Иржи Прохазка
Кладенецът (1) (1969 г.)

1

Кабинетът на Земан в квартал Жижков беше сив и скучен, както сив и еднообразен беше животът му сега. След събитията през шестдесет и осма година той, разбира се, не можеше повече да заема поста началник на Пражкия криминален отдел и макар и да не го уволниха от Народната милиция, преместиха го на второстепенна служба като оперативен работник в районното управление на МВР на ул. „Лупачова“.

И сега той работеше тук — малко по-различен от нашия бивш герой — с измачкана и протрита от вечното седене зад бюрото униформа, поостарял, с посребрени слепоочия, навъсени мустаци под носа, очила на очите и твърде отегчен от вечната канцеларщина. Очилата сега бяха станали нещо типично за него, те непрекъснато му пречеха, изнервяха го и не можеше да свикне с тях, защото се налагаше ту да ги намества на очите си, ту да ги вдига на челото си в зависимост дали трябва да надзърне в документацията, или да погледне по-далеч.

През тази априлска сутрин, когато отново го срещаме, денят не бе започнал твърде добре за него. Трябваше да се разправя — а това той мразеше до смърт — с някаква нахакана пълна жена от квартала, която бе застанала зад преградката на служебното гише и без всякакво уважение, дръзко бе отворила уста срещу него:

— … не ми ги приказвайте на мен. Много добре зная що за птици сте вие от милицията. През шестдесет и осма година ви бяха свили сърмите, но сега пак събрахте кураж.

Боже, колко несправедлива е към мен тази жена, помисли си Земан. Къде ли е била, когато ме прекараха през уличката на позора и от всички страни сипеха хули срещу мен. Може би и тя е била на тяхна страна. Но не каза нищо на глас, пред такива устати жени винаги се чувствуваше безпомощен и преминаваше в отбрана. Не виждаше истински противник в тях, за да бъде достатъчно строг и рязък, а пък и те с нищо не се съобразяваха. Затова предпочете да си гледа в документацията, да се преструва, че вписва нещо в протокола, че много-много не я слуша, и само така, проформа, я смъмри:

— Вижте какво, госпожа, тези приказки си ги оставете за вас!

Ала жената беше се отракала в кавгите из жижковските дворове и балкони, затова не смяташе да се предаде толкова лесно:

— Защо да мълча? Ще кажа нещо, което никак няма да ви е приятно. Когато сте необходими, никъде не можем да ви намерим, но ако става въпрос да тормозите хората, навсякъде е пълно с вас.

Това вече беше прекалено и за Земан. Той хвърли писалката, скочи от стола и извика:

— Чуйте какво, жено, вие сте се държали непристойно в магазина, вдигнали сте скандал на продавачката…

Жената не се уплаши. Дори не го остави да се доизкаже, прекъсна го:

— А вие няма ли да се карате, ако отидете в десет часа в магазина и там нямат вече дори едно мляко? Погрижете се да има повече стока, и ние няма да вдигаме скандали в магазините!

Срещу това обвинение вече Земан нямаше никакви аргументи да се защити, разбираше, че жената е права. Миналогодишните борци за социализъм с човешки образ бяха оставили една бъркотия не само в главите на хората, но и в икономиката на страната. Празни магазини, неизпълнени производствени и държавни стопански планове, разстроена икономика, подронено доверие на хората в правителството и законите — това беше наследството, което остана от тях и което дълги години ще трябва да оправят. Всъщност жената е права, като ме упреква за това, помисли си Земан. За нея аз съм представител на държавната власт и затова говори с мен като с държавата. Ала на глас строго каза:

— Това не е наша грижа, госпожа…

Жената подигравателно кресна:

— Така ли? А какво е ваша грижа?

— Това! — ядоса се Земан и удари върху гишето с нейния омърлян и изпокъсан паспорт: — Когато са повикали милиционера да се справи с вас, вие с тази салата ли се удостоверихте?

— Каквоооо? С какво право наричате паспорта ми…

— Казах — салата. Това, мила госпожо, вече не може да се нарече личен паспорт. Виждате ли, а ние заради всичко това дори не искаме да ви арестуваме и да ви изправим пред съд, само искаме от вас двадесет крони, за да ви издадем нов паспорт.

— Хич не ме интересува — отсече устатата жена, — нямам пари за прахосване. На мен и този паспорт ми стига.

— Не, не стига. Защото всъщност ние го конфискувахме, уважаема госпожо — рече Земан и размаха пред лицето й изпокъсания паспорт. Жената се възползува от случая и грабна от ръцете му паспорта си:

— А пък аз си го конфискувам обратно — победоносно заяви тя.

Нейната дързост накара дъхът на Земан да секне.

— Слушайте — изръмжа той, — как си позволявате да вършите това, жено? — И тъй като видя, че жената се втурна към вратата, извика заповеднически: — Охрана!

На вратата се появи униформен милиционер. Жената отстъпи назад:

— Значи вие искате да се биете с мен? — презрително рече тя. — И дори повикахте подкрепление?

Земан вече успя да се овладее, седна до бюрото си и рече сравнително спокойно:

— Не! Само исках да ви предупредя, преди да си тръгнете, че срещу този парцал никой нищо няма да ви даде, нито в спестовната каса, нито в пощата. Ако имате спестовна книжка на ваше име или пък получавате пенсия, свършено е. А ако ви хванат с този паспорт някъде, където са по-строги от нас, хубавичко ще се разправят с вас.

Отново се вглъби в документите и престана да й обръща внимание. Жената се разтревожи, бавно се върна назад. Известно време помълча, вперила поглед в него, а после раздразнено попита:

— Колко казвахте, че ще ми струва?

