Иржи Прохазка
Кладенецът (4) (1969 г.)

4

Зазоряваше се с мътна, мрачна светлина.

Гостилничарката Силвия Доупетова се събуди в омърляната си памучна риза с някаква странна тревога, сякаш цяла нощ я бяха измъчвали кошмари. Още сънена, тя огледа колибата, в която живееше със стария си, почти осемдесетгодишен баща, но в първия момент след този неспокоен, тежък сън не можа да осъзнае къде се намира. Жилището й беше така претъпкано с вещи, долапи, кревати, дрехи, чували със зърно, бирени бутилки, хомоти на коне, които отдавна вече не притежаваха, но които беше жалко да изхвърлят, и предоставяше на погледа й от леглото такава странна гледка, че в това нямаше нищо чудно. Силвия — макар че беше яка и здрава селска жена — не беше се омъжила. За селото си остана „госпожица“ или само „Силвинка“, което донякъде смешно контрастираше с нейните груби, нахакани, а понякога дори просташки маниери, с които управляваше кръчмата. Говореше се за нея, че някога си имала голяма любов, но баща й не разрешил да се омъжи, защото искал да я има само за себе си — в домакинството и като любовница в леглото. Край него бе загрубяла, затъпяла и станала толкова равнодушна към всичко, че бе престанала да чисти и подрежда дома си и кръчмата и бе почнала да трупа тук и там ненужни вехтории. А когато преди години ръждясаха водопроводните тръби на кръчмата, която се намираше близо до дома й и която принадлежеше на организацията „Единство“, прие това съвсем апатично и вместо да се погрижи за ремонта, започна да ходи за вода на чешмата с една кофа, която трябваше да й стигне за целия ден да мие себе си и чашите.

Ала тази сутрин тя нямаше време да се погрижи за това свое единствено утринно задължение — да донесе кофа вода за кръчмата. Щом се поразсъни в леглото и се посъвзе от кошмарите на нощта, тя скочи, с трескава бързина навлече полата си върху вехтата пожълтяла нощница, пъхна крака в удобните износени обувки и бързо излезе в ранната, още влажна, мъглива и студена априлска утрин. Бързаше да иде в кръчмата.

Тя отключи главната врата, което беше повече или по-малко излишен обред, тъй като задният вход на кръчмата откъм двора оставаше през цялата нощ отворен, и изтича по извитата стълба към малката мансардна стаичка, в която предишния ден бе настанила Земан. Там нямаше много мебели. Приличаше по-скоро на стаичка на селска девойка със стар дървен креват, скрин и обикновена кръчмарска масичка до прозорчето на скосената стена, отколкото на хотелска стая.

Гледката, която се разкри пред очите й и която подсъзнателно бе очаквала да види, я ужаси. Върху неразстлания юрган на леглото се бе проснало неподвижното тяло на облечен с дрехите си мъж, а край него навсякъде по пода бяха пръснати в ужасен безпорядък листове хартия и документи.

Тя се втурна към него, докосна го, а сетне отчаяно го разтърси и извика:

— Господи!

Земан се помръдна, после бавно, леко учуден и замаян, седна на леглото. Измърмори:

— Какво има?

Доупетова все още не можеше да си поеме дъх от уплахата:

— Радвам се… че сте жив… Лежахте тук… като мъртвец… блед… безжизнен… Струваше ми се, че никога вече няма да се събудите…

Земан се прозя продължително:

— Работих до късно през нощта, почти до зори, а после навярно съм заспал… — Той се огледа, видя безредието и подсвирна: — леле!

Бързо приклекна, започна да събира разхвърляните листове и да ги подрежда в папката на следственото дело. Доупетова се наведе, за да му помогне, но той я спря с жест на ръката. Тя любопитно го попита:

— Какво е това?

— Нищо… Само един служебен доклад…

След като се поопомни от уплахата, у Доупетова се появи трескаво желание да действува. Тя се втурна към прозорчето, задърпа го и с юмручни удари се опита да го отвори:

— Ще ви отворя поне прозореца, тук е задимено като в кръчма.

Най-сетне успя да отвори овлажнелия прозорец и в стаята нахлу утринната песен на птиците. Погледна навън и неочаквано възкликна:

— Добре, че не сте го отваряли през нощта!

— Защо?

Доупетова непрекъснато поглеждаше навън:

— Ужасно се страхувах за вас. Цяла нощ ме измъчваше някакво странно предчувствие. Упреквах се, че ви настаних тук… че ви оставих сам… и дори не ви предупредих…

— За какво?

— За него… Тази нощ той отново беше тук. Обикаляше наоколо…

Земан вече беше подредил в папката цялото следствено дело и се изправи, за да го прибере в куфарчето си. Все още не гледаше сериозно на нейното безпокойство:

— Кой?

