Иржи Прохазка
Белите линии (9) (1961 г.)

9

От репродукторите продължаваше да звучи прочутата песен на Маки Ножа от „Опера за три гроша“, за да поддържа у зрителите и по време на антракта атмосферата на представлението:

Остри зъби в челюстта си

има таз акула май.

С остър нож е и Макийт наш,

но къде е — кой го знай?^[1]

Те излязоха във фоайето на театъра на Брехт, все още изпълнени с впечатления от играта на сцената. Арнолд Хакл беше облечен в един от своите безупречни смокинги и с посребрените си слепоочия и тънки мустачки приличаше повече на американски артист, отколкото на представител на английската текстилна фирма в западноберлинското заведение със съмнителна репутация. До нето Ханка Бизова с великолепен вечерен тоалет, който действително умееше да носи с естествен чар и елегантност, привличаше погледите на всички мъже със своята провокираща красота. Двамата с Хакл представляваха интересна двойка, като изрязана от западните модни журнали или от холивудските филмови списания, и доктор Салаба бе особено щастлив, че може да ги придружава.

Хакл предложи пура на Салаба, запали своята и развеселен, остроумно подхвърли:

— Това е най-гениално откраднатата комедия за крадци, която познавам.

— Как така? — учуди се доктор Салаба.

— Тази пиеса първоначално е била написана от англичанин, някой си господин Гай.

Ханка не обичаше тези язвителни забележки, които Хакл охотно произнасяше именно тук, на Изток. Тя деликатно му напомни:

— Престани, скъпи Арни!

Ала Хакл не се остави да му отнемат думата, напротив, изглежда, че именно пред нея искаше да се изтъкне:

— Въобще като писател господин Брехт е прототип на комуниста. Всичко, което има, е крадено. И отгоре на това — като истински марксист — теоретически го аргументира. Извлича полза от това, което сам не е сътворил… — Той се обърна директно към Салаба: — Точно както у вас. Господин Хадек, моят британски шеф, ми разказа как със същата доза естественост, с която господин Брехт е използувал тази пиеса на господин Гай, вие сте му отнели фабриката през четиридесет и осма година.

Доктор Салаба едва си пое дъх от изненада, такива резки и злобни изказвания не беше чувал досега от устата на Хакл, който иначе винаги се бе държал много коректно и изискано. Той се огледа, да не би някой да е чул тук, на територията на ГДР, сентенциите на Хакл, и трескаво взе да мисли какво да отвърне и как да постъпи. Но вместо него се намеси Ханка:

— Ако се погледне от тази страна на нещата, Арни, излиза, че най-големият комунист е живял у вас, в Англия.

Хакл обичаше да води подобни интелектуални спорове с Ханка и затова моментално, с охота реагира:

— Кого имаш предвид? Маркс ли?

— Не. Шекспир! — с усмивка на превъзходство отвърна Ханка.

Това все пак се стори малко нелепо на Хакл. Той възкликна с иронична гримаса:

— Охо!

— Защото всички сюжети и интриги на пиесите си — съвсем елегантно му го върна Ханка, — а е написал доста такива, той е взел от други автори. Предимно от античността.

Хакл шеговито вдигна ръце, предаде се:

— Никога не избирайте за любовница твърде интелигентна жена, господин Хакл, защото тя винаги ще ви повали по гръб, преди вие да успеете да го сторите с нея.

Ханка бързо погледна златното часовниче на ръката си и със спокойна усмивка отвърна:

— Все още не съм съвсем сигурна в това, Арни!

В този момент в неговия апартамент над бара „Уайт лайнс“ изщрака и последната ключалка на непревзимаемата каса и нейната тежка бронирана врата се отвори. В помещението цареше полумрак, нарушаван само от бликащите цветни неонови светлини на улицата и злодейската батерийка на Збишек Брониевски. Той беше малко изпотен от нервното напрежение и припряността, с която изпилваше и изпробваше копията на ключовете на Хакл. Отдолу се разнасяха пиянските крясъци на Фанта, Бьом и останалите членове на мъжкия персонал на Хакл, както и кикотът и врясъците на танцьорките от стриптийз програмата. Те си устройваха такива нощни гуляи, разпивания, както им казваше Хонзулка, винаги когато Хакл отсъствуваше от бара вечер или цяла нощ. Радваха се като деца, защото такива случаи бяха рядкост. А Брониевски знаеше, че ще може на спокойствие да се справи с опасната си задача. Въпреки това обаче той бързаше и се страхуваше. Можеше съвсем ясно да си представи какво ще стане с него, ако го открият тук. Бързо прерови преградките на касата на Хакл и най-после в една от тях намери папката с надпис: Action Lyautey, White Lines…

Обаче Хакл не знаеше всичко и не можа да разбере смисъла на забележката на Ханка. Той се наведе да целуне с любов и покорство ръката й. Господин Салаба се закиска, най-сетне благодарение на последната остроумна забележка на Хакл бяха навлезли в темата, където се чувствуваше силен и също можеше да блесне с остроумие:

— У нас казват — мъчеше се той да бъде духовит, — че най-добра в леглото е глупавата жена. Тя поне нищо не ви пита!

