Иржи Прохазка
Белите линии (8) (1961 г.)

8

През годините, прекарани на служба в милицията, Земан бе привикнал на търпение и дълги нощни разходки, но сега дългото очакване на Ирка Храдец го изпълваше с безпокойство. Представата за това, което можеше да му се случи от другата страна на границата между двата свята, и че там е съвсем сам, без помощ отникъде, го преследваше неотклонно на всяка крачка, докато се разхождаше по паважа на граничната уличка. За кой ли път вече минаваше покрай същите витрини и машинално ги разглеждаше, въпреки че знаеше наизуст всичко, което бе изложено в тях. Ала неочаквано посред сивата еднообразна скука на безкрайното очакване, с което се характеризира работата на всеки служител на милицията много повече, отколкото с романтиката си, в отражението на стъклото на една витрина той забеляза нещо, което го принуди веднага да се обърне.

Сред бликащите светлини на неоните, крушките и рекламите внезапно се появиха очертанията на двама души. Единият от тях по-скоро влачеше, отколкото подпираше другия, който изглеждаше мъртво пиян. Това бяха доктор Салаба и Храдец.

Земан се втурна към тях, но когато забеляза обезобразеното, подпухнало лице на Храдец, се изплаши така, че за малко да наруши правилата на конспирацията.

— Господи, какво се е случило с теб?

Храдец не отвърна, само се опита да изобрази нещо като усмивка върху разкървавените си устни. Доктор Салаба се бе запъхтял от положеното усилие:

— Къде ти, нищо няма да разберете от него. Аз успях да изкопча само Чек Пойнт Чарли и Фридрихщрасе… и то трябваше да клекна до него и да наведа ухото си чак до устата му.

Земан прихвана Храдец от другата страна, за да помогне на Салаба. Сложиха го да седне върху бордюра на тротоара, а Земан внимателно почна да изтрива с кърпичка засъхналата кръв по лицето на Храдец. Салаба внезапно се досети:

— Ах, вие сте онзи от влака, нали? Познавате ли се с него? А пък аз дълго време го смятах за датчанин.

Земан веднага осъзна грешката си и се помъчи да я поправи:

— Не, само сме се виждали. Той е от същата фирма, в която работя и аз, само че от филиала в Бърно. Веднъж го видях на едно съвещание в Прага. А сега неочаквано го срещам тук, в това състояние…

— Хулигани. Хубавичко са го подредили. Дано само няма нищо счупено — рече загрижено господин Салаба, но веднага след това се закиска по свойствения му начин, защото като търговски пътник бе свикнал да се шегува при всяка ситуация:

— Да, светът е малък и навсякъде можеш да срещнеш чехи. Веднъж един мой познат, търговец на найлонови мушами за дъжд, пътувал с мострите си през пустинята на Тунис, срещнал някакъв бедуин с бяло арабско наметало и понеже много му се поискало да запуши, го попитал: „Имате ли кибрит, господине?“ А арабинът му подал газовата си запалка и му отвърнал на чешки: „Ей, говедо, следващия път си купи поне един кибрит, преди да тръгнеш през такава пустиня…“

Земан нямаше настроение да бъбри сега с него, затова го прекъсна:

— Къде го намерихте?

Салаба го поправи:

— Намерихме го. Първоначално бяхме двама. Само че онзи дрисльо, редакторът, избяга. Ужасно се боеше да не се забърка в някакви неприятности.

— А вие не се ли страхувахте?

— Да, също. Лежеше в локва кръв на паважа и, изглежда, е имал сериозни недоразумения със западноберлинската полиция. Но можех ли да го оставя там, след като искаше да дойде тук, при нас, и след като разбрах, че е наш човек?

Това негово признание изненада Земан, защото точно от него не беше го очаквал.

— Казахте — при нас? Аз вече съвсем не мога да ви разбера, господин Салаба.

А веселякът доктор Салаба със смях се съгласи:

— Не се притеснявайте, и аз самият не се разбирам. Иначе ние сме сложни същества, както казват класиците… Не знаете ли случайно в кой хотел е настанен? Въпреки че вече съм изморен, ще го довлека дотам заедно с вас.

Обаче Земан се отказа от помощта му.

— Не, не е необходимо. Вие вече направихте достатъчно. Сега е мой ред. Сам ще се погрижа за него, след като е мой колега.

Той изтича на пътното платно и се опита да спре едно такси, което тъкмо в този момент минаваше по нощната улица. Колата действително удари спирачки и спря близо до тротоара, където обезобразеният и окървавен Храдец, почти изпаднал в безсъзнание, се клатушкаше машинално. С помощта на Салаба Земан го вмъкна в таксито и изостави сам господин доктора в пограничната уличка.

Едва когато потеглиха, той забеляза, че зад волана на таксито пак седи майор Вилде.

 

 

На Храдец всичко му изглеждаше като в някакъв странен сън. Виждаше себе си и хората край него като жълтеникави, зле осветени сенки в някое старо кино от крайните квартали, като в някакъв неестествено ускорен, гангстерски кръвопролитен филм, прожектиран пред очите му, после някой го понесе нагоре по стълбището от автомобила, с който преди това бяха минали през тъмни и осветени улици, нечии чужди хладни и космати ръце го докосваха внимателно, макар и болезнено, а гласовете на заобикалящите го се чуваха сякаш през някаква преграда от блестящи цветни мъниста или от тръстики в езеро, през които проблясваше слънцето…

— … Аз го предупредих… че онези мъже са жестоки… Ако се беше съгласил да го охраняваме, можехме да го предпазим от това… А сега трябва да благодари повече на късмета, отколкото на разума си…

— Какво каза докторът? Много ли е зле?

