Иржи Прохазка
Белите линии (7) (1961 г.)

7

Когато Ирка Храдец отново влезе в бара, вече бе започнала и главната част на модното ревю на фирмата „Бенсън и Бенсън“. По подиума, като по корабен мостик над развълнувано море, плавно, с дълга танцова стъпка, полюлявайки бедра, пристъпваха в редица стройните манекенки с черно-бели раирани вечерни тоалети, които под ритъма на песента на Заза започнаха едновременно като машини да се събличат. Вървящата начело Заза Брониевска, красива, елегантна и аристократична като истинска графиня, с леко презрение в очите, се носеше по подиума като млада чистокръвна кобила — както с възхищение си рече Храдец — и пееше:

Бялата линия привлича,

бялата линия мами,

от нея всеки мъж е пленен,

и господинът, и скитникът беден.

Най-висше блаженство изпитва

мъжът, когато съблича

жените от линиите бели,

който с платове красиви

фирмата „Бенсън“ облича…

Мъжете от масите в краката им също пееха, възторжено крещяха, свиркаха, тропаха и протягаха ръце към нея и останалите танцьорки, за да хванат частите от дамския тоалет, които те постепенно им хвърляха от подиума. Хонзулка Бьом сияеше от доволство — успехът беше фантастичен, колосален и утре цял Берлин щеше да говори за новата шоупрограма. Опиянен от бурните овации, той скочи на подиума при манекенките и започна да крещи сред възторжените викове на публиката:

— Да живее красотата на белите линии. Нашите бели линии са тук за вас, господа. Всяка от тях ще дойде лично на вашата маса, за да прибере частите от тоалета си! Белите линии са ваши!

Храдец погледна с леко отвращение гората от жадни мъжки ръце, протягащи се към парфюмираните части на дамските тоалети. Неочаквано си даде сметка, че всъщност женската голота съвсем не е възбуждаща, по-възбуждащо е винаги онова, което не се вижда — красивото тайнство около нея и пред нея.

Той се промъкна през тълпата разярени мъже, скупчени край подиума, за да се върне отново на масата си, но установи, че мястото му вече е заето. Там седеше, погълнат от поверителен разговор с двамата му сътрапезници, Холан и Салаба, някакъв господин с безупречен смокинг и бяла хризантема на ревера.

Мъжът веднага стана, освободи стола и се извърна към него, за да му се извини. Обаче в същия момент и двамата се вцепениха. Това беше Арнолд Хакл. Никога не бяха се срещали, но се познаваха. Храдец познаваше Хакл от досието му, а Хакл пък него от снимката. Двамата се измериха с поглед, а сетне Хакл студено попита:

— Този господин от вашата компания ли е, мистър Салаба?

— Ами! Случайно седна на масата ни. Той е някакъв датчанин — отвърна Салаба. После забеляза снимките в ръката на Храдец, намигна му с мъжка солидарност и с изправен палец над стиснатия си юмрук — международен символ на одобрение — го похвали:

— Prima. Sehr pikant, nicht wahr? — Той протегна ръка към снимките: — Darf ich auch kucken?^[1]

Междувременно Хакл вече бе превъзмогнал първоначалната си изненада и с присъщата му изисканост рече на Салаба и Холан:

— Оставете го. Аз ще ви покажа по-хубави. Елате с мен, каня ви на едно малко питие в апартамента ми горе, господа!

Те веднага станаха и поласкани от неговото благоволение, бързо го последваха. По пътя Хакл спря за момент до бара, наведе се към Фанта, който сега изпълняваше ролята на барман, посочи му с очи Храдец и изсъска:

— Тук е! Имал е дързостта да дойде чак в заведението! Понатупайте го тогава!

А сетне отново с непринудена светска лекота елегантно хвана подръка Холан и Салаба и поздравявайки на всички страни с поклони, ги поведе покрай подиума, където току-що бе свършил стриптийзът, към дъното на бара.