Земан не вдигна глава от хартиите си, за да я погледне:

— Вече нищо, госпожа!

Жената се смути:

— Как така?! Нали казахте, че ще ми издадете нов личен паспорт?

— Само че вече не искам и няма да ви издам. Първо попълнете тази молба — той хвърли на гишето един формуляр, — облепете го с необходимите таксови марки, елате да проверите след една седмица и тогава ще видим.

Жената го погледна изумена, а после изпищя:

— Бюрократи!

Изхвръкна от кабинета и затръшна вратата след себе си.

Земан се усмихна на себе си:

— Те това е! Ще те науча аз тебе, жено, боже, какви станаха хората… — И извика: — Следващият!

Вратата хлопна, изглежда, някой беше влязъл. Без да вдигне поглед от книжата, които всеки ден така се трупаха, че го задушаваха, Земан машинално попита:

— По какъв въпрос идвате? Кажете!

Влезлият мълчеше. Земан нетърпеливо погледна, ала беше забравил да спусне очилата си от челото, така че едва успя да различи някаква мъжка фигура на вратата. Грубо настоя:

— Хайде, човече, ням ли сте? Загубили сте си паспорта, жена ви е избягала от вас или пък са ви били в кръчмата? Говорете, нямам време!

И тъй като човекът на вратата продължаваше да мълчи, Земан си спомни за очилата, разсеяно ги намести, за да види онзи страхливец. Но веднага скочи от стола си — толкова много се изненада от неочакваната среща.

На вратата мълчаливо стоеше майор Житни от Държавна сигурност.

 

 

Той го заведе в кабинета си, много по-малък, но все пак по-уютно обзаведен от строгото помещение, където приемаше клиентите. Освен бюро там имаше малка масичка с две кресла, библиотечка със сборници от закони и правилници и едно метално легло за пренощуване, застлано с чисти чаршафи.

Земан направи кафе за двамата, седна срещу него и запали цигара. Беше все още твърде развълнуван и смутен от това посещение, пък и малко се срамуваше, че Житни го бе намерил в това положение. С мъка търсеше думи и се колебаеше дали все още може да му говори на ти, преди да го попита:

— Къде беше толкова време?

Житни се усмихна и отвърна неопределено и уклончиво както винаги:

— Къде ли не! Където бях необходим! А ти?

Земан сведе поглед:

— Както виждаш. Живея!

— И задоволява ли те това?

— Защо не? Тук поне е спокойно.

— Видях колко е спокойно — отвърна весело Житни.

— Обикновени дреболии, с които вече съм свикнал — махна с ръка Земан, — изкарвам си работния ден и съм свободен. Никакви нерви, напрежение, отговорност. По-дълго ще живея!

— А не би ли приел малко вълнения? — изпитателно го попита Житни. — За разнообразие! — Извади от чантата си някакво следствено дело и го постави на масичката пред него. — Какво ще кажеш за това?

Земан не се въодушеви много от предложението му, дори не започна да разлиства веднага делото, въпреки че го привличаше по стар професионален навик. Без особен интерес попита:

— Какво е това?

— Случаят в Хайек. От февруари миналата година.

— Четох за него във вестниците. Отвратително убийство.

Тогава Житни сам започна да разлиства делото и неговата документация, за да събуди интерес у Земан:

— Да, двама убити и един тежко ранен. Мъртва обгоряла жена в опожарената еднофамилна къща. Заклан с бръснач, удавен в кладенеца мъж. Почти обезумял, тежко ранен младеж, техният син, който като по чудо е успял да се измъкне от кладенеца. Ужас!

Земан никак не се развълнува:

— Кой го разследваше?

— Стейскал!

— Тогава всичко е наред. Стейскал е способен криминалист с голям опит. Дълги години го обучавах.

— Не се хвали много с това — намръщено рече Житни. — Този случай той напълно го забатачи. След два месеца разследване дойде до заключението: извършителят на престъплението — неизвестен.

— Тогава значи действително не може нищо да се направи. Защо ми го донесе на мен?

— За да събориш този паметник на Стейскал.

— Вече не работя в криминалния отдел — рязко отказа Земан. — Там си имат други, по-способни хора. Няма да им се бъркам в работата!

— Но ти си ни необходим, Хонза — енергично настоя Житни, — само ти можеш да се справиш с тази загадка. Трябва!

— Защо?

— Заради това! — Житни извади от чантата си един вестник и го постави пред него. — Този случай даде повод за множество догадки. И вече се появиха в пресата. Тази сутрин писаха, че убитият човек бил шофьор на Ян Масарик и са го ликвидирали агенти на Държавна сигурност, за да се избавят от един неудобен свидетел, което, разбира се, е пълна безсмислица.

Земан възмутено отблъсна вестника:

— Пак ли? Та това е толкова глупаво, че не си струва дори да плюеш на него. Аз бих предал този редактор на прокурора.

— Само че с това няма да ликвидираме тези слухове, а само ще ги потвърдим и ще продължат да съществуват у хората. А в тази страна най-после трябва да настъпи спокойствие. Ние трябва да намерим истинския убиец, Хонза, и да го разобличим, това е единственият политически правилен път. Затова дойдох тук. Поисках разрешение от твоите шефове да те освободят. Ще ти дадат една седмица отпуск. Ала засега това е всичко, с което мога да ти помогна. Иначе ще можеш да разчиташ само на собствения си опит и разум. Ще се заемеш ли?

Земан помълча известно време, сетне протегна ръка към вестника и попита:

— Кой е написал статията?

— Данеш.

Земан хвърли вестника, взе в ръка следственото дело и рече:

— Добре, дай ми го!