Иржи Прохазка
Кладенецът (5) (1969 г.)

5

Селският бръснар Томаш Сейдъл, онзи приказлив шегаджия от автобуса, вече бе почнал работа, когато Земан влезе в бръснарницата му. Всъщност тя беше обикновена стая в селска къща със скринове, умивалник и полички — бръснарницата в нея бе представена само от едно полусляпо огледало с ръждиви петна и скърцащо въртящо се кресло пред него. Сейдъл бръснеше своя първи и засега единствен клиент — някакъв намръщен селянин с мръсна ватенка, син работен комбинезон и кални черни гумени ботуши. Когато видя Земан, Сейдъл весело му извика като на стар познат:

— Аааа! Какъв гост ни е дошъл!

Със заучено движение, по-скоро образно, отколкото истински, той избърса с мръсната си бръснарска кърпа единия от двата стола, които се намираха до стената, и го предложи на Земан:

— Заповядайте, седнете, господин комисар. Веднага ще ви обслужа.

Насапунисаният човек на бръснарския стол се засегна от това, че Сейдъл бе престанал да му обръща внимание, и припряно извика:

— Хайде работи!

Сейдъл веднага се върна при него и започна да го успокоява:

— Спокойно, господин Молак, спокойно… — той размаха бръснача пред очите му и изтри с пръст пяната край ушите, преди да започне. — … При този занаят не бива да се бърза, защото се работи със смъртоносен инструмент, така да се каже… И трябва да бъдеш в добро настроение, бръснарят трябва да е забавен и да се смее, иначе всичко е свършено… Ако видите мрачен, мълчалив и раздразнен бръснар, никога не сядайте при него, защото под ръцете му винаги ще потече кръв… Пък ако при това се и бърза, направо викайте линейката, нали, господин комисар?

Изглежда, че човекът на креслото си беше мрачен мърморко. Той дори не се усмихна на шегата на Сейдъл, а напротив, още по-раздразнено настоя:

— Не дрънкай, а работи!

Тогава Сейдъл бързо захвана да го бръсне, постепенно отнемайки пяната от лицето му с бръснача и откривайки го пред Земан и пред огледалото. Но не се отказа да бъбри едновременно с това:

— Разкрихте ли вече нещо, господин комисар? Аз бях много учуден, когато вчера Хадек, председателят на ОНС, ми каза, че сте дошли пак да човъркате в случая със семейство Бруна. Не ви посрещна много любезно, нали?

Земан се усмихна:

— Прав сте. Не беше много възторжен.

— Не му се чудете, много неприятности си имаше той — стана сериозен Сейдъл. — Най-малко десет пъти вече го викаха на разпит, съставяха протоколи, той самият трябваше да пише толкова доклади за околийското и окръжното управление, че напълно се изтощи и изнерви. И сега, когато вече си мислеше, че най-сетне ще го оставят на мира, вие отново го почнахте. Кой може да издържи такова нещо? Та и ние всички се изнервихме. Когато в автобуса или кръчмата кажете, че сте от Хайек, хората се преместват от вас, сякаш сте чумав…

Мъжът в креслото нервно изруга:

— По дяволите… внимавайте!

Сейдъл моментално премина на по-весел тон:

— Видяхте ли, господин Молак, аз ви казах: когато бръснарят престане да се шегува, протича кръв… Но бъдете спокоен, стипцата ще ви оправи.

Той натри със стипца раничката, която бе причинил с бръснача на врата му, и после залепи върху и парченце памук.

— Готово, вече е добре… Желаете ли одеколон?

Мъжът гневно изръмжа:

— Не!

Стана, изтри пред огледалото лицето си с мръсната кърпа, хвърли на масичката пет крони, сложи си омазнената шапка и тръгна да си върви. Ала на вратата спря, мрачно се обърна към Земан и му каза с омраза:

— Ако мога да ви посъветвам, по-добре не се бъркайте в нашите работи. Идете си оттук, махнете се, докато е време. Оставете нещастните мъртви най-сетне да почиват в мир. Все едно, няма да ги възкресите!

Свърши да говори и затръшна вратата след себе си. След като излезе, Земан попита:

— Кой беше този?

— Тонда Молак от съседното село, вуйчо на младия Бруна, брат на Ана, старата Брунова. Понякога сутрин идва на пожарището, за да наглежда някой да не вземе нещо. Сякаш вече не е все едно. Но такива са си те от рода Молак, и Ана не беше по-различна. Все имота, та имота, за една крона са готови на всичко… — и докато говореше тези мъдри приказки, заведе Земан до бръснарския стол, накара го да седне и напъха в яката му мръсната кърпа. — Е, какво ще желаете, господин комисар?

Земан храбро рече:

— Първо бръснене!

Сейдъл веднага реагира:

— А после?

— Да се посъветвам с вас.

