Тери Брукс
Друидите на Шанара (19)

XIX

Групата излезе от укритието си на зазоряване. Облаци покриваха небето над Елдуист от единия хоризонт до другия и утрото бе студено и сиво. Само влажният мъглив въздух леко просветля и нощните сенки просто само се оттеглиха в нишите и скривалищата на града, за да дочакат своята господарка нощта да се върне.

И следа не бе останала от Гризача. Шестимата от Рамплинг Стийп мрачно и предпазливо се огледаха на всички страни. Около тях сградите се издигаха огромни и мълчаливи. Улиците се простираха, докъдето им поглед виждаше, подобно каменни каньони. Единствените звуци, които можеха да се чуят, бяха воят на вятъра, шумът от разбиването на вълните и крясъците на високо летящите морски птици. Единствените същества, които можеха да се видят, бяха те.

— Като че никога не е било — мълвеше на себе си Хорнър Дийс, докато минаваше покрай Морган. — Като че ли е било само сън.

Тръгнаха да търсят отново Ул Белк. Запръска дъжд през завеса от димна мъгла, която носеше дъх на море, и те станаха целите мокри за минути. Дъждовна завеса се спусна над каменните улици, над стените на сградите, над камъните и калдаръма — една обвивка, в която се оглеждаха мракът и сенките, и играеха на криеница със светлината. Вътърът вдигаше силни вихрушки, като връхлиташе иззад тъмни ъгли и улички и препускаше през градските алеи като луд в една безкрайна гоненица със самия себе си. Утринта отминаваше, сякаш спиците на едно огромно колело се въртяха бавно и те долавяха движението му само със своето съзнание и дух. Чувстваха как времето им се изплъзва. Времето беше като крадец.

Нямаше и следа от Каменния крал. Градът бе огромен, пълен с потайни места и дори ако бяха шестдесет, а не само шест, нямаше да им стигнат и седмици, за да го претърсят. Никой от тях нямаше и представа къде да търсят Ул Белк и нещо още по-лошо, нямаше и представа как изглежда. Дори и Куикнинг не можеше да им помогне. Баща й не беше й описал вида на Каменния крал. Дали беше като тях? Дали приличаше на човек? Дали е едър или дребен? Морган си задаваше всички тези въпроси, докато те пълзяха в мрака, вървейки близо до стените на сградите. Никой не знаеше нищо. Сякаш търсеха призрак.

Денят се преполови. Сградите и улиците отминаваха като безкрайна процесия от обелиски, между които се виеха черни ивици. Дъждът понамаля, после отново се усили. Трещяха гръмотевици, ниски и заплашителни. Шестимата хапнаха и пийнаха по нещо, подслонили се в един вход, и в същото време дъждът се превърна в обилен порой и цели потоци наводниха улиците. Те надничаха и гледаха как водата се отливаше през шахтите.

Когато пороят намаля, тръгнаха отново и се натъкнаха на странната сграда с широк купол, която бяха видяли отвисоко предишния ден. Между заострените каменни върхове тя приличаше на чудовищна черупка с надупчена и пробита повърхност. Обиколиха я цялата, търсейки някакъв вход, но не намериха. Нямаше нито врати, нито стълби, нито какъвто и да било друг отвор. Имаше само вдлъбнати ниши с различни размери и форми, тъй че тя изглеждаше като скулптура, но нямаше как да се проникне в нея. Нямаше и начин да се изкачат на върха, нито да разберат за какво е служила някога. Стоеше в мрака и влагата и им вдъхваше страх.

След вчерашното закъснение те вече имаха представа колко бързо минава времето и затова рано се прибраха в убежището си. Нямаше какво особено да си кажат. Разположиха се в спускащия се мрак далече един от друг, мълчаливи и отдадени на мислите си.

Този ден нямаше и следа от Паст Гринт и Гризача. Но когато падна нощта, и двамата се появиха. Първо се чу трополенето на металните крака на Гризача по каменната улица отдолу. Дъхът им направо спря, докато той отмина. Паст Гринт се появи по-късно и тътенът от приближаването му скоро се превърна в рев. Чудовището виеше в нощта. Беше притесняващо близко и камъкът на сградата, в която се намираха, целият се разтърси от неговия вик. После изчезна все така бързо, както се бе появило. Никой изобщо не се и опита да надникне след него. Предпочетоха да останат скрити.

