Иржи Прохазка
Кладенецът (3) (1969 г.)

3

Мястото беше по-скоро тъжно, отколкото тайнствено.

От еднофамилната къща на Брунови бяха останали само опожарени, влажни развалини със слепи прозорци и изтърбушена врата, зейнала към запустялата градина като отворена уста на мъртвец. Всъщност къщата беше почти запазена, изгорели бяха само горният етаж, покривът и мансардата. Градинката беше изоставена, осиротяла и тъжна като пепелище, плачеше за човешка ръка като куче без стопанин, в нея имаше нещо странно, непонятно, което Земан подсъзнателно усещаше, но още не можеше да определи. Мащалирж спря до черния, зейнал отвор в земята, покрит небрежно с няколко кръстосани дъски.

— Това е кладенецът… Както виждаш, няма нищо особено за гледане. Мястото е по-скоро мръсно и разхвърляно, отколкото страшно.

Но въпреки това застана малко по-далеч, сякаш не му достигаха сили да се приближи до страшно зейналата дупка, която криеше в себе си онази неразгадана трагедия. Земан се приближи до кладенеца, надзърна в него и попита:

— Какво всъщност се случи тогава?

— Жена ми ме събуди в три часа след полунощ… — неуверено, с известно вълнение започна да разказва Мащалирж… — Къщата на Бруна гореше. Трябваше да разбием портата, за да влезем. Целият горен етаж вече беше в пламъци. После пристигнаха пожарникарите от Поржичи… Искаха да вземат вода от кладенеца — и там неочаквано попаднаха на един труп… Извадихме го. Беше трупът на стария Бруна с разрязани вени, целият окървавен, със затворени очи, бледен, удавен, мъртъв. На червената светлина на пламъците видът му беше страшен… Сетне потушиха пожара… В опожарената спалня на втория етаж намерихме обгорилото тяло на Брунова. Главата й беше разсечена с брадва…

Той говореше нервно и бързаше да свърши колкото може по-скоро разказа си, като развеждаше междувременно Земан из градината и пожарището. Прикачваше думите си като етикети върху обгорелите храсти, греди и предмети на това тъжно място, вдъхвайки им отново живот.

— … На сутринта вуйчото Бруна, който живее в съседното село, на три километра оттук, намерил до вратата на къщата си проснатото тяло на младия Бруна, асистент във Философския факултет. Гърлото и китките на ръцете му също били срязани. Тракал със зъби, бил мокър до кости. Говорел несвързано, напълно загубил разсъдъка си…

— Останалото вече знам от следственото дело — прекъсна го Земан. Извади от чантата си една дебела папка и я отвори на фотодокументацията. Беше странно да види действителността, която го заобикаляше тук, върху строгите служебни фотографии. Водейки се по тях, Земан започна да обхожда местопрестъплението и да възстановява в мислите си това, което навярно се беше случило тук:

Когато лекарите в Бохнице го поуспокоили и нашите могли да го разпитат, постепенно им разказал следното: Работел в стаята си… навярно е било тук… подготвял някакъв литературен анализ за семинарните занятия през следващия ден. Към единадесет часа вечерта при него влязъл баща му и го помолил да донесе вода на майка си за утре. Младият Бруна станал, взел от антрето под стълбите… навярно е било тук… кофата и отишъл при кладенеца. Когато извадил пълното ведро и се навел към него, някой внезапно го хванал отзад за главата и прокарал нещо парещо — навярно бръснач — по ръцете и гърлото му, а после го блъснал в кладенеца… Когато паднал с главата надолу в кладенеца, потънал, но после в него се пробудил инстинктът за самосъхранение, започнал да пляска във водата, да плува и да се хваща за камъните на стената. В този ужас и жажда за живот неочаквано намерил начин да се измъкне навън. Опрял се с гръб на стената и с протегнати крака натиснал противоположната стена на кладенеца. Сантиметър по сантиметър се плъзгал нагоре. Това продължило цял час, докато се измъкне. Къщата им вече била обхваната от пламъци. Полудял от страх, че непознатият ще се върне и отново ще се опита да го убие, той се покатерил по зида на оградата с такава трескава бързина, че сам не знае как е излязъл през нея, и тичал цели три километра, докато накрая паднал от изтощение…

Земан постави следственото дело върху зида на кладенеца, коленичи до него и се загледа в черната дълбина. После се обърна към Мащалирж и го попита с недоверие:

— Мислиш ли, че е възможно някой да излезе от този кладенец?

Неочаквано се реши, съблече палтото си и почна да завързва около гърдите си края на въжето, което преди това бе откачил от кофата. Мащалирж се ужаси:

— Какво искаш да правиш?

— Ще опитам дали е възможно, ела, придържай ме.

— Не прави глупости!

Ала Земан вече започна да се спуска в кладенеца — така че Мащалирж скочи и взе да го подсигурява с рудана, върху който бе навито въжето. Господ знае какво му бе хрумнало на Земан. Отдавна вече не беше толкова млад, че да си разрешава подобни подвизи. Чак когато пусна ръцете си от края на зида и се смъкна в празното пространство на черната студена яма, почувствува страх.

