Иржи Прохазка
Белите линии (10) (1961 г.)

10

Утрото беше мъгливо, влажно и студено и Храдец не се чувствуваше твърде добре в безлюдната западноберлинска уличка. Не се виждаше жива душа, само хартиите, конфетите и празните бутилки, разхвърляни навсякъде край него, свидетелствуваха за доста буйните нощни забавления на хората. Той се бе посъвзел вече от раните си, но краката му все още трепереха от слабост, по ръцете, корема и гърба имаше болезнени синини, а бузите и челото му бяха покрити с лейкопласт. Земан не искаше да го пусне, предлагаше да иде вместо него, но Ирка Храдец знаеше, че само той може да дойде тук, защото Брониевски не би преговарял с никой друг. Рано сутринта беше дошъл с метрото в Западен Берлин и сега отново крачеше към бар „Уайт лайнс“ — макар и много предпазливо, обзет от нервно напрежение и несигурност. Често спираше, колебаеше се и непрекъснато очакваше някакъв капан, докато накрая стигна до входа, закрит с тежка завеса. Поколеба се още само за секунда, после бавно я разгърна и натисна бравата.

Вратата се открехна. Беше отключена. Той влезе.

Лампите в бара и гардероба не светеха, всичко тънеше в някакъв мръсен полумрак и изглеждаше като след битка. Навсякъде бяха разхвърляни набързо съблечени костюми, гримове, части от дамско бельо, недопити бутилки и чаши с вино, подът лепнеше от разлят алкохол.

Обаче там нямаше никой.

Едва когато се приближи до завесата, която отделяше гардеробната от фотолабораторията, някакъв присмехулен глас се обади:

— Значи все пак ти дойде?

Той рязко се извърна и видя Брониевски. Седеше пред огледалото на тоалетната масичка на сестра си, закрит от паравана, с бутилка коняк пред себе си и пиеше. Храдец облекчено отвърна:

— Свикнал съм да държа на думата си.

— Обаче вчера не я удържа — мрачно го упрекна Брониевски.

Храдец мълчеше, знаеше от Земан, че бе станала грешка. Брониевски злобно го укори:

— Хакл се върна преждевременно.

Храдец тихо си призна:

— Не можах да предотвратя това. — И попита направо: — Значи провал?

Брониевски бавно отвори чекмеджето на гримьорската касичка, откъдето извади ключовете на сейфа и шпионския фотоапарат:

— Вземи си ключовете и фотоапарата.

Сетне бръкна в джоба си и подържа пред очите му миниатюрната касетка с фотолента:

— Ето и онова нещо… Не е всичко, нямах възможност. Успях да преснимам списъците и инструктажа, но за детайлите по операцията не остана време.

Храдец жадно протегна ръка към касетката:

— Отлично! Благодаря ти и за това!

Обаче забеляза, че Брониевски се колебае и се бави, преди да му я даде. Затова извади от горния джоб на сакото си обемист плик и каза:

— Уговорката ни, разбира се, е в сила. Колко? Предпочиташ в марки или в долари?

Брониевски изпразни още една чаша с коняк и присмехулно го попита:

— Кой ти каза, че искам да я предам за пари?

— А заради какво тогава?

— Заради Арнхайм!

Храдец още повече недоумяваше:

— Не те разбирам!

— От Арнхайм съм намразил до смърт британските офицери и лордове — призна Брониевски и с пиянска разпаленост продължи изповедта си — … тези високомерни, надути празноглави идиоти с монокли и колониални камшици в ръце… Кой е съчинил за тях, че са храбри джентълмени и че тяхно право е да решават съдбата на света, сякаш са по-добри и по-справедливи от нас? Кой? Та те трепереха от страх зад Канала, докато ние, поляците, вече бяхме тръгнали със саби в ръка срещу танковете на Хитлер… И аз бях сред тях, в Мазурските равнини… Там беше ужасно, цели дивизии загиваха, но нито един поляк не се предаде… После заминах за Англия. Докато траеше войната, се обучавах там в една парашутистка дивизия, за да отмъстя на Хитлер заради онази мазурска касапница… С какво трескаво нетърпение ние, поляците, очаквахме онзи свят момент, когато ще можем да запеем: Jeste Polska nie zginela…^[1] и ще осъществим нашия велик подвиг, с който ще се запишем в историята на войната…

Той пак отпи от чашата си и продължи:

