Иржи Прохазка
Кладенецът (9) (1969 г.)

9

Майор Житни отново въведе Ян Земан в длъжността началник на пражкия криминален отдел на седемнадесети април вечерта. Земан вървеше до него по коридорите на тази така позната и близка сграда и все пак беше леко развълнуван и трогнат. Крачеше мълчаливо и все още беше под впечатлението на следобедната си раздяла с Йожка Мащалирж и неговото село. Преди да настъпи вечерта, бе огряло априлско слънчице и площадът в Хайек изведнъж придоби по-красив и приветлив вид.

Мащалирж носеше куфарчето на Земан въпреки протестите му и го изпращаше като най-близък член от семейството си. И хората, които ги срещаха по пътя, им се усмихваха приятелски, като на близки познати, и ги поздравяваха. Сред тях беше и бръснарят Сейдъл, който блажено присвиваше очи на следобедното слънце до вратата на дюкянчето си. Не се сдържа бърборкото да заговори Земан:

— Къде така, господин комисар?

— Отивам си вкъщи!

— Толкова скоро? Жалко!

— Какво да се прави — сви рамене Земан.

— Елате пак, през лятото тук е много красиво — покани го Сейдъл и се обърна към Мащалирж като към свидетел: — Нали, Йожка?

Мащалирж кимна:

— Да, доста хубаво е. Гора, езера с риба сред поляните, приятни условия за къпане в чистата вода с пясъчно дъно, спокойствие.

— Може да отседнете със съпругата си у нас — предложи му Сейдъл и можеше да се усети, че го правеше съвсем искрено — или у Мащалиржови, или на друго място, където пожелаете. Всички тук свикнахме с вас. Ще дойдете непременно, нали?

Земан се усмихна:

— Непременно! — но веднага си даде сметка със съжаление, че навярно никога няма да осъществи това обещание. Очакваше го толкова работа, други случаи и задължения, че сигурно никога нямаше да се върне повторно в това село. Наистина жалко.

Стигнаха до автобусната спирка и Мащалирж му рече с кротка, добродушна усмивка:

— Забеляза ли? Селото те прие като свой човек.

— И теб също — отвърна му Земан. А после изрече на глас това, за което мислеше през целия път към автобусната спирка: — Много работа ни чака, докато оправим поразиите от миналата година. В политиката, в народното стопанство и в главите на хората. Но ще успеем да се справим, тук вече започнахме. Благодаря ти за голямата помощ, Йосеф!

А Мащалирж му отвърна искрено трогнат:

— Благодаря ти на теб, че ми даде тази възможност.

Шофьорът на автобуса се наведе към тях от своето място до прозорчето и весело им подвикна:

— Хайде стига вече шеги и дълги сбогувания като влюбени, момчета! Качвай се! Тръгваме!

Земан и Мащалирж за последен път си стиснаха по мъжки ръцете и Земан се качи в автобуса. Шофьорът щракна с клещичките:

— Закъде, господин майор?

— За Прага!

Шофьорът откъсна един билет, продупчи го и попита с жизнерадостен хумор:

— Отново в тази лудница? Право там ли?

Земан се усмихна:

— Да, без прекачване! Право там!

За тази раздяла си мислеше Земан, когато крачеше до Житни из тихите вечерни коридори на „Конвиктска“ към своя някогашен кабинет, който така злополучно трябваше да напусне миналата година. Странно беше, че именно в такъв момент мислите му отново и отново се връщаха към Мащалирж. После изведнъж в съзнанието му проблесна защо. Като някаква камбана в ушите, мозъка и сърцето му прозвучаха отново човешки мъдрите думи на Мащалирж:

— … въобще аз не искам да си отмъщавам на никого заради случилото се тогава, пък и защо? Нима можеш да си отмъщаваш на болен човек, който в треската крещи, върши глупости и в бълнуванията си се нахвърля да те души… По-скоро трябва да се търси и наказва онзи, който го е заразил и му е причинил тази треска… Не, не искам да си отмъщавам!

Да, това е ключът към срещата, която ме очаква, помисли си Земан. Това е ключът към всички мои бъдещи срещи! И натисна бравата.

Влезе, но на вратата трябваше да поспре, защото гърлото му се сви от вълнение. Прелиташе с поглед по стените, картините по тях, по своите стари шкафове, картотеки с протоколи за разпит, по килима, по който често се разхождаше потънал в размисли, по сейфа, чиято цифрова комбинация още помнеше наизуст.

Неговият бивш помощник, който сега го заместваше, капитан Стейскал, който пишеше нещо върху неговото бюро, изненадано скочи и заговори с развълнуван, смутен глас:

— Хонза, какво правиш тук?… След толкова време… Ти още жив ли си, човече? — Той забеляза Житни, веднага се изпъна в безупречна стойка мирно и поздрави: — Чест на труда, другарю майор!

Житни не отговори, само го изгледа е пронизителните си очи и леко присви тънките си устни. Стейскал изведнъж си даде сметка за нещо:

— Ясно ми е! Вие навярно вече знаете!

— Кое? — попита Земан и това беше първата дума, която успя да произнесе след тази среща.

— Че се провежда заседание на ЦК! Казват, че Дубчек е свален!

Ала Земан отвърна, без да се вълнува особено:

— Нищо не знам. Имах работа!

Отиде до бюрото си, постави върху него своето куфарче, извади оттам следственото дело и му го подаде:

— Картотекирай го! Аз ти написах заключението. Няма повече какво да се решава по него!

Стейскал бързо хвърли поглед върху корицата на папката:

— Какво е това?

— Случаят в Хайек!

Стейскал се развълнува:

— Ти наистина ли успя да го разгадаеш? Кой е убиецът?

— Няма такъв. Причината е голямата човешка самота, невъзможността да се намери път към другите хора и дълбокият кладенец на отчуждението, който се отвори у мнозина от нас през изминалата злополучна година. Но вече ще бъде по-различно, трябва да бъде…

След година отсъствие Земан отново седна на своя стол и каза на Стейскал с делово спокойствие:

— А сега си вземи нещата и ги отнеси оттук!

Стейскал ревностно се съгласи:

— Разбира се. Нали сам ти казах, Хонза, миналата година, когато те уволниха, помниш ли, че щом се върнеш, веднага ще стана и ще ти освободя стола.

Тогава Житни му каза хладно, но без гняв:

— Ще трябва да го направиш!

И строго добави:

— От днес излизаш в отпуска!

Стейскал го гледаше смаяно известно време, а после разбра. Сухо преглътна, постави пред него ключовете на бюрото и сейфа и тръгна да си върви. На вратата се спря за миг, обърна се към Земан и тихо го помоли, като заекваше:

— Прости ми, Хонза… ако можеш…

И без да каже дума повече, излезе.

Майор Житни взе ключовете и ги предаде на Земан!

— Желая ти успех! — Леко, неопределено и тайнствено се усмихна:

— Пак ще се заемем с работата! Заедно! — Вдигна стиснатия си юмрук с изправен палец, пожелавайки му щастие, и го остави сам в кабинета.

Земан се усмихна доволно на себе си.

Разтвори протоколите и се захвана да ги проучва. Започваше отново своята обикновена, ежедневна криминалистическа работа!