— Аз съм луд — каза си той, — ами ако въжето се скъса? Може да е изгнило, разнищено и протъркано от рудана. Ако падна долу, ще си счупя нещо и кой ще ме извади? — Пък и чувствуваше, че вече наближава петдесетте, дишаше тежко, задушаваше се в тясното и влажно пространство на този комин, усещаше ревматична болка в бедрата и гърба, че е натежал в кръста и ханша и че вече не е така силен и подвижен, както през младите си години. И най-вече му липсваше лекомислието на младостта. Когато човек е на двадесет-тридесет години, често говори за смъртта, но не мисли за нея и не я приема сериозно. Рискува, защото в него има толкова много живот, че може да разточителствува с него и да си опитва щастието. Но на тези години, драги, вече не се говори лекомислено за смъртта, а се мисли за нея. По-малката част от годините, които ти остават, намаляващата свещица на живота ще те принуди да започнеш да цениш живота като някакъв вълшебен дар, да се радваш на всяка глътка въздух, която ти остава да вдишаш, на всеки слънчев лъч, на всеки ден, на всяко стръкче трева, което можеш да видиш, и затова ще започнеш да се страхуваш от скритите механизми на тялото си, за които по-рано не си предполагал, да съзнаваш всяка болка, да усещаш как работят стомахът, сърцето, бъбреците и мускулите ти, да забелязваш всяка дисхармония в тях и да се разстройваш, когато някой от инструментите на тази чудна симфония на живота ти вземе да изневерява или да отслабва… Сега, когато беше два-три метра под земята, Земан толкова силно си даде сметка за това, че за малко щеше да изпадне в паника. Той погледна в черния здрач под себе си и видя на дъното живачно сребърното огледало на водната повърхност и своето отражение в нея, а през главата му проблесна тревожната мисъл, че когато пресече това отражение, ще премине границата между живота и смъртта и нищо няма да остане от него, дори и отражението му, защото когато след неговото падане водната повърхност се успокои, равнодушно и мъртво ще отразява само празното пространство и небето над себе си. В уплахата си той силно размаха ръце и крака, като искаше колкото може по-бързо да излезе навън, но в резултат на това започна да пада още по-бързо надолу, защото краката му се плъзнаха по хлъзгавите, обрасли със зелени водорасли стени на кладенеца, а Мащалирж, неподготвен за това движение и последвалия го тласък, отпусна с няколко оборота наведнъж цилиндъра на рудана. Тялото на Земан, прикрепено само към въжето, свободно се залюля над празното пространство. „Ти съвсем си се побъркал, човече… Спокойствие, спокойствие и самообладание, иначе ще свършиш зле…“ — направи усилие да се овладее Земан. Опря гръб в стената и натисна с крака срещуположната страна, за да спре люлеенето. После впи пръсти в студените камъни зад гърба си и внимателно взе да опипва като слепец издатините и пукнатините, за да може поне за секунда да се задържи на тях, да освободи първо единия си крак, после другия и сантиметър по сантиметър да почне да се измъква нагоре. Всичко го болеше, но потръгна.

След безкрайно дълги минути успя да стигне до отвора на кладенеца, а когато главата му се показа над зида и той можа отново жадно да вдъхне свежия вечерен въздух, се почувствува отлично. Беше се справил. Изведнъж изпита такава гордост от смелостта, упоритостта и мъжката си сила, която все пак още не беше го напуснала, че му се прииска да се смее лудешки и да вика от възторг към чудото, което се нарича живот. Вместо това обаче задъхано констатира:

— Възможно е, човече. Не е излъгал. А по стените има кръв на човек, който е падал и се е блъскал в кладенеца.

Той бързо излезе навън и се отпусна за миг върху земята, за да отмори глезените си, които трепереха от положеното усилие и бяха почнали да се схващат. Както лежеше, изведнъж се сети нещо и попита:

— Вие разчиствахте ли тук?

Мащалирж отрече:

— Не, всичко си остана така, както си е било през онази нощ. Никой не се осмелява да влезе тук.

Тогава Земан зададе един прост, но напълно логичен въпрос:

— А къде е кофата, с която Бруна е дошъл да вземе вода?

Мащалирж мълчеше и го гледаше с ококорени очи. Бе започнал да усеща отново вълнението, заради което някога бе приел да изпълнява тази задача в селото. Още от детските си години страстно обичаше да чете криминални романи — и когато му предложиха като на един от малкото комунисти в селото да стане сътрудник на милицията, прие с удоволствие тази задача. Ала дълго време нищо особено не се случваше, само няколко пъти бе участвувал в проверките на пътното движение, бе стоял на пост през критичните дни на напрегнатите политически събития и понякога се бе намесвал в сбиванията по танцовите забави. Но все очакваше, че някой път ще му се случи нещо истинско, при което ще може да приложи комбинаторските си способности, да изяви таланта си на детектив любител и способността си бързо да реагира и съобразява, с които така обичаше да се изтъква в разговори, че в службата му — работеше като помощник-шофьор в предприятието „Бензин“ — и в селото бяха почнали присмехулно да го наричат „Шерлок“, „дявол“ и „Мегре“. Затова сега с такъв възторг възкликна:

— Ти си съобразителен! А на мен това не ми хрумна…

Земан стана, облече палтото си и замислено добави:

— Сега вече знам кое ми се стори толкова странно тук. Зидът на оградата. Висок е най-малко три метра. Тези хора са живеели като в крепост. От какво са се страхували? Защо? Пък и това… — той приклекна до едно от дръвчетата в градината и го разгледа: — Тези дръвчета са посечени, забеляза ли?

— Да, убиецът е бил и вандал — съгласи се с него Мащалирж.

Земан се замисляше все повече.

— Обаче всичко това е някак си лишено от логика…

Мащалирж беше възхитен от криминалистическите методи на дедукция на Земан. Преглъщайки от вълнение, напрегнато го попита:

— Откъде ще почнеш да разплитащ случая? Какво ще предприемеш сега?

Ала Земан спокойно отвърна:

— Нищо. Сега ще ида да се наспя. Утрото е по-мъдро от вечерта!