога е било, но тя вече бе казала, че не може да използва магията си, докато си върнат Черния камък на Елфите. Уокър гледаше Коден безпомощно, опитвайки се да реши дали не би могъл да направи нещо. Звярът се обърна да го погледне, косматото му туловище изглеждаше като проблясък на скален прах на фона на пейзажа.

Уокър още веднаж протегна ръка и докосна с пръсти муцуната на Коден.

Пусни ни да минем и ние ще намерим начин да те освободим, каза му той мислено.

Коден го погледна от затвора на разбитото си тяло, невиждащите му очи бяха сурови и празни. Вървете, каза той.

Уокър вдигна ръка да махне на спътниците си да дойдат и я върно отново на муцуната на звяра. Останалите тръгнаха колебливо, водени от Куикнинг, следвана от Морган, Хорнър Дийс, Каризман и Пи Ел. Той ги наблюдаваше да минават без нищо да каже, ръката му лежеше протегната върху муцуната на Коден без да помръдва. Зърна израза на очите им — странна смесица от уплаха, слисване и недоверие. Само в погледа на Куикнинг се четеше разбиране. Когато преминаха, те се обърнаха да почакат Уокър в една падина между отвъдните скали.

Уокър отдръпна ръка и видя, че Коден трепери. Муцуната му бе широко отворена и той сякаш безмълвно плачеше. После извърна глава и се сви долу сред скалите.

— Няма да забравя това — извика Мрачния чичо след него.

Празнотата, която усети, го накара да потрепери. Той се загърна в палтото си и се отдалечи от Дупката.

 

Морган и останалите, всички освен Куикнинг попитаха Уокър Бо, когато той дойде при тях, какво се е случило. Как бе успял да омагьоса Коден, за да минат? Но Мрачния чичо отказа да отговаря на въпросите им. Каза само, че създанието е жертва на магията на Каменния крал и трябва да бъде пуснато на свобода и че той му е дал дума да му помогне.

— Щом си дал дума, имаш основание да се притесняваш дали ще я спазиш — подразни го Пи Ел, на който му се искаше да омаловажи случилото след като беше задгърбил опасността.

— Не се знае как ще спасим самите себе си от Каменния крал — съгласи се и Хорнър Дийс.

Каризман беше избързал напред, а Морган погледна Уокър Бо и не можа да даде никакъв отговор. Вместо него заговори Куикнинг:

— Щом си дал дума, Уокър Бо, ще трябва да я спазиш.

Обаче не каза как.

Те свърнаха от Костната дупка и отново тръгнаха в пролома между върховете по посока на Тайдрейс. Проломът беше обгърнат в сянка и мрак в чезнещата следобедна светлина и духаше хладен, остър вятър откъм скалистия склон, блъскаше ги като гиганска ръка и ги тласкаше напред.

Слънцето се бе спуснало на хоризонта на запад, обгърнато в мрежа от облаци, които се обливаха в златисто-пурпурна светлина. Въздухът бе изпълнен с остра миризма на солена вода, риба и водорасли.

Морган поглеждаше от време на време Уокър Бо, още озадачен от това, че бе успял да предотврати нападението на Коден, да отиде право срещу него и да го докосне без звярът да му направи нищо лошо. Спомни си разказите, които се носеха за Мрачния чичо, какъв е бил, преди Асфинскс да го отрови, преди да загуби Коглин и Мърко, за човека, който бе научил Пар Омсфорд да не се страхува от силата на магията на Елфите. Досега той бе смятал, че Уокър Бо е осакатен от Шадуините по време на тяхното нападение в Хартстоун. Хапеше устни замислено. Може и да е бъркал. Но ако е сгрешил с Уокър, можеше да е така и по отношение на собствената му магия. Може би Мечът на Лех щеше да стане отново цял и собствената му магия да се възстанови. Може би имаше шанс за всички тях, точно както бе казала Куикнинг.

Пред тях се откри едно дефиле. Сенките, в които бяха обгърнати досега, просветляха, превърнаха се в сивомъглива светлина и те надникнаха през един тесен процеп между скалите. Тайдрейс се простираше долу, вълните му се надигаха и бурно се разбиваха на брега. Групата продължи да върви и отново попадна сред сенките. Пътеката, която следваха, започна да се спуска надолу, да се вие между скалите, влажна от мъглата и пръските на океана и твърде опасна. Стените на върховете тук отново се разделяха този път като две каменни колони, през които се виждаха небето и морето. Скалите под краката им се клатеха и те имаха чувството, че всичко всеки момент ще се срути.

Тогава се спуснаха по един толкова стръмен склон, че им се наложи да се плъзгат по гръб през тесния проход, който се виеше напред и преминаваше в тунел. За да минат, се наложи отново да се изправят, защото в тунела имаше остри ръбести скали. От Другия му край се появяваше риф, по който групата откри пътека и тръгна по нея, докато стигнаха една каменна стена.

