Иржи Прохазка
Белите линии (12) (1961 г.)

12

Бързият влак, пристигащ от Берлин, спря на гара Прага-Стржед. Там на перона Калина, Бартик и Бланка Земанова вече чакаха да посрещнат своите хора и напрегнато търсеха да ги зърнат сред безучастния, анонимен поток от пътници.

Изведнъж те забелязаха Земан.

Той слезе от вагон-ресторанта с куфарчето си, усмихна им се и се запъти към тях. Някакъв елегантен мъж на години с модно карирано сако извика след него с лека завист:

— Провървя ви на вас, господин Земан, имате си посрещачи… А пък аз съм като вечно самотния Ахасфер… Хайде довиждане… а в бъдеще ще си организираме едно истинско разпиване, което не успяхме този път!

Земан потвърди, като се смееше:

— Разчитайте на мен, господин Салаба, ще направим разпиването!

Щастлив, той прегърна и целуна Бланка, а сетне се ръкува с Калина и Бартик. Бартик виновно го попита:

— Как мина е Берлин, Хонзик?

— Нормално — отвърна Земан, — но във всеки случай не ми остана време да скучая!

— А къде е Храдец?

Земан се обърна и им го посочи:

— Ето го!

И действително Храдец с малко закъснение слизаше от вагон-ресторанта. Беше се забавил там в разговор с очарователната сервитьорка и сега продължително се сбогуваше с нея. Калина бързо тръгна към него, за да го посрещне. Развълнувано го попита:

— Е, какво? Как се чувствуваше в големия западен свят, скитнико?

Храдец с лек хумор се съгласи:

— Чудесно, другарю началник!

Калина облекчено се пошегува:

— И какво си донесе оттам?

Храдец моментално стана сериозен:

— Аз ли? Голия живот! И това ми стига!

Той му подаде чантата си:

— А на вас ви донесох това! Рапортувам, че задачата е изпълнена!

По-късно всички те — Калина, майор Житни, Ирка Храдец и Земан — се събраха в кабинета на Калина и напрегнато следяха на екрана прожекцията на диапозитивите, които Брониевски бе успял да преснима в апартамента на Хакл. Калина замислено рече:

— Значи това представлява тяхната операция Уайт лайнс!

— Или още Лиоте — добави Житни, — както я наричат американците!

— Обърнете внимание на последното име в списъка — отбеляза Земан, — Иво Холан, редактор. И на забележката, направена с молив до името му — да се снабдим с кадровата му характеристика и с информация за неговите увлечения, слабости и недостатъци в характера. И накрая думичката пари — с удивителна! Аз обаче очаквах там да има още едно име!

— Чие? — попита го Храдец.

— На доктор Салаба.

— Не, той е само един обикновен чешки дърдорко — възрази Храдец. — По-скоро е случай за теб, Хонза, отколкото за мен… — После се обърна с известно разочарование към Калина. — Не мога да проумея всичко това, другарю началник. Очаквах каквото и да е друго — някакъв заговор, голяма диверсионна акция, а това са само имената на представителите на нашата интелигенция — журналисти, писатели, търговски представители, обществени служители, учени… Какви намерения имат по отношение на тях?

— Просто искат да вкарат един троянски кон в републиката ни — отвърна Житни.

Калина се замисли, а после рече, претегляйки всяка своя дума:

— Навярно много неща все още не са ни съвсем ясни, Ирка… Но много скоро, след като вече имаме поне това, ще ги разберем… в никой случай не бива да го подценяваме, още повече, като се има предвид колко много ни е коствало…

А Храдец каза със странен блясък и очите:

— А на мен още повече, отколкото мислите!

В действителност неговата загуба беше много по-страшна, отколкото можеше сега да предположи.