— За щастие няма вътрешни кръвоизливи, но не е изключено някое слабо сътресение на мозъка… Необходимо му е поне два дни пълно спокойствие… да лежи, да не се движи…

Колко смешно му се струваше това, което говореха за него от екрана на въображаемото кино… Та на него нищо му нямаше, само дето тялото го понаболяваше малко, господ знае защо… Два дни в леглото, глупости… Нали утре сутринта трябва да стане рано… да раздвижи непослушното си, болезнено тяло, да стисне зъби, да превъзмогне треската си и да излезе навън… на чист въздух… на слънце… на чашка коняк и на кафе, което най-бързо ще го изправи на крака… трябва, непременно трябва… но защо? За бога, защо?

Внезапно филмът в неговия мозък се освети и започна да флуоресцира, сякаш в прожекционния апарат бяха сменили и доближили електродите. Мръсната уличка с олющени сгради, пълна с хартии и отпадъци, остро миришеща на мъжка урина и на бира от близката кръчма, откъдето се носеха далечни пиянски крясъци и звуци на моряшки акордеон, изведнъж бе засияла с ореол от интензивна дъговидна светлина. Сега това беше най-прекрасното място на света, защото до него вървеше стройна, очарователна девойка, ухаеща на някакъв особен парфюм или направо на пролет, с която отдавна бе мечтал да бъде сам. Те се разхождаха от единия до другия ъгъл на уличката, няколко пъти минаха край една тъмна паркирана кола, но не я забелязаха, увлечени в разговора си, и все не можеха да се разделят. Тя тъкмо бе свършила своята тиха, припряна, изповед, а той я утешаваше и с нежност, която противно на волята му бе предизвикала у него, милваше ръката й:

— Да… разбирам… разбрах всичко…

Навярно и на нея й беше тъжно, че трябва да се разделят, но въпреки това решително рече:

— Е, сбогом. И запомнете — никога не сте ме виждали… и никога вече не бива да се срещаме. Връзката ни пак ще бъде само по обикновения път… с шифър и посредством тайната кутия. Сбогом!

И тя понечи да тръгне. Но той умоляващо хвана лакътя й, не желаеше да я пусне:

— Исках да ви кажа още нещо…

Тя се изтръгна нервно:

— Нямаме време. Доста дълго разговаряхме. А това е твърде рисковано и опасно…

Ала той започна заеквайки:

— Аз…

Но се отказа и започна да си подсвирква някаква мелодия. Тя беше същият „Звезден прах“, Ханка спря, но остана с гръб към него. Той тихичко я попита:

— Помните ли? Винаги при тази мелодия на оркестъра на Влах вие излизахте на подиума по време на големите модни ревюта в салона на „Люцерна“ в Прага.

— Вие ходили ли сте на тях?

— Винаги… И оттогава не мога да се избавя от тази мелодия. Когато я слушам, все вие сте пред очите ми… Колко пъти съм се улавял, че си я подсвирквам… ей така… от само себе си… като побъркан…

Тя все още стоеше с гръб към него, не се извърна, но се усещаше, че внезапно не и достигат сили да си отиде…

— Познавах се по-добре с Калина и Земан… отколкото с вас — прошепна тя.

— Знам. Жалко.

— Значи вие бяхте този, който ме придружи тогава?

— Къде?

— Там, на границата… когато напуснах страната… — Явно, че й стана страшно тъжно при този спомен.

— Да.

— Така си и мислех… Това е хубаво.

— Тогава ви видях за последен път. А сега отново. И пак ли за последен път?

Тя пак не се извърна, а само раменете й почнаха трескаво да потръпват, може би от нощния хлад, а може би от тих плач на нещастно момиче, който само пред него можеше да си разреши. После внезапно рече:

— Ако искате да ме видите още веднъж, осигурете ми билети за Брехт. Хакл отдавна е обещал да ме заведе на това представление… Но ще трябва да ме гледате нейде отдалеч, от балкона, и да разберете, че ще бъда принудена да отбягвам погледа ви, да разговарям само с него, да му се усмихвам, а към вас ще бъда съвсем равнодушна…

От това следваше, че сега тя не беше равнодушна към него.

— Ханичка…

Той докосна с ръка рамото й, за да я извърне нежно към себе си и да погледне очите й. Обаче тя не му позволи, отново му се изтръгна:

— Сбогом!

И избяга, окончателно изчезна в тъмнината.

Той понечи отчаяно да извика след нея: — Ханка! — но издаде само някакъв приглушен хрипкав звук.

Земан веднага се наведе загрижено над него:

— Как си, Ирка? Какво искаш? Да пиеш ли?

Той се видя, че лежи на някакъв креват под приглушената светлина на една жълта стояща лампа и че над него са се надвесили Земан и Вилде. С мъка успя да промълви:

— Два билета за утре вечер… за Берлинер ансамбъл…

— Сигурно има висока температура. Бълнува — смаяно рече Земан.

Обаче Вилде не се съгласи:

— Не, говори сериозно. Какво да правим с тях?

— Закачете ги… с карфичка… под първата лява седалка… на третия вагон… в петия по ред влак… на метрото за Темпелхоф…

А Вилде му отвърна:

— Ще го направя! Разчитай на мен!