Тази нощ успяха да спят, може би защото шумът на града им стана по-привичен, или защото се чувстваха твърде изтощени. Редуваха се да стоят на пост. Нищо не се случи.

Три дни след това все още продължаваха да търсят. Мъгла и дъжд ги преследваха почти непрекъснато и градът се превръщаше в кошмар. Елдуист представляваше една каменна гора, пълна със сенки и тайни, кулите й приличаха на дървета, които ги обграждаха и скриваха пътя им. Но за разлика от зелените живи гори из южните земи, градът беше празен и безжизнен. И момичето, и мъжете не се привързаха особено към Елдуист. Тук те бяха приходящи, нежелани и самотни. Всичко в този свят им беше чуждо и несвойствено. Нямаше познати и различими знаци, нищо не променяше цвета, формата или дъха си, нищо не им даваше никакъв ключ за опознаване, всичко беше една каменна енигма.

Това започна да оказва своето влияние върху групата, въпреки нейната упоритост. Разговорите намаляха, настроението спадна и всички започнаха да губят вяра в онова, което търсеха. Хорнър Дийс стана по-мълчалив и рязък, уменията му на Следотърсач се оказаха безполезни, опитът му от идването преди десет години се беше изчерпал. Пи Ел продължи да пази дистанция, гледаше с подозрителни очи, движеше се внимателно и напрегнато, като котка в джунгла, но беше решен да не се предава. Каризман почти престана да пее. Морган Лех се усети, че подскача и при най-малкия звук, и все повече се отдаваше на мисли за загубената си магия, когато се счупи Мечът на Лех. Уокър Бо изглеждаше безмълвна сянка, бледен и усамотен, като се носеше в мрака, сякаш че всеки момент щеше да изчезне.

Дори и Куикнинг се промени. Промяната й бе почти незабележима, съвсем леко се замъгли изключителната й красота, някаква сянка се долавяше в гласа и движенията й, и слаба умора в очите. Морган си мислеше, че само той го забелязва, защото чувстваше всичко, което става с момичето.

Но веднъж, когато се бяха спрели в сянката на една изоставена карета, Уокър Бо седна до Планинеца и прошепна:

— Този град ще ни погълне, Морган Лех. Не го ли чувстваш? В него има някакъв живот, който ние не разбираме. Тук владее волята на Каменния крал и той се храни с нас. Магията му е навсякъде. Ако скоро не открием Ул Белк, има опасност съвсем да ни погълне. Не разбираш ли това? Влияе дори на Куикнинг.

Да, наистина бе така. Уокър се отдръпна и Морган остана да се пита какво ги бе довело тук. Бяха се добрали с толкова усилия, всичко изглежда беше напразно. Животът им пресъхваше. Енергията им и волята биваха изсмуквани от тях. Помисли си да поговори с Куикнинг, но се отказа. Тя знаеше какво става. Винаги знаеше всичко. Щом му дойдеше времето да направи нещо, щеше да го направи.

Пръв пристъпи към действие Уокър Бо. И четвъртият ден от тяхното търсене на Каменния крал приключи по същия начин, както предишните три. Никой не откри и най-малката следа от онзи, когото търсеха. Отново се сгушиха сред сенките на своето укритие и Пи Ел предложи да отидат в друга сграда, за да не позволят на Гризача да ги намери, защото той все още излизаше на лов през нощта. Откакто бяха дошли в Елдуист, не бяха хапвали нищо топло и не бяха палили огън, а и водата им беше на свършване. Гладни и подтиснати, те седяха обгърнати в мълчание.

— Трябва да потърсим в тунелите под града — ненадейно каза Мрачния чичо с хладен и далечен глас.

Останалите вдигнаха поглед.

— Какви тунели? — попита Каризман уморено. Певецът видимо отпадаше, по-слаб от другите.

— Тунелите под сградите — отвърна Уокър. — Тук има много тунели. Видях стъпалата, които водят надолу, откъм улиците.

Брадатият Хорнър Дийс поклати силно обраслата си глава.

— Но ти забравяш. Долу е Паст Гринт.

— Да, сигурно е там, но той е само един огромен сляп червей. Няма дори и да разбере за нас, ако бъдем предпазливи. А ако Паст Гринт се крие под земята, то значи, че и Каменният крал се крие там.

Морган кимна.