Те застанаха на стената и погледнаха надолу. Морган усети как стомахът му се сви. От мястото, където стояха, земята рязко се скосяваше и долу се виждаше само тесен провлак, който преминаваше в морето. С провлака беше свързваше един полуостров, с широка и насечена брегова ивица, цялата в скали, срещу които водите на Тайдрейс се биеха непрекъснато. Върху тези скали бе разположен град с каменни куловидни постройки. Това не бяха съвременни сгради, те бяха от стария свят, от времето преди Големите войни да унищожат порядъка на света, от времето преди да бъдат създадени Расите. Те се издигаха на стотици метри във въздуха, гладки и симетрични, с цели редове от прозорци, които зееха празни в сивата светлина. Всичко беше скупчено така, че градът приличаше на стълпотворение от чудовищни каменни обелиски, издигнати от скалата. Морските птици кръжаха и се виеха над сградите и скръбно пищяха сред чезнещата светлина.

— Елдуист — оповести Хорнър Дийс. Далеч на запад слънцето потъваше във водите на морето, безцветно и сиво с настъпването на нощта и златистоалените води ставаха сребристи. Вятърът свиреше надолу из скалите зад тях в един постоянен ритъм и имаха чувството, че дори скалата, на която стоят, се разклаща. Стояха скупчени, за да се държат здраво на краката си, и от страх пред падането на нощта, и гледаха как Елдуист се превръща в черна сянка. Вятърът виеше и в самия град, надолу из каньоните на неговите улици, сред каменните му руини. Чувайки воя му, Морган целият се смразяваше. Елдуист бе празен и мъртъв. В него нямаше нищо, освен камък, груб и неизменен, неподатлив и твърд.

Хорнър Дийс им подвикна, опитвайки се да преодолее вятъра. Беше ги отвел малко назад към едни каменни стъпала, издълбани в скалите, които водеха надолу към града. Стъпалата бяха врязани от обратната страна на върховете, като отново навлизаха в сянка. Започнаха да се спускат по тях с настъпването на нощта. Слънцето изчезваше, звездите премигваха, а небето бе ясно и чисто. Във водите на Тайдрейс се отразяваше лунната светлина и Морган можеше да види високите остри кули на града, които се издигаха от скалите. Влачеше се мъгла и Елдуист изглеждаше почти нереален, сякаш извън времето, излязъл направо от легендите. Морските птици бяха отлетели, писъците им стихнали. Скоро остана да се чува само шумът на вълните, които се плискаха в скалистите брегове. Когато слязоха по стълбата, стигнаха един заслон сред скалите. Хорнър Дийс ги накара да спрат.

— Няма смисъл да продължаваме нататък — посьветва ги той уморено. До тук вятърът не стигаше и той говореше с нормалния си глас. — Опасно е да се опитваме да отидем в града през нощта. Там има един Смок…

— Смок ли? — Морган, който разглеждаше някои стръкчета трева и храсти, съвършено незасегнати от камъка, рязко вдигна очи.

— Да, Планинецо, — продължи другият. — Нещо, което кръстосва улиците и помита всичко, което му попадне пред очите…

В този миг земята се разтресе и прекъсна думите му. Разтърсването идваше откъм Елдуист и всички от групата се обърнаха да погледнат нататък. Градът се издигаше на фона на нощното небе, целият черен, освен при отражението на лунната светлина от камъка. По-грамаден и страшен е, когато се гледа отдолу, помисли си Морган, докато надничаше сред сенките чу. По-непроницаем…

Нещо огромно се издигна от тъмнината, едно същество с такива чудовищни размери, че дори и сградите изглеждаха като джуджета пред него. Издигна се като част от монолитните постройки, едно огромно туловище, което обаче бе дълго и вито като змия и непрестанно променяше формата си. Челюстите му бяха широко отворени — Морган ясно виждаше острите му зъби на лунната светлина. Те чуха ужасяващ рев. Цялата земя се разтърси от него и групата от Рамплинг Стийп се сви, сякаш да се защити. Само Куикнинг остана права, като че имаше достатъчно сили да издържи този кошмар.

Секунда след това чудовището изчезна бързо, както се бе появило и само тътенът от появата му продължи да отеква във въздуха.

— Това не беше Смок — промълви Морган.

— А и го нямаше тук преди десет години — добави Хорнър Дийс, целият пребледнял. — Мога да се обзаложа.

— Не — тихо каза Куикнинг, като се обърна с лице към тях. Спътниците й бавно се изправиха. — То е новородено, едва на пет години. Все още е дете.

— Ами, дете! — възкликна недоверчиво Морган.

Куикнинг кимна.

— Да, Морган Лех. Нарича се Паст Гринт — тя тъжно се усмихна. — Това е детето на Ул Белк.