Тери Брукс
Друидите на Шанара (22)

XXII

Нощта обви Западните земи във влажна безветрена пелена, горещината упорито тегнеше над земята дълго след като огненото слънчево кълбо бе изчезнало зад хоризонта. Мракът не носеше никакво облекчение. Нямаше ни повей на вятър или намек за спадане на температурата. Дневният зной се беше впил в земята като едно неизменно присъствие, което бълва огън от своето укритие като подземен дракон. Насекомите жужаха и кръжаха в шеметни роища. Дърветата бяха изтощени от горещината гиганти, посърнали и уморени. Кръглата луна пълзеше на южния хоризонт и хвърляше бледата си светлина през омарата. Единствените звуци, които пронизваха тишината, бяха на подгонени животни мигове преди техните преследвачи да прережат гърлата им.

Дори и в най-гореща нощ продължаваше играта на живот и смърт.

Рен Омсфорд и големият Пират Гарт обърнаха конете си по разбития път, който водеше към градчето Гримпен Уорд. Бяха пътували седмица до тук от Търфинг, като бяха преплували някои тайни провлаци през Ирибис, известни само на Пиратите, бяха преминали през Дивибяг на североизток, бяха се изплъзнали от коварната Савана, бяха минали през Свирни дял и през тинестите тресавища на Западните земи.

Имаше една приказка, че когато няма къде повече да избягаш и да се скриеш, винаги остава Гримпен Уорд. Крадци, главорези и всякакви неудачници извън закона идваха в този град да потърсят убежище. Ограден от Ирибис и Скални хълм, сгушен сред буйната растителност на Дивибяг, Гримпен Уорд бе убежище за всякакъв вид ренегати.

Той обаче беше и гибелен капан, който малцина успяваха да избегнат, едно свърталище на змии, които се изяждаха една друга поради липса на плячка и се разкъсваха взаимно с хладно безразличие или нескривано удоволствие, влудени от нуждата и скуката. Повечето от онези, които бяха дошли в Гримпен Уорд, за да спасят живота си, оставаха разочаровани.

Градът се появи зад дърветата и Рен и Гарт забавиха ход. Светлините горяха през стъклата на прозорците, почернели от мърсотия, с изпочупени щори, стените и покривите бяха толкова разнебитени от времето и запустението, че като че ли всеки момент щяха да рухнат. Вратите бяха широко отворени в напразен опит да прогонят горещината. Понякога избухваше внезапен смях в горската тишина, груб, насилствен, отчаян. Прозвънваха чаши, понякога се чупеха. От време на време прокънтяваше писък, самотен и безплътен.

Рен погледна Гарт и въздъхна: Ще оставим конете тук. Гарт кимна. Те подкараха кобилите си сред дърветата на известно разстояние от пътя край едно сечище и ги привързаха около дънерите.

— Тихо — прошепна Рен, докато пръстите му се движеха.

Те се върнаха на пътя и продължиха надолу. Изпод краката им се вдигаше прах и тъмен слой полепваше по лицата им. Бяха пътували през целия ден, като бавно напредваха в невъзможната горещина. Не можеха да ускорят ход без да рискуват здравето на конете си. Дивибяг представляваше мочурище, обхванато от средлятна влага и разложение, горската дървесина се превръщаше в тор, земята бе мека и податлива, ручеите и кладенците бяха пресушени и отровени, а въздухът горещ като пещ. Колкото и да беше ужасна горещината в другите краища на Четирите земи, тук винаги беше два пъти по-горещо. Една неприятна, застояла клоака, Дивибяг винаги бе приеман за мястото, където се събираше изметът на Четирите земи.

Банди пирати често посещаваха Гримпен Уорд да разменят стоки и да търгуват. Привикнали на произвола и коварството на Хората, изхвърлени от обществото, дамгосани бандити и размирници навсякъде, тук те се чувстваха у дома си. Но въпреки това предпочитаха да пътуват на групи за по-голяма сигурност. Рядко се осмеляваха да влязат поединично в Гримпен Уорд, както Рен и Гарт в момента.