— Най-после настъпи този момент… в Арнхайм… Спуснаха ни с парашути на седемнадесети септември в пет часа сутринта в тила на немския фронт, за да пробием пътя на британските армии през Рейн. Вярвахме им… и се бихме като лъвове… Ти не можеш да си представиш колко ужасен беше онзи котел… Край мен загиваха другарите ми, падаха с десетки, със стотици, а ранените се самоубиваха, за да не попаднат в ръцете на немците… Останахме само петима от целия полк и почти обезумели си пробихме път обратно при британците… И там разбрахме, че цялата тази операция, цялата ни битка там е била съвсем излишна. Само заради външен блясък Монти измислил тази тренировъчна образцова маневра, с която е искал да блесне като голям стратег пред американския Айзенхауер… Разбираш ли? Цяла полска парашутистка дивизия загина там излишно с една смешна, идиотска смърт… заради играта между двамата генерали… — Той отново пи и гневно избухна: — Ненавиждам ги… И цял живот искам да им отмъщавам заради Арнхайм! Да провалям тези техни идиотски генералски игри, заради които съвсем безсмислено умират хора…

Той му подаде касетката с фотолентата:

— Ето затова ти донесох това нещо!

— Защо отдавна не си се върнал в родината си, Збишек?

— Защото съм благородник и не мога да понасям в земята ми да управляват простите селяни!

— А сега вече не мислиш така, нали?

— Не. Но всичко друго е по-добро от това тук. А освен това аз съм единствената надежда на сестра си. След войната тя избяга при мен в Англия… Трябва да я върна обратно, не бива да допусна и тя да пропилее живота си тук…

Неочаквано той яростно избухна:

— Хайде, върви си, върви си и ни остави на мира, не ни агитирай, това си е наша работа…

Храдец тръгна да си върви, но се спря до вратата на гардеробната и му каза:

— Сбогом, Збишек! Ти си по-добър, отколкото си мислех…

Отвори вратата и побърза да прекоси бара, за да излезе на улицата. Едва сега, когато остана сам, той си даде сметка, че без баровото осветление и клиентите барът бе придобил съвсем сив, мъртвешки вид и че вони като пияница махмурлия на сутринта. Столовете бяха вдигнати върху масичките, но още не бяха почистили и краката на тези столове стърчаха във въздуха, сякаш се гнусяха от мръсотията. Храдец искаше да напусне колкото може по-бързо този мъртъв, потискащ бар. В него нямаше никой, но някакъв подсъзнателен инстинкт го караше да бърза.

А сетне това, от което през цялото време се бе страхувал съзнателно, действително се случи!

Внезапно в полумрака от всички страни към него се насочиха светлините на рефлекторите, заслепиха го и го приковаха в центъра на помещението като в манеж. Някой, който се криеше в мрака зад светлините, му рече:

— Все пак те дочакахме, красавецо!

Гласът прозвуча странно в празното помещение, също както и последвалият го смях на няколко мъже откъм тъмнината зад рефлекторите. Храдец заслони с длани очите си и взе да се обръща, за да види някой от враговете си. Напразно. Точно когато му се стори, че е определил посоката, откъдето му се обади първият глас, зад гърба му се разнесе втори:

— Изглежда, че един пердах не ти стига. Много ти е твърда тиквата. Добре. Днес ще бъдем по-лоши. Ще те попритиснем повече!

И веднага се разнесе трети, който Храдец успя да познае — гласът на Хакл:

— Внимавайте, момчета, искам го жив. Преди да го пречукаме, трябва да ни каже с кого е бил във връзка тук!

Храдец разбра, че този път няма да им се изплъзне и че няма никакъв изход от положението. Затича насам-натам между светлините на прожекторите, студена пот изби по тялото му, отново усети всички удари, които му бяха нанесли преди два дни, страхуваше се от новите им удари и го втресе. Но това продължи само секунда, защото безнадеждното положение, в което се намираше, го накара отчаяно да се разбунтува и да вземе решението поне скъпо да им се продаде. Грабна една бутилка, която бе останала на масичката до него, и я метна срещу светлината на най-яркия прожектор. Стъклото се пръсна на всички страни и светлината угасна — Храдец най-после успя да съзре в тази посока конкретните фигури на двама от своите противници. Те бяха Фанта и Бьом. Бързо се наведе, вдигна един стол, с един замах изтръгна крака му и въоръжен с него като с палка, войнствено извика:

— Хайде, елате, момчета! Ще ви покажа как се бием ние в Чехия!

