Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Studna, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от чешки
- Стела Атанасова, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2015)
Издание:
Иржи Прохазка. Смъртна схватка. Седем от тридесетте случая на майор Земан
Чешка. Първо издание
Редактор: Светлана Тодорова
Художник: Димитър Трендафилов
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Траянка Янчева
Коректор: Галя Луцова
Jiří Procházka
Hrdelní pře majora Zemana
Naše vojsko, Praha, 1984
© Превод Стела Атанасова, 1987
ЛГ VI.
Тематичен №23/95364/5627—64—87
Дадена за набор м. Май 1987 година.
Подписала за печат м. Октомври 1987 година.
Излязла от печат м. Ноември 1987 година.
Поръчка №102. Формат 32/84/108.
Печатни коли 30,50.
Издателски коли 25,62. УИК 27,68.
Цена 4,00 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Димитър Благоев“ — София, 1987
История
- — Добавяне
8
— Тези пари бяха нашето нещастие… Вуйчо ги бе получил от застраховката… и понеже се страхуваше, че ще му ги вземат… че ще му ги вземете… даде ги на сестра си… на моята майка. А татко построи с тях тази къща…
Ала след години вуйчо почна да си иска обратно парите… Татко разполагаше с тази сума… беше трудолюбив човек, навсякъде из селото се строеше и той печелеше добре като зидар… Но не искаше да върне парите на вуйчо… Казваше, че те са законен дял на майка ми от чифлика… нейна зестра, която семейство Молак му дължали… Всяка неделя се караха за това… Вуйчо Молак идваше винаги преди обяд, сякаш случайно се отбиваше… но оставаше и за обед… за да може, както сам казваше, поне нещо да използува от парите… и докато се хранехме, започваше да напада родителите ми…
Това бяха кошмарни недели… още като дете се страхувах от тях… Всички вкъщи бяхме като болни след това… особено баща ми… Той си имаше и още една причина… Като шестгодишно момче аз внезапно престанах да ходя… поради някакво тежко заболяване на тазобедрените стави… Докторите само свиваха рамене… даваха да се разбере… че навярно ще остана инвалид до края на живота си… Родителите ми бяха отчаяни… страшно много държаха на мен, особено мама… Започна да се бори с болестта ми… правеше всичко, което лекарите, бабите врачки и всякакви прочути билкари… я съветваха… и за да не се лиша от нищо… да не изостана… всеки ден ме носеше на гърба си до училището, което се намира на три километра оттук… сутрин дотам, следобед обратно… и зиме, и лете… Навярно много странно е изглеждала тази облечена в черно жена… мама цял живот ходеше в траур, може би от мъка по мен… която упорито мъкне на гърба си из снежните равнини извън Хайек едно голямо, тежко момче… разговаря с него и задъхано му пее… за да го насърчи и ободри… защото знаеше, че то още умее по детски да се смее… Това направи тя! А пък баща ми печелеше пари, спестяваше крона по крона, за да ме осигури, когато… като инвалид… остана сам, а те с майка ми склопят очи…
Когато навърших десет години, отново проходих… Случи се чудо… Но родителите ми никога вече не можаха да се опомнят напълно след онова тежко преживяване… От голямо нервно напрежение баща ми се разболя от диабет… Налагаше се рязко да намали теглото си… да се откаже от единственото удоволствие, което му бе останало на този свят… от хубавото ядене и пиене… така че се отдаде на единствената страст, която бе придобил по време на моето заболяване… да спестява и трупа пари… у него се появи някаква мания за преследване, болезнен страх, че ще загуби парите си, че вуйчо ми… или някой друг ще му ги отнеме… непрекъснато сменяше мястото, където ги криеше… строеше все по-високи зидове… поставяше нови ключалки на вратите… Ставаше все по-неспокоен, подозрителен и боязлив като наплашено животно… После се случи инцидентът с Йосиф Мащалирж… и хората започнаха да говорят… че се е оплакал… и ще ни съдят!
През онази февруарска неделя вуйчо Молак пак дойде у нас… Жестоко се караха с баща ми чак до вечерта… Вуйчо се присмиваше на баща ми, че сега господ ще го накаже за алчността му… ще загуби делото в съда… и ще му отнемат всичко… както и парите, заради които толкова години се караха… Няма да бъдат на никого… И ще настъпи спокойствие.