Една случайна среща със семейство търговци бе накарала момичето и нейния огромен покровител да предприемат този риск. Ден след едно неуспешно нападение, бяха застигнали някакъв старец със синовете и снахите му, отправили се през проходите на север, на връщане от Шахтата. Те седнаха да хапнат заедно, разказваха си разни истории и Рен просто по навик бе попитала дали някой от тях не знае какво е станало със Западните Елфи. Старецът се бе усмихнал с беззъбата си, недружелюбна усмивка и бе кимнал.

— Аз не зная, както сигурно се досещаш, — тихо промълви той като дъвчеше края на лулата си и присвиваше очи срещу светлната. — Но в „Желязното перо“ в Гримпен Уорд има една старица, дето знае. Усойницата й казват. Аз самият не съм я срещал, защото не се отбивам често в кръчмите на Уорд, но говорят, че знаела тази история. Пророчица била, казват. Много особена, направо луда. — Той се наведе и огънят огря лицето му. — Онези я използват, змии такива. Изкопчват й тайните, та да могат да крадат парите на хората. — Той тръсна глава. — Ние гледаме да стоим настрана.

По-късно, когато семейството легна да спи и Рен и Гарт останаха сами, поговориха за всичко това. Имаха доста причини да стоят далеч от Дивибряг, но и също доста причини да отидат там. Една от причините бе техният преследвач. Той продължаваше да ги следва, тих и невидим, доста добре скрит като повей на вятъра. Не можеха нито да го видят, нито да му се изплъзнат. Той ги беше обвил като с паяжина и не ги изпускаше. Надяваха се, че Дивибяг няма много да му се хареса и ако имаха късмет, можеха и да се отърват.

Другата причина беше, че за пръв път, откак Рен бе заразпитвала за Елфите, тя получаваше някакъв определен отговор. Нямаше защо да не го проверят.

И ето че двамата бяха дошли въпреки несгодите. Надяваха се да намерят някакво решение и ето че след едноседмично пътуване, имаше надежда да го открият.

Минаха през центъра на града и крадешком оглеждаха всичко наоколо си. Отминаваха кръчмите една подир друга, но никъде не видяха „Желязното перо“. Влизаха мъже, а и някои жени, груби и безцеремонни, вонящи на бира и тежка миризма на пот. Виковете ставаха все по-силни и дори на Гарт започнаха да му се струват безумни. Няколко мъже се приближиха към Рен, пияни и невиждащи, търсещи пари или удоволствия, слепи за заплахата, която бе изписана в погледа на Гарт. Големият Пират ги накара да се махнат.

На едно кръстовище Рен забеляза група Пирати, които се връщаха към техните каруци в края на един неосветен път. Тя им подвикна и попита дали знаят къде се намира „Желязното перо“. Един от тях им посочи с гримаса. Останалите побързаха без коментар. Рен и Гарт продължиха напред.

Намериха кръчмата в центъра на Гримпен Уорд. Беше разнебитена сграда, покрита с проядено дърво и боядисана в червеникаво и синьо. Широките двойни врати стояха отворени, привързани с къси въжета. Вътре група мъже пееха и пиеха на дългия бар и по пейките. Рен и Гарт влязоха, като надничаха през дима и омарата. Малко хора се обърнаха да ги погледнат и после веднага отново извърнаха очи. Никой не искаше да срещне погледа на Гарт. Рен приближи до бара, повика сервитьора и си поръча една бира. Сервитьорът, мъж с тясно лице и уверени ръце веднага донесе две халби и зачака за рестото.

— Познаваш ли жена, наричана Усойницата? — попита го Рен.

Мъжът тръсна безизразно глава, взе си парите и се отдалечи. Рен го видя как спря и прошепна нещо на един друг. Онзи другият излезе. Рен отпи от бирата, която й се видя противно топла и отиде отново при бара, като повтори същия въпрос. Никой не познаваше Усойницата. Един от насядалите се ухили и направи неприличен знак, но забеляза Гарт и се махна. Рен продължи да пита. Някакъв друг мъж посегна към нея и тя блъсна ръката му. Но когато онзи посегна втори път, тя му запрати такъв юмрук в лицето, че онзи падна в безсъзнание. Рен запристъпя край него разтревожена. Явно дори със закрилата на Гарт цялата тази работа беше твърде опасна.

