Иржи Прохазка
Кладенецът (6) (1969 г.)

6

Беше вече късна вечер, собствено нощ. Земан седеше заедно с Мащалирж в своята мансардна стаичка на газена лампа, тъй като там нямаше друго осветление, пиеха мавруд в чаши от горчица — евтино червено вино, единственото, което можеше да се купи тук. И двамата мълчаха, тъй като им беше необходимо да се посъвземат след преживяното през този ден. В стаичката беше приятно. Бяха наклали огън с купчината стари вестници, които намериха в един шкаф долу в кръчмата, и с няколко цепеници в малката желязна печица, през чиито процепи и пукнатини сега проблясваха червени и оранжеви пламъци, а техните отражения танцуваха по стените и тавана, светкавично прелитаха като колибри и райски птици. Жълтеникавата светлина на лампата смекчаваше това строго, не съвсем чисто и бедно обзаведено помещение, като осветяваше само някои форми, а други милостиво скриваше в дълги топли сенки, така че в кръчмарската стаичка ставаше уютно като в дворец, и тъй като в полумрака не се виждаше, че е стара и мръсна и олющените й мебели са с напукан лак — беше посвоему дори красива. Нейде отвън, откъм градините, се обаждаше кукумявка, откъм дерето зад селото й отвръщаше друга и тяхното любовно гууу-гууу не звучеше никак тъжно, напротив, то беше твърде лирично обещание за нов живот и настъпваща пролет.

Земан първи прекъсна мълчанието, като попита Мащалирж:

— Още не си ме запознал с жена си. Тя няма ли да те търси?

— Не. И толкова скоро няма да те запозная — тъжно отвърна Мащалирж.

— Защо?

— Аз съм сламен вдовец. Тя е в санаториума в Йесеники… На лечение! Нервите й са малко разстроени след онова, което преживяхме тук миналата година.

Той изрече това делово и спокойно, сякаш констатираше факт, с който вече беше свикнал, ала Земан усети скритата му мъка и тъга. Все по-силно си даваше сметка през какви тежки изпитания е трябвало да премине този набит мъж. Замълчаха за момент, а после Земан отново заговори:

— Защо не ми каза за твоите спорове и сбиването с Брунови?

— Мислех, че не е важно… — възрази Мащалирж — … А освен това е моя лична работа.

Земан леко го упрекна:

— Няма лични работи при такова тежко убийство!

Мащалирж раздразнено избухна:

— Ти и мен ли подозираш?

— Не, нито за миг… Наблюдавах те, когато отваряхме ковчега… Очите ти бяха пълни с ужас… но това беше ужас от страшното престъпление… отвращение… и съчувствие. Не, с това ти нямаш нищо общо.

Мащалирж изпита явно облекчение, но все още беше развълнуван и се задъхваше, когато попита Земан с пристрастието на криминалист любител:

— Обърна ли внимание на ръцете на мъртвия?

— Защо?

— Не би било възможно така дълбоко и равно да се срежат вените на някой, който се е отбранявал. Убиецът сигурно го е вързал или е бил някой, когото Бруна е познавал и доброволно му се е подчинил.

Земан го похвали:

— Отлична наблюдателност. Напредваш… — И неочаквано попита: — Ти наистина ли си подал оплакване в съда срещу него?

— Срещу кого?

— Срещу Бруна.

— Не. Това са глупости.

— Казват, че те е нападнал и бил до кръв.

— Една вечер ме удари с тоягата си, но немного силно, той беше възрастен човек. Аз му взех тоягата, счупих я и я хвърлих. Казах му: идете си вкъщи, дядо, и не правете глупости. Ако се оплача, ще ви арестуват…

— Защо те нападна?

— Бяха му наговорили, че съм искал да уволнят сина му от факултета.

— А ти не искаше ли?

— Не. Защо?

— Заради нападките срещу теб през шестдесет и осма година.

Мащалирж стана и започна развълнувано да крачи из стаичката:

— Откъде да знам дали наистина той е бил причината? А без доказателства аз не искам на никого да си връщам, нито да си отмъщавам. Въобще аз не искам да си отмъщавам заради случилото се тогава, пък и защо? Нима можеш да си отмъщаваш на болен човек, който в треската си крещи, върши глупости и в бълнуванията си се нахвърля да те души… По-скоро трябва да се търси и наказва онзи, който го е заразил и му е причинил тази треска… Не, не искам да си отмъщавам! Аз само страшно съжалявам, че между нас се издигна такава бариера, че в сърцата на хората остана нещо лошо от онова време и те все още лъжат, злословят и измислят все нови и нови слухове… Та нали по-рано всички в селото ме обичаха. Вярваха ми…

Земан изведнъж осъзна колко човешка мъдрост има в този мъж. А такива хора миналата година искаха да ги бесят! Добре, че останаха такива като Мащалирж. Ако навсякъде има поне един като него, ще има на кого да се опрем, за да въведем отново ред в републиката. Почувствува симпатия към него и като на брат, меко и насърчително, му рече:

— Отново ще ти вярват, ще видиш. И ще започнат да те уважават, когато решим заедно този случай. А трябва да го решим, за да се разплете най-сетне това кълбо. Истината трябва да излезе наяве, за да престанат слуховете!

Мащалирж пристъпи към прозореца на скосената стена, замислено се загледа в тъмнината навън и започна да разсъждава върху думите на Земан:

— Крайно време е. Прекалено дълго вече тази мъртва, изоставена къща плаши хората. Нейната тайна ги ужасява, тежи на душите им като камък. Докато… — Неочаквано той се сепна и извика с пресипнал, развълнуван глас: — Човече… Светлина… Там долу има някой!