— А защо не? Може и двамата да са червеи. Възможно е и двамата да са слепи. И никой от тях да не обича светлината. Бог ми е свидетел, долу трябва да е пълен мрак. Идеята ми се вижда доста добра.

— Да, — съгласи се Куикнинг без да поглежда кьм тях.

Пи Ел само се размърда сред сенките и нищо не каза. Останалите промълвиха, че са съгласни. И всички отново притихнаха в мрака на своето убежище.

През тази нощ Куикнинг спа до Морган, нещо, което не беше правила откакто бяха пристигнали в Елдуист. Тя неочаквано дойде и се сгуши близо до него, сякаш се страхуваше, че нещо може да ги раздели. Морган протегна ръка и я прегърна за малко, заслушан в дишането й, тялото й пулсираше редом с неговото. Тя не каза нито дума. След известно време той заспа, като още я държеше в прегръдките си. Когато се събуди, нея вече я нямаше.

Призори те напуснаха убежището си и се отправиха към катакомбите под града. Слязоха по една стълба, която тръгваше от съседната сграда и стигаше до първото подземно ниво. Други стълби водеха по-надълбоко в скалите и се виеха като спирали, пробивайки черни дупки в камъка. Тунелите от първото ниво представляваха дупки в каменните блокове и се губеха някъде далеч в мрака. Всичко беше само камък. Нямаше никаква светлина и Уокър Бо взе малко от праха на Коглин, втри го в камъка и запали една факла. Продължиха да вървят напред из тунелите. Минаваха по едни или други стълби нагоре и надолу, тунелите се разклоняваха и се пресичаха. Въздухът имаше противен дъх, а под краката им се ронеха камъни. Скоро попаднаха на една огромна карета, обърната на една страна. Колелата й бяха направени така, че да могат да съответстват на релсите в тунелите, ала сега бяха изкривени чрез някаква магическа промяна. Някога каретата се е движила по релсите, теглена неизвестно как, и е возила хората от стария свят от една сграда до друга, и от една улица до друга. Членовете на групата спряха да погледнат за миг старата развалина и после продължиха напред.

По пътя си срещнаха и други карети, понякога струпани по няколко, някои бяха съборени, други целите смачкани. Имаше купища откъртени релси и останки от някогашни каменни пейки по перона. Те няколко пъти изкачваха стълбите, които водеха към улиците на града, за да подишат, преди отново да се спуснат долу. В подземните лабиринти понякога се дочуваше тътенът, който вдигаше Паст Гринт. Още по-надълбоко пък се долавяше шумът на океана.

След няколко часа, в които бяха претъсвали тунелите, без да открият и следа от Каменния крал, Пи Ел ги накара да спрат.

— Само си губим времето — каза той. — На това ниво нищо няма да открием. Трябва да слезем по-надълбоко.

Уокър Бо хвърли бърз поглед към Куикнинг и кимна. Морган забеляза вида на Каризман и Хорнър Дийс и си помисли, че сигурно и той изглежда по същия начин.

Те слязоха на по-долното ниво, като се спуснаха по стълбата в един лабиринт от отточни канали. Бяха празни и сухи сега, но нямаше и съмнение, какво са представлявали на времето. Тръбите им бяха широки повече от шестдесет метра. Както и всичко друго, те бяха превърнати в камък. Групата тръгна по тях, водена от импровизираната факла на Уокър. Стъпките им отекваха остро в тишината. След стотина метра стигнаха до една гигантска дупка в каменната тръба. Явно нещо огромно я беше пробило в скалата. При това толкова огромно, че да пробие тръбата на канала е било за него все едно да сдъвче стръкче трева.

От мрачната празнота на пробития тунел се чуваше приглушеният рев на Паст Гринт. Групата бързо премина покрай зеещия отвор и продължи напред.

В продължение на два часа те се скитаха из каналите под града, като търсеха напразно убежището на Каменния крал. Въртяха се насам-натам, докато безвъзвратно загубиха посоката си. От това ниво извеждаха надолу стълбища и много от тях представляваха стъпала, изсечени в самите стени. Няколко пъти се натъкваха на дупките, направени от Паст Гринт. Огромните отверстия се издигаха нагоре, после отново изчезваха долу. Това бяха толкова огромни черни пропасти, че можеха да погълнат цели сгради. Морган гледаше в тези гигантски бездни и мислеше, че те всъщност подкопават скалата на полуострова, тъй че може би един ден целият град ще рухне.