Това беше толкова нетактично и обидно по отношение на Ханка, че Хакл счете за нужно да прояви презрението си към Салаба. Той му обърна гръб, сякаш не съществуваше и нищо не бе казал, и нежно хвана подръка Ханка:

— Ти, разбира се, си права, мила. Наистина пиесата е чудесна, а играта на актьорите — превъзходна. Тук се е събрал елитът на интелигенцията — не само източната, но и нашата, западната. Мисля, че е добре да ни видят тук.

Те се разхождаха, прегърнати като двама влюбени, а доктор Салаба съкрушено ги следваше. Хакл поздравяваше на всички страни познатите си. По онова време беше много на мода да се посещава Берлинер ансамбъл на другия бряг на Шпрее. И тъй като в този странен разделен град не съществуваше граница, всяка вечер тук пристигаха кервани от дипломатически коли, както и английски и френски войници, интересуващи се от модерния театър, накратко — тук се бе събрал каймакът на културното общество на двата свята. И това подтикна Хакл към следващата язвителна духовитост:

— Явно, че в изкуството е най-добре да търсиш богата трапеза и творческата свобода на Запад, а големите културни събития — на Изток. — Той се кланяше и сияеше: — Тук наистина са се събрали всички, които означават нещо в културния живот…

Обаче радостната светска усмивка на лицето му внезапно угасна. Бе забелязал едно лице, което много добре познаваше от Прага. Това беше капитан Ян Земан, който оживено разговаряше сред някаква група мъже. Не можеше да предположи, че това бяха участници в конференцията на криминалистите, които през тази вечер от пребиваването си в Берлин имаха запланувана културна програма. Ханка също позна Земан и вътрешно изтръпна. Земан не беше ги забелязал и навярно те щяха да минат край него без проблеми, ако господин докторът Салаба не беше се провикнал радостно:

— Ааа, и вие ли сте тук, господин Земан? Как е вашият колега? По-добре ли е вече?

Земан не му отговори, а само се обърна към него и хладно му кимна за поздрав, след което отново се посвети на компанията си.

Хакл попита Салаба тихо, раздразнено:

— Познавате ли този човек?

А доктор Салаба весело, без нищо да подозира, си призна:

— Разбира се!

— В такъв случай започвам да се съмнявам, господин Салаба — студено и заканително рече той с глас, който плющеше като камшик, — кой сте вие всъщност и дали не съм се хванал на въдицата ви.

Доктор Салаба се ужаси, съвсем не бе очаквал такъв обрат на нещата и нищо не разбираше. Понечи да възрази, да поиска обяснение, но Хакл престана да му обръща внимание, отиде при гардероба, поръча да му дадат палтата и с учтива любезност подържа мантото от сребърни лисици на Ханка:

— Коженото ти палто, скъпа!

Ханка послушно се облече, но все пак се осмели да го попита с известна тревога:

— Случило ли се е нещо, Арни?

Вместо отговор Хакл рязко заповяда:

— Отиваме си вкъщи!

Брониевски продължаваше да върши работата си с чувството, че това рисковано приключение ще има добър край и той ще успее да се справи. Долу в бара компанията беше вече напълно пияна и неспособна да забележи какво става горе, в апартамента на Хакл, а самият Хакл според обещанието на Храдец трябваше да се намира далеч оттук. Брониевски бе разтворил папката с документите по операцията Уайт лайнс, бе запалил настолната лампа над нея и старателно преснимаше лист по лист. Беше стигнал до средата, когато звънецът долу започна бясно да звъни. Брониевски моментално угаси лампата и се втурна към прозореца, за да погледне иззад пердето.

Отвън пред къщата бе паркиран мерцедесът на Хакл, а самият шеф стоеше на вратата и припряно, гневно натискаше звънеца. Прозорците на къщата бързо светнаха и някой изтича надолу по стълбите, за да му отвори. От притеснение пот изби по цялото тяло на Брониевски и той изрече една стара полска ругатня:

— Psakrev, cholera!

Сетне се втурна към масичката, грабна документите, прибра ги обратно в папката с надпис „Операция Лиоте“ и ги пъхна в касата. С разтреперани пръсти се мъчеше да подреди всичко, както си беше. През това време чуваше как по стълбите се приближават стъпките и гласовете на Арнолд Хакл и неговите пияни сътрудници гангстери.

Разбра, че всичко е свършено.