Иржи Прохазка
Кладенецът (7) (1969 г.)

7

Градината беше стара, с величествени дървета и безупречно поддържани тревни площи, така че напомняше по-скоро на дворцов парк, отколкото на място, където живеят душевноболни. В тази ранна пролет на цветните лехи грижливо работеха градинари, други хора разчистваха алеите на парка от спомените за зимата, а тук-таме на пейките бяха насядали самотни страстни любители на книгата или пък влюбени двойки.

Земан вървеше по една от алеите на парка, съпроводен от своя приятел, съдебния лекар Весели, когото бе помолил да му помогне при експеримента, и от лекаря на санаториума с бяла докторска престилка.

— Смятате ли, че ще може да понесе възстановяването на събитията, господин ординатор? — попита той.

Психиатърът присви рамене:

— Не знам… При този вид болни никога не може да се отгатне с точност. Теоретически би трябвала да може.

— Вече спокоен ли е? — заинтересува се доктор Весели.

— Напълно — потвърди психиатърът и ги поведе по дългата алея към един от павилионите. — Всъщност той е вече почти здрав. А го доведоха при нас с тежък психически шок, бълнуваше, сякаш мозъкът му бе засякъл в една точка, и съвсем не възприемаше обкръжаващия го свят. Психофармацевтиката днес върши чудеса.

— Хлорпромазин ли? — попита с деловитостта на медик Весели.

— Не, нещо по-добро. Приложихме му амитриптилин. За всеки случай сега ви приготвих една инжекционна доза от него — рече психиатърът и се обърна към Земан: — Разумно постъпихте, като се погрижихте за лекарско присъствие, другарю майор. Човек никога не може да знае какво ще се случи.

Земан реагира на едно от предишните му изречения:

— Казахте: почти здрав?

— Държи се и реагира съвсем нормално — обясни психиатърът. — Способен е да мисли логично. Спокоен е, уравновесен и не се различава от здравите хора. Но все пак в душата му е останало нещо, което не разбирам. Някаква скрита, тежка депресия, която не иска да признае. Сякаш, след като го успокоихме, у него се притъпиха и всички жизнени процеси. Станал е апатичен, пасивен, не му се живее.

— Може би този шок ще му помогне — отбеляза доктор Весели, — ще изживее отново моментите, които са причинили депресията му. Ще трябва да си ги припомни, да ги изиграе отново, а това е известен вид психодрама^[1]. Също понякога върши чудеса.

— Понякога… Възможно е… — съгласи се лекарят — но в някои случаи трябва веднага да се приложи амитриптилин, за да не се стигне до най-лошото.

Те стигнаха павилиона, пред който групичка дърводелци с брадви и триони в ръце ремонтираха пейките на парка.

Земан заинтригувано рече:

— Имате интересна професия, господин ординатор. Но навярно ви е необходим голям брой помощен персонал.

Психиатърът се усмихна:

— Това не е помощен персонал, а пациенти. Сред тях е и вашият човек.

Той повика един от дърводелците, който сръчно работеше и с тъпото на брадвата забиваше с един удар гвоздеите в облегалката на пейката:

— Елате за момент, господин доктор!

Дърводелецът се изправи. Той беше блед, много слаб, хилав млад човек, с трескави, замислени очи. Психиатърът му каза:

— Разрешете да ви представя. Майор Земан… Доктор Бруна!

И Земан стоеше пред единствения останал жив свидетел на своя случай.

 

 

Те се промъкнаха бързо през смаяната и учудена тълпа неприятни зяпачи, влязоха в градината на Брунови, затръшнаха след себе си тежката металическа врата и отново останаха сами в онова мъртво, изоставено място.

Всъщност не бяха съвсем сами — там вече ги очакваше сътрудникът на Земан от село Хайек — Йожка Мащалирж.

Доктор Бруна се вцепени, когато го видя тук.

Те стояха един срещу друг, смутени от неочакваната среща, стъписани, изгаряха се с погледи и мълчаха.

Земан деликатно предложи на Бруна:

— Ако присъствието на Мащалирж ви смущава, господин докторе, той може да си иде.

Ала Бруна вече се бе посъвзел и тихо отвърна:

— Не… Нека остане… Аз и без това… исках някога… да си поговоря с него. — Замълча, отново погледна Мащалирж и неочаквано му рече: — Онези деяния срещу теб миналата година, Йосеф… не ги причиних аз.

Мащалирж, му каза спокойно и добродушно:

— Аз в нищо не съм те обвинявал, Драхош.

Бруна изненадано промълви:

— А пък аз мислех… Благодаря ти, Йосеф…

Земан не можа да се сдържи да не попита:

— А кой ги причини, господин доктор?

Доктор Бруна се поколеба за момент, а после отвърна:

— Студентите от нашия факултет, които бяха дошли при мен за няколко дни през ваканцията… Подготвях ги… за поправителен изпит… по философия…

Земан не повярва:

— Та онези момчета въобще не са познавали Мащалирж. Не са могли да знаят каква функция изпълнява в селото, какво работи. Някой навярно ги е насъскал. Кой?

Бруна мълчеше.

— Вие ли? — директно го попита Земан.

— Не.

— Вашият баща?

Бруна още по-енергично отрече:

— За бога, не!

— Кой тогава?