Непосредствено подир обяд те спряха да починат и да хапнат. Откриха едно стълбище, което водеше нагоре към първия слой, и където на една изоставена платформа имаше няколко каменни пейки. Седнали там, с факлата на Уокър, забита до тях, и обгръщаща ги в бледата си светлина като в ореол, те се взираха безмълвно в сенките.

Морган свърши яденето си преди останалите и отиде да погледне в един процеп, през който проникваше слаб лъч дневна светлина откъм улиците на града. Седна отсреща и се загледа нагоре, като си спомняше по-приятни времена и места и отчаяно се питаше дали някога ще се върне към тях.

Каризман дойде и седна до него.

— Хубаво ще бъде да видим светлината още веднъж, — каза замечтано певецът и слабо се усмихна на Морган. — Дори и само за няколко мига.

И запя:

Мракът е за плъховете, котките и малките мишлета.

За онез, които я обичат, нека светлина да свети.

Бягайте от Елдуист, ето съвета,

който ще ви дам. Бягайте от студовете.

Усмивката му беше твърде тъжна.

— Не ти ли се струва ужасен този куплет? Май това е най-лошата песен, която съм съчинил.

— Откъде си, Каризман? — попита Морган. — Имам предвид преди Урдите и Рамплинг Стийп, къде е твоята родина?

Каризман поклати глава.

— Навсякъде и никъде. Където и да съм, това е моята родина. Аз съм бил почти навсякъде. Пътувам, откакто се помня.

— Имаш ли семейство?

— Не. Или поне не зная за него. — Каризман сви колене до гърдите и ги обви с ръце. — Дори ако умра тук, никой няма да се попита какво е станало с мен.

Морган го сгълча.

— Няма да умреш. Никой от нас няма да умре, ако внимаваме — погледът на Каризман го накара да се почувства неудобно. — Аз имам семейство. Имам баща и майка в Планините, а също и двама братя. От седмици не съм ги виждал.

Красивото лице на Каризман просветна.

— Минах през Планините преди няколко години. Това са красиви места. Хълмовете са лилавосребристи в ранната утринна светлина и почти алени, когато слънцето залязва. Беше толкова тихо, че се чуваха песните на птици дори и от много далеч — той лекичко почука по скалата. — Щях да бъда щастлив там, ако бях останал.

Морган го наблюдава известно време, гледаше как се беше зареял в някакви свои видения.

— Аз ще се върна, когато свърши всичко това, — каза Морган. — Защо не дойдеш заедно с мен у дома?

Каризман учудено го изгледа.

— Ще ти бъде ли приятно? Аз много бих искал.

Морган кимна.

— Смятай, че е уредено. Но нека да не говорим повече за смъртта.

Те мълчаха още известно време. После Каризман добави:

— Знаеш ли, че най-близките същества, които съм имал, бяха Урдите. Въпреки че ме държаха като пленник, те се грижеха за мен. И аз се грижех за тях. Вяхме като едно семейство. Това е много странно.

Морган се замисли за собственото си семейство, за баща си, за майка си, за братята си. Спомни си техните лица, гласове, походка, жестове. Това го наведе на мисълта за двамата Равнинци, Пар и Кол.

Къде ли бяха те сега? И тогава си спомни за Стеф, мъртъв от няколко седмици вече, превръщайки се само в спомен. Спомни си за обещанието, което беше дал на своя приятел — че ако се сдобие с магия, която да помогне на Дуорфите в борбата им за свобода, той ще я използва — срещу Федерацията и Шадуините. Изведнъж се изпълни с решимост, но тя отново го напусна. Може би Черният камък на Елфите ще се окаже необходимото му оръжие. Щом може да неутрализира другите магии, щом е толкова силен, че да върне изчезналия Паранор, като противодейства на силата, която го е омагьосала…

— Те харесваха моята музика, но струва ми се, че не беше само това — продължаваше да говори Каризман. — Мисля, че харесваха и самия мене. Те бяха деца, които се нуждаеха от баща. Искаха да узнаят всичко за външния свят, за Четирите земи и хората, които живеят в тях. Много от тях не бяха ходил никъде отвъд Кошарите. А аз съм бил навсякъде.

— Освен тука, — каза Морган с усмивка.

Но Каризман само отвърна поглед.

— По-добре никога да не бях идвал тук.

