Иржи Прохазка
Белите линии (4) (1961 г.)

4

Една-единствена настолна лампа осветяваше уютното кътче между камината и домашното барче в луксозния берлински апартамент на Хакл, иначе в салона цареше приятен, топъл полумрак.

Ала на Арнолд Хакл, директор на берлинския филиал на фирмата „Бенсън и Бенсън“, никак не му беше приятно в този момент. Вече беше пил твърде много и това личеше по треперещите му пръсти, когато си наливаше кой знае коя поред чаша с джин и тоник и поставяше лед в нея. Същевременно гледаше като омаян малката модерна радиостанция, която светеше в полумрака със своите зелени и червени сигнални очи върху масичката. Обслужваше я кокалест дангалак с пъпчиво лице — бившият студент от Юридическия факултет в Прага — Хонзулка Бьом. Освен тях там седеше с чашка джин в ръка един снажен, макар вече доста възрастен джентълмен с каменно вежливо изражение на лицето и студени, иронични очи, облечен в безупречен смокинг с виолетово цвете на ревера — най-близък сътрудник и заместник на Хакл — докторът на юридическите науки Фанта. Той равнодушно коментира:

— Нали ти казвах, че е мръсница!

Хакл го схока:

— Млъкни!

От радиостанцията се разнесе пращене, а сетне някакъв приглушен, малко изопачен от микрофона мъжки глас:

— Сега и двамата излизат от метрото. Тя върви пред него, а той я следва.

Рязко и болезнено, сякаш гласът му бе причинил удар в стомаха, Хакл се наведе над радиостанцията, сам превключи на предаване и нареди с пиянско упорство:

— Продължавайте да ги следите!

Доктор Фанта си запали една пура и сухо отбеляза:

— Аз отдавна вече не й вярвам.

— Казах ти — млъкни! — нервно му викна Хакл.

— Все те съветвах да я изгониш — упорствуваше Фанта. — Тук тя навсякъде има свободен достъп, може да чуе всичко…

Обаче Хакл се инатеше като муле и с пиянска заядливост ги упрекна:

— Защото не я обичате. Гледате да я очерните. Пречи ви, че е по-умна от вас и аз я предпочетох… Не, че тя предпочете мен — тази е причината. Завиждате ми, така е. Завиждате…

— Глупости — студено отвърна Фанта. — Спи си с нея. Но я прати долу, при всички други в шоупрограмата. Там тя ни е необходима. Ще я държим под око. А през нощта прави каквото си искаш с нея.

— Не! Вие сте идиоти! — гневно изкрещя Хакл. — Нищо не разбирате. Не! Чухте ли? Тук аз съм шеф. — С рязко движение той допи чашата си и презрително удари с юмрук по радиостанцията: — Какво доказва това? Какво? Някакъв непознат я заговорил в метрото. Е, добре. Може да е забавен или да я е помолил да му покаже пътя и тя не му е отказала. Е, добре. Тръгнала е с него. Е, добре. Но това доказва ли нещо? Не. Дори не свидетелствува за изневяра!

Той така се изтощи от усилието да се аргументира,че трябваше да си налее нова голяма доза джин в чашата, която доля с тоник. Но не намери лед в купичката и отиде да потърси в хладилника в другия край на помещението. Когато отвори вратичката му, светлината за миг озари неговото подпухнало, зачервено от алкохола лице.

Фанта се обърна отвратен към Бьом:

— Съвсем се е побъркал… свършено е с него! Когато един такъв стар мъж се побърка по някое момиче, с мисията му на агент винаги е свършено… А какъв ас беше!

Хакл сложи лед в чашата си с джин и се върна при тях. В радиостанцията отново нещо запращя и се чу пак същият мъжки глас:

— Сега вървят заедно по уличките на Кройцберг… Разговарят… Следвам ги с колата си…

Хакл рязко се наведе над предавателя:

— Къде са сега? Точно!

— Не знам… Тук е тъмно… Не се виждат табелките на къщите… но е доста мръсно, кално, пълно с хартии и отпадъци… Наблизо има някаква кръчма, свири акордеон, крещят, чувате ли?… Господ знае защо са дошли точно тук…

Хакл нервно го прекъсна:

— Смее ли се?

— Кой?

— Тя!

— Не. И двамата са сериозни. Изглеждат като… влюбени…

Хакл рязко отпи от чашата си и нареди с омраза:

— Тогава ми го фотографирайте този… любовник!