Най-сетне… вече беше станало нощ… той си отиде. Останахме сами с майка ми и баща ми…
… Мама беше така изтощена от всичко това… че ми даде да вечерям… и отиде да си легне… Аз останах в кухнята сам с баща ми… Опитах се да работя нещо… но не можах да се съсредоточа… Не обръщах внимание на баща си, само знам, че беше някак странно притихнал, замислен, вглъбен в себе си, в своите страхове и терзания… Седеше на малкото столче край печката… гледаше с отсъствуващи очи в празното пространство… и странно люлееше горната част на тялото си от една страна на друга… с един такъв чудноват, нереален ритъм, който започваше едва забележимо, усилваше се, после отново намаляваше и спираше… Приличаше на махало, което отмерва времето… от живота към смъртта… Бях свикнал с това… той биваше такъв всяка неделя след скандалите с вуйчо… неочаквано, след един такъв цикъл полюлявания… бавно стана и мълчаливо излезе… Всъщност не забелязах кога го е сторил, бях се зачел в един пасаж от книгата, която разлиствах…
Тогава неочаквано чух някакъв вик… Беше майка ми. Първо си помислих, че бълнува… Но викът се повтори и беше толкова тревожен, че станах и бързо изтичах по стълбите… към спалнята на родителите си…
Там видях картина като от Апокалипсиса… На лунната светлина, която проникваше вътре от балконската врата, видях майка си просната върху леглото… от устата й течеше кръв… издаваше хриптящи звуци… а на главата й имаше страшна рана, която откриваше в кървавата пихтия нещо бяло… може би мозъка… Над нея се бе навел баща ми… с брадва в ръка… продължаваше да се люлее чудновато от една страна на друга като махало на стар стенен часовник, но беше спокоен… дори ми се стори, че се усмихва…
… Бях така потресен, че дори не почувствувах страх… Коленичих до леглото на майка си, милвах я и я молех да ми каже нещо… Напразно… Тогава баща ми неочаквано рече: „Трябваше да го направя… Няма повече да живеем в този лош свят… И ти няма вече да живееш, не бой се, няма да те оставя тук… Иди и посечи дръвчетата… Нищо живо не бива да остане след нас… Дори и фиданките… Върви!“
И аз го послушах, без да разсъждавам… Не бях способен да мисля, всичко ми беше безразлично… Машинално… излязох в градината… и започнах да сека дръвчетата… Беше ясна мразовита февруарска нощ… На бялата лунна светлина всичко беше така нереално и странно, че ми се струваше, че сънувам… Отначало сечах дръвчетата прав, но бързо се изморих… приклекнах и започнах да беля кората им със секирата, за да прекъсна притока на живот… който идеше от корените…
Тогава при мен дойде баща ми и ми рече: „Виждам, че вече си изморен… Няма да те мъча повече, ще го довърша сам… Ела, ще приключим въпроса и ти ще си починеш.“
Заведе ме при кладенеца, отвори капака му и ме попита: „Имаш ли смелост да го направиш сам?“… На мен не ми се живееше след… всичко, което видях… и кимнах… Подаде ми острия градинарски нож, аз приклекнах… и се загледах в страшната студена дълбочина на кладенеца… Рязнах се с ножа по китките и гърлото… но не много силно… страхувах се, че ще ме заболи…
Тогава баща ми ме блъсна… и аз започнах да падам…
… Когато паднах, студената вода ме накара да се опомня и отново пробуди инстинкта ми за живот… Опрях се с гръб и крака в стените на кладенеца и сантиметър по сантиметър започнах да се измъквам нагоре… Дори не зная как се сетих за този начин да се спася и откъде се взе тази сила у мене… Това продължи час… може би два…
Когато бях се изкачил почти догоре, когато в мен проблесна надеждата, нещо падна върху мен и ме повлече обратно надолу… Беше баща ми…
Изплува до мен във водата… само главата му с такива блестящи, странно спокойни очи… сякаш идеше от другия свят…
— „Ти още ли си жив?… — ласкаво ми рече той… — Ела, ще ти помогна да умреш…“ Хвана ме с длани, които страшно кървяха, тъй като вените на китките му бяха разрязани, около врата и започна да ме дърпа със себе си под водната повърхност… Борех се с него като обезумял… Накрая му се изтръгнах… избавих се от него, дори си мисля, че… стъпих на главата му под водата… за да изляза на повърхността.
Отново започнах да пълзя нагоре като паяк по гадните, хлъзгави стени на кладенеца… Ръцете и краката не ме слушаха, няколко пъти падах обратно долу, но бях обзет от такъв животински страх, че макар и от мен да течаха струйки пот в този студ, макар че се задъхвах от усилието и ръцете ми да бяха разкървавени от камъните… накрая все пак успях…
… Когато вече съвсем изтощен излязох от кладенеца, видях, че всичко е загубено… Къщата беше в пламъци, а в нея гореше мъртвата ми майка… Долу в кладенеца гаснеше животът на баща ми…
Станах и тръгнах… Вървях дълго и надалече… бягах мокър до кости във февруарския студ, за да залича от съзнанието си картината на тази ужасна нощ…
Той свърши да говори, а тримата смълчани мъже до него не можеха да повярват, че край тях отново е бял ден и нищо страшно не се случва. Стояха потресени над него, а той все още коленичеше на земята до кладенеца, както нагледно бе документирал показанията си.
Всъщност нямаше какво повече да говорят, но все пак Земан тихичко го попита:
— Защо тогава не ни казахте истината? Защо измислихте онзи неизвестен убиец?
А доктор Бруна направи и последното си признание с мистично трескави очи, което прозвуча, както и цялата му изповед, повече библейски, отколкото съвременно:
— Вуйчо ми, при когото избягах през онази страшна нощ… настоя за това… Господ знае защо… Може би се страхуваше да не го лишат от имота след смъртта на баща ми и майка ми… Пък и на мен самия ми се стори, че не бива, че не мога да кажа истината… заради мъртвите… които хората не биха разбрали… и на които може би щяха да се присмеят… Че не бива да опетня тяхната памет с това, което сами доброволно, по собствено желание, бяха извършили…
Знам, че заслужавам наказание… Накажете ме тогава… моля ви… Накажете ме!…
Доктор Весели се наведе над него, внимателно го хвана под мишница и го накара да стане от тази поза на разкайващ се грешник.
Земан бавно и уморено му рече:
— Заради какво, нещастни човече? Та вас съдбата вече достатъчно ви е наказала!
Обърна се към доктор Весели:
— Отведете го обратно в санаториума, докторе!