Нахвърли се върху тях. За своя изненада не се биеше зле въпреки предишните си рани. Те дори така се изненадаха от неочакваното му нападение, че страхливо почнаха да отстъпват…

През това време при Збишек Брониевски зад кулисите се намираше Заза, която го успокояваше, като го милваше по косата. Въпреки това главата му нервно трепваше при всеки вик, удар или друг звук от борбата, която се чуваше от съседното помещение. Знаеше какво става сега там. Упорито се наливаше с коняк, пиеше от мъка. Неочаквано запя с пресипнал глас:

— Jeste Polska nie zginela…

Бавно, с пиянско олюляване, той се изправи на нестабилните си крака. Заза разбра какво иска да направи, изплаши се и почна да го моли:

— Недей да правиш това, Збишек! Ще те убият! Не отивай там!

Той рязко я отблъсна:

— Глупости! Мен ли ще убият, който съм преживял битката в Мазурските равнини? И Арнхайм? Мен, от полските елитни парашутистки части? Глупости, Заза!

Тя се хвърли на врата му, завайка се:

— Какво ще стане с мен? Не отивай! Какво те засягат тези неща? Става въпрос за нас двамата, Збишек… Помисли за мен, ако скоро не ме отведеш оттук, ще се самоубия! Не отивай!

Той освободи врата си от ръцете й:

— Там се бият на нож! А един полски благородник никога не бива да липсва. Пусни ме!

Той се втурна като тигър в бара, където малко оставаше да заловят Храдец. Бяха го притиснали в единия ъгъл на помещението и въпреки че ловко се отбраняваше със старите си бойни хватки, както най-добре умееше, те все повече се приближаваха към него. Най-после Бьом успя да изтръгне крака на стола от ръката му. От този момент нататък Храдец се чувствуваше безпомощен и знаеше, че е настъпил краят.

В последния момент Брониевски се намеси като танк. С опитни парашутистки хватки и удари той поваляше един след друг противниците на Храдец. Изпотроши с тях целия бар, като оставяше след себе си пустош, а потресените ужасени убийци, превърнали се в отстъпващи страхливи зайци, с мъка се надигаха от пода. Нова надежда проблесна у Храдец. С изправен палец той му направи знак, че му благодари. Брониевски му подхвърли обратно крака на стола и изтича при него. Сега бяха двама срещу петима — и това беше вече много по-благоприятно. Ала Брониевски бе изтичал при Храдец не за да се включат заедно в новата фаза на боя, а за да му каже задъхано:

— Бягай! Аз ще ги задържа!

Храдец рязко отказа:

— Не, не! Не мога да те оставя тук сам, Збишек!

Обаче Брониевски яростно изкрещя:

— Бягай, ти си по-нужен! Помни Арнхайм! Бягай!

Думите му прозвучаха така самоуверено и властно, че Храдец излезе тичешком от бара и заизкачва стълбите нагоре към улицата. Зад него Брониевски задръсти стълбището с едрото си тяло и изкрещя на петимата противници, които вече се бяха посъвзели и запристъпваха към него:

— Хайде елате, мърши!

Тогава Хакл подхвърли финския си нож на Хонзулка Бьом и студено му рече:

— Този не ми трябва жив!

Когато най-сетне шумотевицата на боя утихна и в бара се възцари тревожна тишина, Заза превъзмогна страха си и надникна иззад кулисите.

Там вече нямаше никой, бе останал само страшният безпорядък след битката — прекатурени столове, счупени бутилки и прожектори, разпокъсани гирлянди и завеси от брокат. Ужасена, тя тръгна предпазливо през тази пустош, под краката й скърцаха стъклените отломки.

Внезапно тя забеляза брат си, който лежеше на пода, приклещен между изпотрошените маси, и се държеше за хълбока. Клекна до него и се помъчи да го изправи, но той изхриптя:

— Остави ме, Заза!

Едва тогава тя видя, че на мястото, където се държеше, в областта на бъбреците, беше забит голям нож. Разплака се от ужас:

— Исусе Христе… Богородице ченстоховска…

Той се усмихна и уморено и рече:

— Не плачи, Заза! Това беше единствената битка в живота ми, която имаше смисъл… Струваше си!…

И издъхна.