Ханка Бизова умираше в берлинския апартамент на Хакл. Когато през онази утрин бе скочила върху паважа на улицата, тя бе разчитала на шофьорското майсторство на Хакл, но не бе предвидила неговото майсторство да пие. Мозъкът на Хакл, размътен от постоянните дози алкохол, с които всеки ден, още от сутринта се наливаше, бе реагирал с една стотна от секундата по-късно, отколкото беше необходимо. Щом като видя пред себе си проснатото тяло на Ханка, Хакл ужасно се изплаши, натисна с всичка сила педала на спирачката и извъртя волана. Колата със стенещо буксуване затанцува по улицата, колелата й се заравяха в паважа, моторът хъркаше, задавяше се и се душеше от яростното желание на Хакл да спре — докато я удари! Той изскочи като обезумял от колата, падна на колене пред Ханка, трескаво взе да измъква изпод калниците нейното нежно, сладко тяло, което само той смееше да докосва, а сега така грубо бе ударил, и отчаяно зарида:

— Ханичка, господи, Ханичка…

Сякаш светът се бе срутил над него, изведнъж всичко му стана безразлично, престана да се интересува от Храдец, от своята мисия, от операцията Уайт лайнс, остана само той и тя — неговата последна, предстарчески отчаяна любов, която не биваше да загуби.

Ала Ханка неочаквано отвори очи, усмихна му се и прошепна:

— Няма нищо, Арни… Няма нищо…

И бавно, уморено почна да се надига от паважа. Хакл се почувствува щастлив, помисли си, че като по някакво чудо Ханка ще се отърве от страшното падане и прегазване само с няколко кървящи наранявания и драскотини. Дори тя отказа да я заведе на лекар. Седна до него в колата, като все повтаряше машинално, с някаква странна умора:

— Няма нищо, Арни… Няма нищо… Откарай ме вкъщи. Ще се измия, ще се превържа, ще си легна… а ти ще седнеш до мен и ще ме милваш… Няма нищо, Арни… Необходимо ми е само да се наспя… Няма нищо…

Той я откара вкъщи и направи всичко, както тя желаеше. Ханка спа дълго и спокойно. Когато най-сетне се пробуди и със слаба, хриптяща въздишка отвори очи, погледът й беше някак странен, сякаш от другия свят. През целия следобед Хакл не бе допуснал при себе си нито Фанта, нито Бьом, за да не слуша циничните им забележки по повод връзката между Ханка и Храдец, той просто бе изтрил този епизод от живота си, Храдец не съществуваше, както и сбиването и преследването му, все едно, че това беше само една странна фикция, измама, трескаво бълнуване. Обаче сега, когато видя очите й, започна да вика и да моли хората край него за помощ. Те се разтичаха за лекар, повикаха линейка. Ала вече беше късно. Ханка имаше пукнат череп и кръвоизлив в мозъка, без да знае това, така че вече само тихичко, с безкрайна умора, внезапно остаряла и помъдряла, прошепна:

— Аз вероятно… ще те напусна, Арни… Сбогом…

И наистина тя си отиде, изплъзна се лекичко, без вайкане, през тясната пролука на открехнатата черна врата, отделяща живота от смъртта.

През това време долу в бара под възхитения рев на чичковците с бирени коремчета, американските войници в отпуск, дългокосите хипита и сутеньорите от берлинския подземен свят излизаха на подиума танцьорките с раирани черно-бели вечерни тоалети. Начело вървеше Заза Брониевска, която отдалече изглеждаше горда и красива, а отблизо странно посърнала и опустошена, носеше се по тясната пътечка като по корабен мостик над разбушувалото се море от мъжки страсти, летеше като птица над гората от жадни ръце и с презрителна усмивка започна да им хвърля частите от своя тоалет.

При това, съпровождана от оркестъра, тя пееше големия хит на тазгодишния пролетен сезон в Берлин.

— Бялата линия привлича,

бялата линия мами,

от нея всеки мъж е пленен,

и господинът, и скитникът беден.

Най-висше блаженство изпитва

мъжът, когато съблича

жените от линиите бели,

които с платове красиви

фирмата „Бенсън“ облича…

И сега това звучеше като панихида за храбрата смърт на Ханка и Збишек!