Когато стигна до края на бара, забави крачка. В дъното на стаята няколко мъже бяха насядали около слабо осветена маса. Един от тях й махна, почака да разбере дали го беше видяла, после й махна отново. Тя се поколеба и тръгна напред, като се блъскаше в тълпата, следвана от Гарт. Приближи до масата и спря на кратко разстояние от насядалите около нея мъже. Те бяха грубяни — мръсни, небръснати, с потъмняла кожа и зачервени, плашещи погледи. Пред тях имаше потни халби бира.

Мъжът, който й беше махнал, попита:

— Кого търсиш, момиче?

— Една врачка, името й е Усойницата — каза тя и зачака, сигурна, че той вече знае кого търси и къде може да го намери.

— За какво ти е?

— Искам да я попитам за Елфите.

Мъжът й се сопна:

— Няма никакви Елфи.

Рен изчака.

Мъжът се приведе напред на стола. Имаше груби черти и безчувствен поглед.

— Да речем, че реша да ти помогна. Ти ще ми направиш ли една услуга?

Мъжът впери поглед в лицето й и се захили безсрамно.

— Не това, което мислиш. Искам само да й кажеш две думи за мене. Виждам те по дрехите коя си. Ти си от Пиратите. И Усойницата е от тях, — той помълча. — Не знаеше това, нали? Виж сега, тя не обича да говори с никого, но с тебе може и да поиска, като види, че си като нея — той гледаше сурово и мрачно, вече не се преструваше. — Ще те заведа при нея, но искам ти да й зададеш един-два въпроса. Става ли?

Рен вече долавяше, че мъжът има намерение да я убие. Въпросът беше само кога и как. Но разбираше също, че наистина може да я заведе при Усойницата. Тя в миг претегли риска и изгодата и каза:

— Дадено. Но приятелят ми ще дойде с мен.

— Както кажеш — мазно се ухили мъжът. — И моите приятели идват. Тъй ще съм сигурен. Всички идват.

Рен огледа мъжа. Як, мускулест главорез. И другите бяха като него. Ако я хванеха на тясно…

— Гарт — обърна се към него тя. Бързо му направи знак тайно от хората на масата. — Тръгваме.

Мъжът, с когото бе разговаряла, се изправи и другите скочиха след него — една освирепяла шайка. Не оставяха никакво съмнение относно намеренията си. Онзи се отправи към един заден изход, останалите го последваха. Минаха по един празен коридор към вратата. Шумът от кръчмата напълно изчезна, щом вратата се затвори зад тях.

Мъжът й каза през рамо:

— Искам да знам как успява да печели на карти. Как завърта заровете. Как отгатва мислите на другите играчи, — и той се ухили. — Ти печелиш и аз печеля. Нали и аз трябва да си изкарвам хляба.

Той неочаквано спря пред една странична врата. Рен цялата изтръпна, но той не й обърна внимание, а извади от джоба си ключ, превъртя бравата и отвори вратата. Имаше стълби, водещи надолу. Мъжът откри един газов фенер, запали го и го подаде на Рен.

— Тя е долу в мазето — каза той и влезе. — Държим я тук засега. Иди и говори с нея. Вземи си и приятеля, ако искаш. Ние ще почакаме тук — усмивката му бе груба и неприятна. — Но не се връщайте без отплата за моята помощ. Разбрано?

Мъжете, които водеше, се бяха скупчили зад него и изпълваха тесния коридор. Рен чуваше насеченото им дишане.

Тя отиде по-близо до онзи, с когото говореше и лицето й се доближи на сантиметри от неговото.

— Налага се Гарт да остане тук с тебе — и тя улови погледа му. — За всеки случай.

Той сви рамене с известно неудобство. Рен кимна на Гарт и му посочи вратата и струпаните мъже. После взе фенера и се заспуска по стълбите.

Спускаше се сред сенките. Стълбището се виеше покрай мръсните стени, покрити с дървена облицовка, миризмата на пръст беше силна и противна. Тук беше по-хладно, макар и само отчасти. Под краката й пълзяха насекоми. Паяжини се уплитаха в лицето й. Стълбите свиваха вляво покрай една друга стена и свършваха. Тя видя килера пред себе си на светлината на фенера.