— С мен ли? — поласкано попита Сейдъл.

— Да, с вас. Мисля, че вие можете най-добре да ме осведомите за хората и отношенията в селото. Имате поглед, виждате в душите на хората…

Сейдъл засия:

— Е, ударихте гвоздея право по главичката… Онези другите, които идваха тук, не се сетиха за това. Разбира се, на вашите услуги съм, господин комисар, питайте… — и започна да го сапунисва. Неприятно го лъхна евтин одеколон, защото Сейдъл се наведе над него и поверително му зашепна в ухото: — … Сигурен съм, че с мен ще имате повече късмет, отколкото с Йожка Мащалирж!

— Защо?

— Не се представихте в добра светлина пред селото, след като се свързахте с него. Тук никой не го обича. Пък и всички знаят, че не е много заинтересован да се открие истината в случая с Брунови.

— Как така?

— Защото господ знае каква роля играе той в него.

Земан не можеше да повярва на ушите си:

— Мащалирж ли?

— Те много се мразеха със семейството на Бруна!

— Така ли? И защо?

Сейдъл престана да го сапунисва, седна срещу него на масичката под огледалото и подчертавайки с бръснарската четка своите изводи, се впусна в разговор със Земан:

— Защото младият Бруна беше причина миналата година да изпочупят прозорците му и да изпишат онези обидни неща по пътищата и стените.

— Как така?

— Донесе тук Две хиляди думи^[1] и ги окачи на вратата на Мащалирж. А после през август доведе в селото студентите от Философския факултет.

— Той във Философския факултет ли работи?

— Да… работеше… като асистент или нещо такова… А сега е в лудницата. Все едно, нямаше да се задържи там.

— Защо?

— Защото казват, че Мащалирж се бил заканил, че ще направи всичко възможно да го уволнят от факултета заради шестдесет и осма година. И че дори ще го вкара в затвора.

— А направи ли му нещо?

— Не направи, затова пък те му направиха. Причакаха го една вечер — и старият Бруна го наби с тоягата си. До кръв!

— А той?

— Казват, че се бил оплакал. На следния ден след убийството трябваше да се разглежда въпросът пред съда. Да, направил е донос срещу него. А такива неща, скъпи мой, не се правят на село.

— С пълно право го е направил, нали?

Сейдъл стана от масичката, за да продължи сапунисването, но същевременно продължи да развива разсъжденията си:

— Зависи от коя страна ще се погледне… Знаете ли, младият Бруна не беше лош човек… само че малко странен… Беше се родил късно, родителите му минаваха четиридесетте… и от дете си беше дребосък, едно такова врескало, бледо и недъгаво, само кожа и кости. Но беше умен, учението му вървеше и успя да се издигне чак до доктор на науките… Само че какво ще прави такава учена черна птица на село, тук трябва да имаш сръчни ръце и здрав разум, а не учена глава, пълна с непрактични глупости… Така че останалите здрави, прави, обгорели на слънцето, момци му се подиграваха, а той, слабоватият, се страхуваше да иде при тях, затваряше се и през лятото вкъщи и вечно лежеше с книга в ръка… С момичета, разбира се, не се занимаваше, пък и коя ли би се съгласила да се излага с такава мърша… Родителите му много се измъчваха заради това, той беше смисълът на живота им, цял живот бяха трупали имот за него и децата му, а накрая излизаше, че няма на кого да го оставят. Но сетне все пак се намери една…

— Жената на Кощирж ли?

Сейдъл се засмя:

— Ами! Къде ти! Но виждам, че вече сте ориентиран в тукашните хора… Казваше се Марушка Бенешова и работеше в пощата… Тя също много обичаше книгите, беше малко като него — така че се сближиха. Започна да ходи при него, той й даваше книги за прочит и казват, че я учел — докато накрая страшно се влюби в нея…

— Защо не се ожениха?

— Защото Йожка Мащалирж му я отне. За семейство Бруна беше голяма трагедия, когато стана сватбата на Мащалирж. Оттогава се затвориха в дома си като в крепост, не излизаха оттам, с никого не говореха. Разбирате ли вече?

— Започвам да разбирам. Според вас младият Бруна е искал да си отмъсти през шестдесет и осма година заради момичето, което Мащалирж му е отнел, така ли?

— Нещо такова. Но по-скоро бих казал обратното. Мащалирж му отне единствената надежда, единствената жена, която може би щеше да го обича — а на него му остана само самотата, отчаянието и работата във факултета. А сега искаше да му отнеме и работата. Как мислите, кой на кого е сторил по-голямо зло?

— Това е въпрос на мнение — отвърна Земан.