Земан скочи, светкавично извади пистолета си от куфарчето, пъхна пълнителя и изкомандува:

— Ела!

Влязоха в градината на Брунови, която сега, през нощта, в редуващите се черен мрак и лунна светлина в зависимост от движението на облаците по небосвода, със зейналия като уста на мъртвец кладенец и с опожарената къща с изпочупени прозорци, изглеждаше още по-тъжна и страшна.

Ала там нямаше жива душа.

Земан разочаровано рече:

— Тук няма никой, навярно ти се е сторило… След това убийство всички в селото сте се побъркали, фантазията ви прекалено много работи…

Но въпреки това заедно с Мащалирж претърси цялата градина, приближавайки се към развалините на опожарения дом. Хвана бравата на вратата, която висеше на едната си панта, и с мъка я отвори, за да надникне вътре.

В този момент върху перваза на прозореца изхрущя счупено стъкло и някаква сянка изскочи от къщата.

Земан веднага застана нащрек. Извади пистолета си и извика:

— Стой! Стой или ще стрелям!

Ала сянката не спря, бягаше на зигзаг и със скокове се криеше зад посечените дръвчета и храсти, стремейки се да достигне открехнатата порта.

Ала не можа да излезе.

Едрият Мащалирж, от когото никой не очакваше такава пъргавина, се втурна след него, с дълъг скок се хвърли в краката му и го събори на земята.

Земан веднага притича, с опитно движение изви ръцете на мъжа зад гърба му, за да го обезвреди, изправи го на крака и обърна лицето му към себе си.

Това беше Молак — вуйчото на Бруна!

Отведоха го в кръчмата, която тази нощ превърнаха в импровизирана килия за разпит. Ала Молак със своята стара ватенка се държеше също така враждебно и твърдоглаво, както и на свобода. Мащалирж сияеше:

— Виждаш ли, а пък ти не ми вярваше. Какъв лов! Хванахме го!

Арестуваният се обади:

— Кого сте хванали?

Мащалирж прибърза:

— Извършителя на престъплението!

Молак презрително се засмя:

— На кое престъпление, луди хора?

С жест на ръката Земан спря Мащалирж, който се готвеше да отговори. Сам се зае с разпита:

— Какво правехте там?

— Вас какво ви интересува?

— Интересува ни повече, отколкото си мислите. Някои съвпадения.

Молак го прекъсна дръзко и грубо:

— Това е собственост на сестра ми. Мога да правя там каквото си искам.

— Но защо през нощта? — изстреля въпроса си Земан.

Молак мълчеше, нямаше отговор на това. Тогава Земан продължи:

— И вчера вие бяхте онзи, който е посетил семейната гробница. Имате ключ от нея, нали?

Молак мълчеше.

— Какво търсихте там? Говорете, човече!

Не отговори, само направи презрителна гримаса.

Земан се ядоса:

— Знаете ли какво? Ще ви откарам в Прага, в предварителен арест. Там ще омекнете.

Най-сетне Молак проговори:

— Под какво обвинение?

— Подозрение в убийство.

Това все пак го изплаши и той извика:

— Вие сте луди!

Тогава за голяма изненада на Мащалирж Земан спокойно се съгласи:

— Това е възможно, но вие много добре знаете, че независимо дали сте виновен или невинен, никой в селото вече няма да заличи това подозрение срещу вас. Цял живот ще казват: онзи, който беше заподозрян в убийството. Така ли е?

Молак мълчеше, знаеше, че Земан е прав. Помълча известно време, а после избухна:

— Какво искате от мен?

— Да отговорите на въпросите ни и да ни кажете истината — рече Земан и отново го атакува: — Какво търсихте там?

Молак няколко пъти преглътна ядно, колебаеше се дали да признае и мълчеше. Тогава Земан ядосано се обърна към Мащалирж и го попита:

— Къде има тук телефон, за да повикам патрулната кола?

И отново викна на Молак:

— Какво търсихте?

Най-сетне Молак призна с тих пресипнал глас:

— Злато!

Това беше толкова изненадващо, че Земан попита невярващо:

— Злато? Какво злато?

— На Бруна. Делът на сестра ми от триста хиляди крони.

— Че откъде го е взел Бруна?

— Купи го от един зъболекар миналата година, когато мислеше, че ще настъпи девалвация.

— А вие виждали ли сте това злато?

— Да!

— Затова ли нощем претърсвахте градината, пожарището и накрая гробницата?

— Да!

Земан тържествуващо се обърна към Мащалирж:

— Мисля, че вече знаем мотива на убийството, човече.

Пот изби по челото на Молак, изведнъж нервите му изневериха:

— Исусе Христе, та аз не съм го убил — изкрещя той.

Земан спокойно му рече:

— Аз в нищо не ви обвинявам. Засега!

Молак трепереше като лист, завайка се:

— Той си е виновен за всичко… Беше алчен… алчен… Не даваше на никого дори една стотинка… Предпочиташе да умре, но нищо да не даде от имота си… Та той искаше и градината си да унищожи напълно, за да не остане нищо след неговата смърт…

Земан неочаквано се наведе към него и му рече:

— Вървете си!

Молак бавно стана, сякаш още не можеше да повярва. Мащалирж гневно извика:

— Как така? Искаш да го освободиш ли?

Земан посрещна с кротка усмивка неговия гняв и кимна:

— Да! Всъщност аз вече знам как е било!