Групата възобнови претърсването на каналите на Елдуист, убеждавайки се още веднаж, че в тях няма никакъв живот. Нищо не можаха да намерят — ни най-малкото червейче или мишка, нито дори мравка, каквито обичайно се срещат под земята. Нямаше и следа от Ул Белк. Единствено камъкът бележеше пътя им. След няколкочасово скитане те започнаха да се връщат обратно по следите си. Скоро щеше да мръкне, а те нямаха намерение да се оставят Гризача да ги намери навън, когато тръгне на среднощната си обиколка.

— Но може и да не слиза долу в тунелите — разсъждаваше на глас Уокър Бо.

Ала на никой не му се щеше да проверява, тъй че те продължиха пътя си назад. Вървяха из витите катакомби, отново преминаха дупките, оставени от Паст Гринт и неизменно напредваха в мрака. Чуваше се само тяхното пъшкане. По лицата им се беше отпечатало напрежение. В очите им се четеше отчаяние и недоволство. Никой не казваше нищо. Мислите им не се нуждаеха от думи.

Тогава Уокър ги накара внезапно да спрат и посочи нещо в мрака. В тунела се виждаше дупка, която някак си бяха пропуснали на идване, по-малка от дупките в тръбите и почти невидима в мрака. Уокър клекна и надникна вътре, след което изчезна в нейния мрак.

Само миг след това се върна.

— Там има една пещера и стълба, която води надолу — докладва той. — Изглежда има още един слой тунели под нас.

Те влязоха след него през отвора в пещерата, чиито стени и подове бяха силно назъбени и груби. Намериха стълбището и погледнаха надолу в мрака. Нямаше как да видят каквото и да било. Спогледаха се с известно притеснение. После Уокър започна да слиза по стълбите безмълвно, като държеше факлата високо пред тях. След известно колебание и другите го последваха.

Стълбите се спускаха доста надолу, груби и хлъзгави от влага. Тук се чувстваше дъха на Тайдрейс и се чуваше шумът на неговите води в мрака. Когато стигнаха края на стълбата, те се озоваха посред един широк и висок тунел, чиято скала бе кристализирала и огромни каменни висулки се спускаха от тавана. От тях капеше вода и образуваше черни локви. Уокър сви вдясно и групата го последва. Въздухът бе леденостуден от влагата и шестимата се свиха във връхните си дрехи, за да се стоплят. Ехото от стъпките им отекваше в каменния коридор и прогонваше тишината.

Внезапно се появи някакъв друг шум, който напомняше на Морган удар на някакъв ръждясал железен лост, отдавна излязъл от употреба. Членовете на групата спряха като един и застанаха в бледата сребриста светлина на факлата, заслушани в него. Звукът продължаваше. Идваше някъде иззад тях.

— Елате — каза Уокър Бо запъхтяно и забърза напред. Другите го последваха, тласкани от неочакваната му настойчивост. Уокър бе разпознал в този звук нещо, което бе неясно за тях. Морган надникна през рамото му. Какво ли имаше там?

Прекосиха плитък воден поток, който се спускаше от някаква дупка в скалната стена и Уокър се обърна, давайки знак на останалите да преминат. Стържещият звук вече ставаше оглушителен и все по-близък. Мрачния Чичо подаде безмълвно факлата на Морган, после вдигна ръка и хвърли нещо в мрака. Белият огън отново озари всичко и тунелът зад тях стана внезапно светъл.

Морган ахна от удивление. Имаше плъхове навсякъде. Косматите им тела ровеха земята и сновяха наоколо. Но това бяха гигантски плъхове, три или четири пъти по-големи от нормалните си размери, които имаха нокти и зъби. Очите им бяха бели и невиждащи, както на всички други същества, които срещнаха в Елдуист. Телата им бяха слузести от морската влага. Изглеждаха освирепели и бесни. Те прииждаха откъм скалите и се насочваха към мъжете и момичето.

— Бягайте! — извика Уокър и издърпа обратно факлата от ръцете на Морган.

И те наистина се спуснаха да тичат като обезумели в мрака от шума, който ги преследваше на тласъци, като се опитваха да стоят в обсега на светлината на факлата и ако могат да се изплъзнат от кошмарните си преследвачи. Тунелът се издигаше и се спускаше и скалите непрестанно ги жулеха. Те падаха и ставаха и продължаваха бягството си отново.

Стълба! Това беше единствената мисъл на Морган Лех. Трябва да намерим някаква стълба.