Сейдъл се приближи до него с бръснача и изтри с пръст ивицата пяна край ухото му, за да може да започне. Неочаквано се разсмя, изглежда, че бръсначът в ръката му предизвика добро и весело настроение у него:

— Знаете ли кое е интересното? Вие сте от милицията, а пък аз ви говоря неща, които не бих казал на другите. На какво ли се дължи това?

— Може би защото другите не са ви питали за тях.

— Вярно е. Пражките криминалисти се държаха много надуто. Разпитаха само свидетелите и председателя. А вие сте… такъв… с една дума… повече наш… обикновен… Просто човек.

Земан също така весело му подхвърли въдичката:

— Вече съм дотолкова ваш, че започнах да вярвам и в призраците, които казват, че обикаляли нощем из селото.

Сейдъл презрително махна с ръка, в която държеше бръснача:

— Женски приказки.

В този момент в бръснарничката влезе развълнуваният Мащалирж:

— Тук ли е? Да… Другарю майор… Търся те из цялото село…

Той едва си поемаше дъх и сипеше думите с такава вътрешна възбуда, че Земан веднага изостри внимание:

— Защо? Какво има?

— Гробарят идва при мен. Снощи в гробището се е случило нещо много странно.

— Тръгваме веднага!

И без да пита повече, Земан грабна кърпата на бръснаря, бързо изтри сапуна от лицето си и се втурна след Мащалирж навън от бръснарницата.

Това беше едно тихо малко селско гробище, разположено на хълма зад селото. Отвсякъде го заобикаляха ниви, малко по-нататък ухаеше борова гора, а високо над него пееха чучулиги. Мястото съвсем не беше тъжно — толкова много красива природа, спокойствие и хармония имаше в много. Навярно е хубаво да спиш тук, даде си сметка Земан, с този просторен изглед към леко хълмистия чешки пейзаж с неговите горички, дъбрави, урви и тревни площи, с веселите пламъчета на глухарчетата и уханието на мащерката, толкова прелестен, че караше сърцето ти да замира от възторг. Спокойно спят тук мъртвите под ликуващите песни на чучулигите и в черната глина, която цял живот се бе набивала в ръцете им, докато накрая те се бяха претопили в нея и станали част от природата, от пейзажа. Те се промъкваха между гробовете, а зад черната решетка на вратата, която грижливо бяха затворили след себе си, се тълпеше групичка любопитни селянки начело с бръснаря Сейдъл, както си беше облечен в изцапаната бяла престилка. Кощирж ги водеше към оградата в дъното на гробището, където до дома на покойника бяха разположени гробниците на по-отбраните хора.

— Кога установихте това?

— Веднага сутринта — отвърна Кощирж, без много да се вълнува. Гласът му беше дълбок и глух, излизаше нейде от вътрешността на огромното му тяло като далечно боботене на вулкан, — когато отидох да изкопая един гроб, инструментите си държа близо до гробниците, под навеса на дома на покойника.

— И гробницата на Брунови беше отворена, така ли?

— Да. Изглежда, че някой е разбил вратата.

— А вие какво направихте?

— Отидох да извикам Манка. Жена си.

— Защо?

— Мъжът може би още се намираше в гробницата. Исках да я оставя да пази. А пък аз изтичах при Мащалирж, за да повика милицията.

Те се приближиха към гробниците. От една от тях излезе насреща им нежна дребна жена с пролетно весела рокля на цветчета и чиста бяла якичка. Съвсем не изглежда като майка на три деца и отракана уличница, каквато я описа Доупетова, помисли си Земан. Приличаше по-скоро на скромно, неопитно и кротко момиче, губещо се в сянката на своя огромен мъж, на тази планина от месо и мускули, стресната от неговия боботещ бас. Само в очите й проблясваха някакви пронизителни насмешливи пламъчета, които й придаваха вид на зряла жена.

Кощирж ласкаво я попита:

— Е, какво, Маничка?

— Нищо. Тук беше спокойно. Нямаше жива душа — отвърна му с приятен алт Кощиржова. Гласът й също беше на зряла жена, в него се усещаше дързостта на опитната жена. Не, тя не беше красива, но в нея имаше нещо толкова чисто, откровено и привлекателно, че накара Земан да й се усмихне:

— Не се ли страхувахте?

— От какво?

— Това място не е толкова приятно за жени!

Тя направи лека гримаса, явно беше свикнала с този въпрос, който навярно всеки й задаваше:

— От мъртвите отдавна не се страхувам, а и от живите вече не!

Тази гримаса не й подхождаше, беше твърде хитра и загрозяваше момичешкото й лице. За щастие отлетя бързо като пролетен облак, а устните и очите й отново придобиха спокойно изражение.

— Вие сте много смела — с възхищение й рече Земан.

— Човек свиква, живеем усамотено тук — обясни му Кощиржова и помилва мъжа си по ръката. — Пък и е лесно да бъдеш смел до такъв мъж. Вижте ръцете му. Ферда може да смаже всеки, който посегне на мен, всички в този край знаят това и много внимават!