Край отсрещната стена се беше свила една старица, почти неведома в мрака. Тялото й бе сух скелет, а лицето й бе цялото нарязано от бръчки. По слабите й рамене се спускаше бяла сплъстена коса и кривите й пръсти лежаха сключени на скута й. Беше облечена в сукнена риза и стари обувки. Рен приближи и коленичи пред нея. Старицата вдигна глава и очите й се откриха бели и мътни. Тя беше сляпа.

Рен сложи фенера на пода до нея.

— Ти ли си врачката, наричана Усойницата, майчице? — нежно попита тя.

Втренчените очи примигнаха и един писклив глас попита:

— Коя си ти? Как ти е името?

— Казвам се Рен Омсфорд.

Старицата посочи с белокосата си глава към стълбището и горната врата.

— С онези ли си?

Рен поклати глава.

— Сама съм заедно с един приятел. Пирати сме.

Ръцете на старицата се протегнаха и тя опипа лицето на Рен, линиите и очертанията му, плъзгайки се по кожата й като сухи листа. Рен не се и помръдна. Дланите се отдръпнаха.

— Ти си от Елфите.

— Да, имам малко Елфска кръв.

— От Елфите си!

Гласът на старицата — рязък и настоятелен — просъска в тишината на килера. Сбръчканото лице се наклони на една страна в размисъл.

— Аз съм Усойницата. Аз съм пророчица и виждам бъдещето и всичко, което предстои. Какво искаш да знаеш?

— Търся Елфите от Западните земи. Казаха ми преди седмица, че ти можеш да ме упътиш как да ги намеря, ако още съществуват.

Усойницата тихо се разсмя.

— О, съществуват, разбира се. Но не се показват на всеки — въобще на никого не са се показвали от много години. Много ли държиш да ги намериш, момиче? Имаш нужда от близки ли? — Белналия се поглед се беше втренчил невиждащо в лицето на Рен. — Не, не и ти. Въпреки произхода си, ти си от Пиратите, а един Пират не се нуждае от никого. Вие сте скитници, винаги свободни да вървят по своя път и в това е щастието ви — устата й се разтвори в беззъба усмивка. — Какво тогава те кара да ги търсиш?

— Получих такава задача и реших да я приема — предпазливо отвърна Рен.

— Задача, така ли?

Бръчките на старицата станаха по-дълбоки.

— Ела по-близо, Елфско момиче!

Рен се поколеба и внимателно се наведе напред.

Усойницата протегна ръка и отново пръстите й се плъзнаха по лицето й и надолу по шията и тялото. Когато докоснаха блузата й отпред, старицата ахна:

— Магия!

Рен подскочи и хвана старицата за китката.

— Каква магия? Какво говориш?

Но Усойницата тръсна глава и сви устни. Рен подържа ръката й още малко и я пусна.

— Елфско момиче — прошепна тогава старицата — кой те изпраща да търсиш Елфите от Западните земи?

Рен си пое дълбоко дъх, прогони страховете си и отвърна:

— Сянката на Аланон.

Старицата вдигна глава:

— Аланон!

Тя изрече името като проклятие.

— Значи така. Друидска повеля, а? Много добре. Чуй ме тогава. Тръгни на юг през Дивибяг, пресечи Ирибис и тръгни по крайбрежието на Синия Разлив. Когато наближиш пещерите на Роките, напали огън и го остави да гори три дни и три нощи. При теб ще дойде някой, който ще ти помогне. Разбираш ли ме?

— Да — отвърна Рен, макар да не беше сигурна, че я разбира. Роки ли каза старицата? Нима това не бяха гигантските крайбрежни птици?

— Внимавай, Елфско момиче — предупреди я старицата, вдигайки костеливата си ръка. — Виждам да те дебне опасност, трудни времена, предателство и зло, каквото дори не можеш и да си представиш. Това, което виждам, е страшно. Доверявай се единствено на себе си, момиче.

Тя махна с ръка и отпусна глава назад. Слепите й очи бяха втренчени и сурови. Рен хвърли поглед към нея и едва не извика от удивление. Старата дреха на Усойницата се беше дръпнала нагоре и тя забеляза веригите, в които бяха оковани краката й.