 

 

Ханка Бизова беше последното нещо, което все още държеше Арнолд Хакл на повърхността. След бягството от Прага той се чувствуваше като излязъл от релсите, изпитваше чувство на срам и обида, която съдбата и примитивизмът на убиеца Блаха му бяха нанесли. Изведнъж бе загубил безвъзвратно всичко, което обичаше — и единственото, което бе успял да спаси от развалините и пепелището на своите пропаднали пражки носталгични мечти, беше Ханка. Любовта му към нея растеше, той обичаше и нейните капризи, непостоянство, тъга, смях, та дори и нервната й избухливост и моментите на скарвания между тях, обичаше начина, по който натъртено изговаряше буквата „р“, когато, кокетирайки, с гальовност на котка му казваше: „… нали никога няма да ме ррревнуваш, Арррни…“ — Той беше щастлив с нея, защото единствено тя му помагаше да забрави колко много мрази Берлин и новото си поприще в този град… Приемаше като огромно унижение и деградация това, че го бяха пратили именно тук, въпреки че хиляди пъти го бяха уверявали, че заема важен пост в самия нервен център на студената война. Той би приел което и да е друго място, защото този странен, разделен град, подобен на военен инвалид, на изрод с белязано от огъня лице, едната половина на което беше потискащо тъжна, а другата конвулсивно весела, го депримираше. Непрекъснато изпитваше чувството на мръсотия и лепкава пот, което винаги го бе вбесявало — берлинският филиал на „Бенсън и Бенсън“ бе разположен на едва тъмна, мръсна, бедняшка уличка с олющени сгради и грапави павета, място на бордеи и нощни барове, която едва когато вечерният мрак милосърдно прикриеше нейната мизерна овехтялост, започваше да блести като изискана девойка, нагиздена с огърлиците на неоновото осветление и цветните реклами. Гнусеше се от заведението, което трябваше да ръководи, гърмящо вечер от оглушителна музика, смехове, викове, писъци, тропот и избухващи тапи от шампанско, а сутрин изнурено, сиво, смърдящо на цигарен дим и разлят алкохол като типична долнопробна кръчма, гнусеше се и от деветте момичета, които бе наел в стриптийз програмата, защото вечно му миришеха на пот, на лепкави мъжки ръце и евтини парфюми — никога не можеше да види в тях жени, способни да възбудят страсти, а материал, с който, против волята си и леко отвратен, бе принуден да работи. Колко много се различаваше от тях Ханка — сияйно чиста, ухаеща на свежест, младост и естествена красота. Тя беше първата жена в живота му, която, когато се съблечеше и отстранеше грима от лицето си, изглеждаше още по-красива и привлекателна — това беше нейната малка тайна, която знаеше само Хакл и го караше да изпитва гордостта на щастлив притежател. Затова ужасно се страхуваше да не стане твърде стар за нея и да не я загуби, съзнавайки, че ако това се случи, навярно би се побъркал, така че много беше му се насъбрало — опасенията за Ханка, блясъкът и мизерията на Берлин, мръсотията на улиците и къщите, сред които трябваше да живее, — правеше го все по-раздразнителен и нервен и единствено алкохолът му помагаше да се справя с разклатената си нервна система и да се задържи поне малко на повърхността. Започваше да пие още от сутринта и само състоянието на алкохолно опиянение, в което непрекъснато се поддържаше, му помагаше да носи през целия ден маската на делови мъж от класа, на властен, целеустремен бос със здрави нерви, на шеф, който ръководи всичко с твърда ръка — поне така си мислеше за себе си, — а вечер да поздравява гостите на заведението с очарованието на светски домакин.

Тази вечер обаче барът „Уайт лайнс“ беше затворен. Провеждаше се генерална репетиция на новата стриптийз програма, чиято премиера щеше да бъде през следващата нощ. Така че веднага щом Хакл изключи радиостанцията, с която беше във връзка с преследвачите на Ханка, всички напуснаха апартамента му и се събраха в бара, където Хонзулка Бьом седна до пианото и засвири за кой ли път вече встъпителния и главния мотив на мелодията, която от утре според техните представи трябваше да се превърне в най-новия берлински шлагер. По негов знак по дългия подиум между масите започнаха да се изкачват манекенките, участвуващи в шоу програмата, които с бавни движения почнаха да имитират събличане и хвърляне на частите от тоалета си сред публиката. Начело вървеше полякинята Заза Брониевска, която даваше тон и определяше ритъма, пеейки баналната песен:

— … бялата линия привлича,

бялата линия мами,

от нея всеки мъж е пленен,

и господинът и скитникът беден.