Тя го каза с такава гордост и предана любов, че Земан разбра колко много се заблуждаваше гостилничарката.

— Добре — усмихна й се отново той, — радвам се, че сте толкова сигурна.

Той приклекна до открехнатата врата на гробницата, професионално огледа ключалката й, а после се обърна към гробаря:

— Никой не е насилвал тази врата, ключалката е непокътната. Просто някой я е отворил с ключ или с шперц… И не е имал време да я затвори, когато ви е чул, че идвате.

Мащалирж, който досега учтиво и с мълчалив интерес следеше следователския метод на Земан, развълнувано рече:

— Ако все още не се намира вътре!

Земан поклати отрицателно глава:

— Съмнявам се. Отдавна вече щяха да му изневерят нервите и на тази млада жена нямаше да й помогне дори вярата в респекта, който вдъхва нейният силен мъж… Но как са се снабдили Брунови с такава изискана гробница? — неочаквано попита той. — Та нали Бруна е бил обикновен зидар?

— Има я от жена си — глухо забоботи гласът на Кощирж, — тя е на рода Молакови, които бяха най-богатите стопани в целия край. Беше доста изоставена, но той я иззида, бетонира я и я ремонтира.

Накрая Земан пристъпи към вратата на гробницата и широко я отвори:

— Хайде елате, да видим какво има долу!

Тримата мъже слязоха по няколкото каменни, изхабени от годините стъпала в криптата. Предпочетоха да оставят Кощиржова горе.

Там цареше полумрак, слабата светлина проникваше само отгоре, от входа. Иначе там се намираха само мъртъвци.

В няколкото ниши можеше по-скоро да се отгатнат, отколкото да се видят стари, разпаднали се ковчези и изгнили кости. В предната част върху каменна поставка бяха положени два ковчега, още здрави и солидни, чиято лакировка блестеше като нова. Капакът на единия от ковчезите беше отместен, явно някой го беше отварял. Земан веднага забеляза това и тихо рече:

— Значи все пак!

— Съмнявахте ли се? — попита го Кощирж с ръмжащ глас.

— Мислех си, че вратата е стояла открехната по-отдавна. Но никой не го е забелязал преди това.

— Значи не ме познавате добре. Аз познавам всяко ново цвете, всяко кандило в това гробище.

Дълбокият гръмотевичен глас ехтеше в криптата. В него имаше толкова много сила, спокойствие, уравновесеност и самоувереност, че Земан изведнъж можа да разбере жена му. С такъв мъж наистина нямаше от какво да се страхува. Той излъчваше такава животинска сила и естествена радост от яденето, пиенето и работата, с която лесно се справяше с огромните си лапи, както и затрогваща нежност, с която докосваше жените и другите крехки неща, че в негово присъствие това тъжно и малко страшно място на мъртвите се превръщаше в място за живите, придобиваше човешка логика и простота, съвсем лишена от тайнственост. Но въпреки това виждаше, че Мащалирж дори и с такъв мъжествен гробар не се чувствува тук добре. Повече заради него, отколкото заради Кощирж рече:

— Знаете ли, трудно е в двадесетия век човек да повярва в призраци и похитители на гробове.

— А сега вече вярвате ли?

— В призраци абсолютно не вярвам — заяви Земан, — но това е нещо много конкретно. Тук някой жив е влизал при мъртвите. Защо — това навярно ще узнаем. — И нареди на Кощирж: — Повдигнете капака!

Йожка Мащалирж се ужаси. Тревожно извика:

— Не прави глупости! — и тръгна назад към стъпалата на криптата.

— Страхуваш ли се? — спокойно го попита Земан.

Зъбите на Мащалирж леко тракаха, сякаш в студената гробница се бе разболял от треска.

— Гледката няма да е приятна. Доста дълго вече е тук.

— Защо? — упорито настояваше на своето Земан. — Тук е прохладно и сухо, не съм ли прав, господин Кощирж?

— Прав сте — проехтя гръмотевичният глас на гробаря.

Ала ужасът не изчезваше от очите на Мащалирж. Все още в съзнанието му беше онази страшна нощ, в която пламъците на пожара осветяваха труповете й техните празни, изгорели очни ямки с червено сияние, идещо сякаш от ада. Не можеше да се избави от този спомен.

— Но старият Бруна — възкликна той, — когато го извадихме от кладенеца, изглеждаше страшно още веднага след смъртта си!

— Такава е съдбата ни — спокойно рече Земан, — трябва да гледаме страшните мъртви, за да открием истината за живите. Вдигнете капака!

Тогава гробарят пристъпи към ковчега, хвана капака му с мощните си ръце, сякаш беше лека картонена кутия, и с един замах рязко го повдигна…