Рен се протегна и взе ръцете на старицата в своите.

— Майчице — каза нежно тя. — Позволи ми да те освободя от тук. Моят приятел и аз можем да ти помогнем, ако искаш. Няма защо да оставаш в плен.

— В плен ли? Ха! — Усойницата оголи зъби, като на старо животно. — Това, което изглеждам, и това, което съм, са две различни неща.

— Но веригата…

— Ако не искам, няма да я търпя нито миг!

Зловеща усмивка набръчка лицето й.

— Онези мъже, онези глупаци, ме хванаха и ме сложиха във вериги в тази килия и чакат да правя, каквото искат! — гласът й се снижи. — Те са нищожни, алчни хора и ги интересува само чуждото богатство. Аз мога да направя, каквото искат от мене, и да се махна. Но това не ме интересува. Харесва ми да ги измъчвам. Харесва ми как се суетят наоколо. Ще ги държа в напрежение известно време, защото това ме забавлява. И когато се наситя, Елфско момиче, когато ми омръзнат и реша да изляза на свобода, тогава…

Тя разтвори ръце, които пред очите на Рен внезапно се превърнаха във виещи се змии, с изплезени езици, оголени зъби, съскащи в тишината. Рен отскочи назад и скри лицето си с ръце. После отново погледна. Змиите бяха изчезнали.

Тя преглътна и се опита да прогони страха си.

— Те… истински ли бяха? — напрегнато запита Рен, цялата пламнала и гореща.

Усойницата се усмихна зловещо.

— А сега върви — прошепна тихо и отново потъна сред сенките. — Направи, каквото ти казах. Хубаво се пази, Елфско момиче. Внимавай.

Рен се поколеба, дали да не попита многото неща, коию напираха в нея. Реши да не го прави, вдигна фенера си и се изправи.

— Сбогом, майчице — каза тя.

Излезе в тъмното, като си осветяваше стълбите с фенера и усещаше зад гърба си празния поглед на Усойницата да я проследява. Изкачи се бързо и излезе през вратата в тесния коридор.

Гарт я чакаше и гледаше групата мъже, които ги бяха придружили. Шумът на кръчмата се чуваше през отворената врата. Очите на мъжете светеха, тя усещаше гладните им погледи.

— Какво ти каза старицата? — попита я водачът им.

Рен вдигна газената лампа, за да ги вижда по-добре, и поклати глава:

— Нищо. Не знае нищо за Елфите или пък, ако знае, не го казва. А що се отнася до картите, и дума не споменава за това — тя помълча. — Струва ми се, че не е никаква врачка. По-скоро е луда.

В погледа на мъжа се четеше гняв.

— Не умееш да лъжеш ти, момиче.

Изразът на Рен не се промени.

— Ще ти дам един съвет. Пусни я да си върви. Това може да спаси живота ти.

В ръката на онзи проблесна нож, сякаш се беше появил незнайно откъде.

— Но твоят живот…

Преди още да довърши, Рен запрати газената лампа на пода. Стъклото се счупи, газта се разплиска по дървото и избухна в пламъци навсякъде. Дървените дъски се запалиха. Мъжът бе обхванат от огъня, започна да вие и се хвърли в ръцете на своите спътници. Гарт и Рен побягнаха и само за секунди бяха до портала. Гарт наведе рамене и блъсна дървената врата, която изскочи от пантите си, като хартиена. Момичето и големият Пират се втурнаха навън, чувайки зад себе си гневните викове на преследвачите си. Те побягнаха по улиците на града, и само минути след това се намериха на главната улица на Гримпен Уорд.

Забавиха хода на една пресечка, обърнаха се назад и се заслушаха. Нищо. Виковете и смеха, които долитаха от съседните кръчми, заглушаваха всичко останало. Нямаше и следа от огън, нито от преследване.

Един до друг, Рен и Гарт се отправиха обратно в посоката, от която бяха дошли. Вървяха спокойно и без да бързат в горещината и мрака.

— Ще вървим на юг към Синия разлив, — каза Рен, когато стигнаха края на града.

Гарт само кимна, без нищо да отговори. Те бързо изчезнаха в нощта.