Но нямаше никаква стълба. Имаше само стени от скали, вади, вирове от океанска вода и плъхове. Разбира се, и те самите, хванати в капан.

И тогава отнякъде се чу друг шум, блъскането на вълните в брега, шумът на бушуващия океан.

От черния тунел се озоваха сред бледа сребриста светлина и внезапно спряха. Пред тях скалата рязко се скосяваше и се спускаше направо в Тайдрейс. Под тях океанът бушуваше, блъскаше се в скалите и пръскаше бяла пяна наоколо. Подземната пещера, в която се намираха, беше толкова огромна, че най-далечният й край не се виждаше, забулен в сянка и мъгла. През процепите на скалата влизаше дневна светлина. В пещерата имаше отвори и на други тунели, които представляваха черни дупки в далечината, от лявата и дясната страна. Не можеше да се достигне до никоя от тях. Скалите от двете страни бяха непроходими. Отдолу точно под тях бушуваше морето. Единственият възможен изход беше по обратния път.

Срещу плъховете.

Те вече ги бяха настигнали. Писукането им почти заглушаваше тътена на океанските вълни, бяха толкова много, че изпълваха цялата долна част на тунела, като продължаваха да си проправят път напред. Морган извади Меча си, макар че прекрасно знаеше колко безполезно е това оръжие в случая. Пи Ел се беше отдръпнал далеч от останалите със странния сребърен нож в ръката си. Дийс и Каризман стояха край самия ръб на пещерата, приклекнали, сякаш се готвеха за скок.

Куикнинг пристъпи напред до Морган, красивото й лице бе необичайно спокойно и тя с уверен жест хвана ръката му.

Тогава Уокър Бо хвърли факлата встрани и запрати шепа от черния прах срещу ордата плъхове. Огънят експлодира навсякъде и първите редица бяха повалени. Но други стотици напредваха отзад — хиляди черни прииждащи тела. Те безумно стържеха с нокти по скалите, като си търсеха опора. Зъбите и невиждащите им очи просветваха. Плъховете продължаваха да прииждат.

— Уокър! — извика Морган в отчаяние и скри Куикнинг зад себе си.

Но нито Мрачния чичо отвърна на умоляващия вик на Морган, нито Пи Ел, нито Хорнър Дийс, нито дори Куикнинг. На него се отзова Каризман, певецът.

Той се втурна напред покрай Морган и Куикнинг и се изправи до Уокър в мига, когато плъховете бях вече почти до тях. Издигна вълшебния си глас и почна да пее. Песента му не приличаше на никоя от онези, които бяха чували. Тя беше като стържене, като пращене на прекършено дърво и се носеше над тътена на окена и писукането на плъховете, изпълвайки със звуците си цялата пещера.

— Елате при мен! — извика им Куикнинг.

Те веднага се скупчиха наоколо й, дори и Пи Ел, притиснаха се един до друг, докато певецът продължаваше своята песен. Плъховете се изсипаха от тунела и плъзнаха насреща им, като вълна нападащи тела. Но след това вълната се разкъса, заобиколи певеца и продължи напред, без да докосне когото и да било. Нещо в песента на Каризман беше отвлякло вниманието им и те напредваха без да забелязват нищо наоколо си, сякаш подгонени или откликващи на нечий зов, докато изпопадаха всички в морето.

Мигове след това и последният измежду тях бе погълнат от вълните. Каризман млъкна и припадна в ръцете на Морган. Планинецът го повдигна, а Куикнинг избърса хладния пот от лицето му с ръкава на туниката си. Другите гледаха, останали без дъх и предпазливо оглеждаха тъмния отвор на тунела, голите скали и водите на морето.

— Свърши работа — прошепна Каризман с изненада, когато отново отвори очи. — Видяхте ли? Проработи!

Той се привдигна с усилие и развълнувано хвана ръката на Куикнинг.

— Чел съм някога за това, а може би съм чувал, но никога не съм си мислил, че аз… Искам да кажа, че никога не съм изпробвал нещо подобно! Никога! Това беше котешка мелодия, лейди! Една котешка мелодия. Като не знаех какво да направя, реших да накарам тези гризачи да си помислят, че ние сме гигантски котки!

Всички останаха ококорени и не можеха да повярват на ушите си. Едва сега Морган Лех си даде сметка по какъв чудодеен начин се бяха измъкнали.