— Този, който извърши убийството! Престъпникът!

Чак сега Земан се заинтересува от думите й:

— Как така?

— Не се преструвайте, че нищо не знаете. Цялото село вече знае, че сте от милицията и сте дошли тук заради това убийство.

— А къде беше той?

— Кой?

— Този, който обикаляше наоколо!

Доупетова все още стоеше до прозореца на скосената стена, поглеждаше навън, а после го повика да дойде при нея и му посочи нейде в далечината на селото:

— Там, долу, в мъртвата, изоставена градина на Брунови.

Земан погледна — и действително — от прозореца на неговата стаичка през покривите се виждаха тъжната градина и опожарената къща.

— Откъде знаете?

— Всички го знаят, и затова се страхуват толкова. След като се мръкне, никой не смее да си покаже носа от къщи.

Земан още повече се развълнува:

— А някой виждал ли го е?

— Не… само понякога нощем са чували шум и стъпки в опожарената къща.

Земан бързо изтрезня, това му приличаше повече на слух, на плод на развинтената фантазия на хората от селото.

— Глупости! Може да е било котка. Или някакво друго животно. Таралеж, казват, че той стъпвал като човек.

Ала Доупетова упорито настояваше на своето:

— Понякога се вижда и светлина. Животно не може да ходи с батерийка.

Земан отново се заинтересува:

— Но какво ще търси там?

— Казват, че убийците се връщали на местопрестъплението… Измъчва ги съвестта или нещо подобно… Искат отново да изживеят онзи момент… Отново и отново в страха си се опитват да заличат следите…

Той енергично възрази:

— Глупости!

— А кой тогава може да бъде?

— Всички се познават много добре в това село, жителите му не са толкова много. Никой чужденец не би могъл да мине през селото, дори и нощем, без да го видите. Всички кучета биха се разлаяли.

— А кой ви казва, че е чужденец — неочаквано рече Доупетова.

Земан се изненада:

— Вие подозирате ли някого от селото?

— Не, не че подозирам… — отрече Доупетова, — но нали знаете… хората говорят какво ли не… В кръчмата, при бръснаря хората казват всичко…

— И какво говорят?

Доупетова все още се държеше предпазливо, колебаеше се дали да му каже:

— Брунови имаха повече врагове, отколкото приятели в селото.

— Например?

— Ами гробарят! — неочаквано изтърси тя.

— Кой е той?

— Онзи огромен мъж, с когото вчера пътувахте в автобуса. Ферда Кощирж!

— Изглеждаше ми по-скоро добряк.

— Той си е такъв… всъщност беше. Не смееше и пиле да убие. Когато майка му, докато беше още жива, колеше някоя кокошка или заек, той винаги бягаше от къщи и от жал не хапваше от месото. Толкова много се трогва от всичко, че в селото го наричат „милозливия Ферда“. Затова и стана гробар. На хората им е приятно, когато гробарят плаче заедно с тях на погребението. Обаче той направи голяма глупост.

— Каква?

Доупетова се наведе заговорнически към него, сякаш някой тук можеше да я чуе, и отмъстително му довери:

— Побърка се и неочаквано си взе млада жена. Манка се казва, една скитница от съседното село. Има три деца, и все от различни мъже. Не умее да сготви, нито да изпере както трябва, той сам мие съдовете, а тя само седи, пуши, крак върху крак, носи къси поли, показва бедрата си безсрамницата…

— Но какво общо има това с убийството? — нетърпеливо я прекъсна Земан.

— Кощирж страшно я ревнува… В селото заговориха, че се била сдушила с младия Бруна, философа. Той беше малко странен, навършил беше Христовата възраст, а все още си нямаше момиче… И казват, че старият, баща му, привлякъл Манка, за да го… избави от стеснителността му… Някой дори чул как Манка се смее в дома на Брунови. Казали на Кощирж, той се втурнал към Брунови, тропал като луд на вратата им, искал да го пуснат да влезе… Но те не му отворили, само му се подиграли… И тогава той, изпълнен с отчаяние и бесен гняв, се разкрещял из селото, че ще ги убие всичките…

Тя говореше бързо и задъхано, сякаш искаше колкото може по-скоро да приключи с този донос, а после напрегнато зачака да види как ще го приеме Земан. Майорът помълча малко, а после неочаквано попита:

— Вие не обичате този Кощирж, нали, госпожо гостилничарке?

Тя го погледна смаяно, а после разпалено възкликна:

— Тук имаше и други, много по-порядъчни жени, щом като толкова му се е приискало да се жени.

Всичко беше ясно. Земан само се усмихна.

— Къде мога да намеря тукашния бръснар?

Доупетова, обидена, че той не прие нейната теория, понечи да узнае:

— Какво искате от него?

Земан прекара ръка през наболата си брада:

— Нищо! Да ме избръсне!