Бруна помълча още малко, преди да признае:

— Моят вуйчо Молак… Той идваше редовно у нас… Разговаряше с тях… — Ала веднага добави задъхано и умоляващо: — Но не му се сърдете… Той е озлобен срещу вас… И може би с право… През петдесетте години загуби всичко…

Обаче Мащалирж не можа да издържи, чувството му за справедливост се възпротиви. Гневно извика:

— Той беше кулак. Укриваше запаси от жито, вредеше на стопанството. А накрая, за да не даде имота си в кооператива, от омраза го подпали.

Бруна се обърна към него с кротък упрек:

— Това са само клевети, Йосеф… Никой не можа да го докаже… Дори и застраховката му изплатиха… За цели триста хиляди…

Земан веднага реагира:

— За триста хиляди ли?

Започна да му става ясно.

Доктор Бруна дишаше развълнувано, с разтреперан глас упрекна Мащалирж:

— Дълги години вече работи… в кооперативната дърводелница… честно си изкарва хляба… Защо отново… го обвиняваш?

Доктор Весели внимателно го наблюдаваше. Приготви лекарската си чанта и загрижено го попита:

— Как се чувствувате, господин доктор? Не искате ли една инжекция за успокоение? Ще ви я сложа и ще се почувствувате добре.

Ала Бруна отказа:

— Не… Не е необходимо!

Весели се наведе към Земан и тихичко го упрекна:

— Не така, Хонза. По-спокойно и бързо премини по същество, защото може да рухне. Самият факт, че го доведохме тук отново след два месеца, вече за него е голямо психическо натоварване.

— Разбирам, прощавай — съгласи се Земан. Обърна се към доктор Бруна, който стоеше пребледнял, изморен, апатичен и само по трескаво блуждаещите му очи можеше да се види, че отново се връща към местата на тази толкова позната и близка за него градина.

— Няма дълго да ви мъчим, господин доктор. Искаме само да ви попитаме за някои подробности. В състояние ли сте да отговаряте?

Бруна кимна.

— Може ли още веднъж да ни разкажете какво се случи тогава?

Бруна започна да дава показания, говореше безизразно и машинално като автомат:

— Към десет и половина вечерта… в стаята ми влезе… моят баща… и ме помоли… да извадя вода от кладенеца за майка ми за следващия ден… Тогава взех кофата изпод стълбището…

Земан го прекъсна:

— Можете ли да ни го покажете нагледно?

Бруна кимна, бавно, олюлявайки се, тръгна към опожарената къща, влезе в антрето и взе оттам обгорялата пластмасова кофа под стълбището. Повтори:

— … тогава взех кофата изпод стълбището… отидох при кладенеца… извадих вода… Когато се наведох… над кофата… някой неочаквано… ме сграбчи отзад… за главата… и прокара… нещо парливо… по гърлото ми…

Земан отново го прекъсна:

— Момент, господин доктор, тук нещо не съвпада!

Бруна млъкна и учудено се обърна към него. Земан продължи:

— Кофата, с която казвате, че сте отишли за вода, се намери в къщата под стълбището. И до днес си стои там — вие сам я взехте от това място. Как е отишла там?

Доктор Бруна сви рамене:

— Може някой… да я е сложил на мястото й… по-късно…

Земан взе кофата, която Бруна бе донесъл, и му я показа:

— Не, вижте, тя е обгоряла. Това значи, че е била там по време на пожара.

Доктор Бруна мълчеше. Земан бързо пристъпи към ниските ябълкови дръвчета, приклекна до тях и му посочи раните по тяхната кора:

— И още нещо. Тези наранени дръвчета. Забелязахте ли ги?

Бруна кимна и тежко рече:

— Да… Убиецът навярно е бил като луд… Отмъщавал си е и на дръвчетата…

— Но това е лишено от всякаква логика, господин доктор. А вие, който се занимавате с философия, все пак трябва да имате чувство за логика.

— Не ви разбирам.

— Когато искаш да си отмъстиш на живите, унищожаваш дръвчетата им. Но когато убиеш хората, вече е излишно да унищожаваш дръвчетата, не съм ли прав?

Доктор Бруна мълчеше. Земан настоя:

— Кой нарани дръвчетата?

Бруна стоеше, сякаш животът го беше напуснал, Земан повтори още по-настойчиво:

— Кой нарани дръвчетата?

Тогава доктор Бруна едва чуто промълви:

— Аз…

Земан строго заключи своите разсъждения:

— Това означава, че вие сте били и този, който е убивал!

Бруна се разтрепери като лист:

— Не… За бога, не!

— Тогава кой беше убиецът? Вашият вуйчо ли?

Доктор Бруна неочаквано помоли:

— Сложете ми инжекцията.

Доктор Весели инжектира във вената му дозата успокояващо лекарство и внимателно го попита:

— Искате ли да приключим разпита, господин доктор? Ако не се чувствувате добре, веднага ще ви откараме в санаториума.

Доктор Бруна дишаше тежко, но събра волята си и решително рече:

— Не… Трябва най-после… да се избавя от това… Ще ви кажа… истината!

Земан моментално продължи:

— И за онези триста хиляди крони, които миналата година баща ви е обърнал в злато ли?

Бруна смаяно го погледна, не предполагаше, че Земан знае и това. После кимна:

— Да!

— А къде е златото?

— Там долу… В кладенеца… — посочи с глава Бруна към черната дупка в земята.

— Така си и мислех! — доволно рече Земан.

И доктор Бруна започна бавно, с мъка, прекъсвайки думите си според това, как изплуваха страшните спомени в съзнанието му, да дава показания…