Най-висше блаженство изпитва

мъжът, когато съблича

жените от линиите бели,

които с платове красиви

фирмата „Бенсън“ облича…

Иначе в подземното помещение на бара беше празно, студено и влажно, единствените зрители там бяха Хакл и Фанта, които, погълнати от собствените си мисли и проблеми, гледаха с професионално безразличие изпълнението на тази нощна генерална репетиция. По едно време нещо на подиума не вървеше, както трябва, Хонза Бьом престана да свири, изкачи се на подиума при момичетата и пляскайки с ръце, за да определи такта, започна сам да показва как си представя танцовите стъпки и идеалния стриптийз. Всичко това изглеждаше твърде комично.

В този момент иззад кулисите бързо излезе набит, мускулест мъж с червена, малко поовехтяла и омазнена парашутистка барета, който се приближи до Хакл:

— Ето ви снимката, шефе. Внимавайте, още е влажна!

Хакл нетърпеливо се наведе да разгледа снимката, която Збишек Брониевски бе оставил на масичката пред него. На нея личаха Ханка и Храдец, погълнати от поверителен разговор. Хакл разгледа внимателно Храдец, а сетне по-скоро на себе си, отколкото на Фанта, който с любопитство надзърташе през рамото му, презрително рече:

— Съвсем банален тип и при това зле облечен. Явно не може да представлява някаква опасност.

Ала Фанта с присъщото му злорадство коментира съвсем различно:

— Защо? Не изглежда толкова зле. Пък е и млад…

Това разяри Хакл. Той обърна снимката обратно, за да не я гледа повече, хвърли я на масата и изкрещя:

— Стига! Стоп! Това не е репетиция, а някакъв бардак, дами. — Той се втурна към подиума и започна да ругае: — Мислите, че ще ви плащам, за да мързелувате ли? За този занаят е нужен висок професионализъм. Тук не е като да се кълчите на улицата, макар че и за там трябва професионализъм. Ако не искате да работите тук, може да опитате там!

Заза Брониевска плахо се опита да възрази:

— Вече сме изморени, шефе.

— Това не е извинение за никого. Дори и за мел — продължаваше да крещи Хакл. — Нашият девиз на деня е: Най-висше блаженство е да събличаш жени, а не пънове, благоволете да разберете това, дами. Трябва да бъдете секси, разбирате ли, секси, иначе всичко отива по дяволите. А вие сте секси колкото едно дърво…

Неговата тирада беше прекъсната от един глас, който идеше от дъното на затъмнения бар:

— Защо така се ядосваш, Арни, скъпи? Пак ще те заболи жлъчката.

Той рязко се извърна към този глас. Между масите в полумрака спокойно и самоуверено към него идеше Ханка. Тя леко го целуна по бузата и го отведе отново на бара, където вдигна чашата му и я помириса:

— Какво пиеш? Джин ли?

Тя пийна от чашата. Хакл само безпомощно я попита:

— Къде беше толкова време?

Ханка преметна мантото си през облегалката на високото столче и седна:

— Малко на въздух. Да се поразходя.

— Сега, през нощта ли?

— А защо не? Поне е по-спокойно. Въздухът е топъл, чувствува се дъхът на пролетта.

Хакл стисна конвулсивно обърнатата фотография върху тезгяха на бара и попита:

— Сама ли?

Ханка спокойно се усмихна:

— Предимно.

Хакл стискаше снимката така, че чак пръстите му побеляха, мъчейки се да превъзмогне яда си и желанието да й покаже това доказателство. Той избухна:

— Лъжеш!

Обаче Ханка отби обвинението му с иронично превъзходство:

— Ррревнуваш ли, Арррни? Това е малко под твоето ниво.

Тя забеляза обърнатата снимка, която той вече искаше да вдигне от масата и да й я покаже, и спокойно го попита:

— Какво е това, Арни?

Хакл изведнъж загуби целия си кураж, само покорно измънка:

— Нищо — отвърна той и постави снимката обратно на масата.

Ханка стана от стола и предложи:

— Искаш ли аз да им покажа?

И без да дочака отговор, се изкачи на подиума при танцьорките:

— Вижте сега, момичета, главно ти, Зузка как пристъпват манекенките… Хонза, дай тон и такта…

Хонза Бьом отново почна да свири мелодията на новата шоупрограма. А Ханка тръгна, пристъпвайки красиво, с неописуем чар по подиума, като възбуждащо, с изискано свенливи движения имитираше събличане, усмихваше се на Хакл и пееше:

— Бялата линия привлича,

бялата линия мами…

Хакл я гледаше, пиеше и му се искаше отчаяно да изкрещи заради своето безсилие да се противопостави на нейния неудържим чар. Вместо това обаче поразено прошепна:

— Тя ще ме побърка… Как може да е толкова хубава, мръсницата…