Неочакваната среща с Хакл обезпокои твърде много Храдец. Но той не знаеше, че Хакл познава физиономията му от снимката с Ханка, която бе направил за него Збишек Брониевски. Ако можеше да предположи това, щеше да разбере на какво се дължеше страхът, безпокойството и колебанието на Брониевски, когато се мъчеше да го спечели за сътрудник. И така имаше само чувството, че мисията му е свършила и трябва колкото може по-скоро да изчезне жив и здрав оттук. Затова набързо плати сметката си, взе палтото си от гардероба и излезе.

Навън той с облекчение вдъхна влажния нощен въздух. След оглушителния шум в бара тихата западногерманска уличка му изглеждаше като някакъв рай. Сега тук беше мъртво, без минувачи и коли, без жива душа, само трепкаха неоновите светлини над баровете, а в тъмните ъгълчета няколко улични момичета чакаха клиенти. Колко млади са, помисли си той. И защо всъщност трябва да вършат този занаят — стар като самото човечество? Наистина ли не могат да си намерят друга работа? И му стана тъжно за тези момичета, които чакаха в нощния хлад само по гащички или чорапогащници, с късо болерце на голите гърди, подобни на витрини на горчивата любов, жива примамка за евентуалните клиенти. От студения грапав паваж лъхаше студ и като се загърна по-плътно с палтото си, той побърза да изчезне колкото може по-скоро от тази ползува ща се с лошо име уличка. Обаче неочаквано някой извика зад него:

— Ein moment, junger mann. Sie haben nicht bezahlt!^[2]

Той учудено се извърна и видя зад себе си бармана на White Lines, на когото преди малко бе платил. Затова безмълвно извади от джоба на сакото си касовата бележка с потвърждение, че е платил сметката си, и му я подаде. Фанта я взе от него, обаче със суха усмивка я скъса и хвърли:

— Nein. Ich hab’gesagt, dab du uns gar nicht bezahlt hast, verstehst du, jump?^[3]

И го хвана заканително за лакътя. Храдец познаваше тези номера, с които понякога сервитьорите от периферията на големия град обираха парите на наивните клиенти. Затова, без да се страхува, се изтръгна от него и понечи да продължи пътя си. Ала когато се обърна, видя, че пред него е застанал някакъв дългуч с пъпчиво лице, пианистът на бара Хонза Бьом, и още някакъв мъж със сервитьорски фрак, и че и двамата държаха дълги гумени палки в ръцете си. Те му се усмихваха и потупваха многозначително тези смъртоносни оръжия в дланта си.

И тогава Храдец разбра, че това не е само една обикновена игра между сервитьор изнудвач и наивен клиент, попаднал за първи път в демимонда, а че положението е много по-сериозно.

Той светкавично взе решение и без да чака повече, се нахвърли върху тях с ловки удари, на които с години го бяха обучавали в курсовете по карате.

А онзи, който бе наредил да се състои този зверски побой върху влажния нощен паваж, сега със спокойната усмивка на джентълмен, за когото такава дреболия като парите съвсем не е от значение, преброи пачка западногермански марки и ги подаде на Холан:

— Много се радвам, че мога да ви помогна с нещо, господин редакторе!

Холан сякаш бе попаднал в друг свят. Той бе очарован от салона на Хакл, изящно обзаведен със старинни стилни мебели, меки персийски килими, червени дивани и кресла и дискретни цветни осветителни тела до камината и над домашния бар, от изискаността, с която Хакл ги прие и им поднесе джин с тоник в тънки кристални чаши, и от неговата благородна естественост, с която бе изслушал молбата да му обмени пари, изложена от доктор Салаба. Не можеше дори и насън да повярва, че всичко ще стане толкова лесно и че само за една нощ ще се превърне от беден телевизионен редактор, принуден пестеливо да разпределя оскъдните си дневни пари, в човек от големия свят, който може да си разреши всичко. С треперещи пръсти той пое парите от Хакл и с трескава бързина ги пъхна в джоба си, преди Хакл случайно да промени решението си, а сетне трогнат, заеквайки, взе да му благодари:

— Не знам как да ви се отблагодаря… Бъдете сигурен, че до един месец ще внеса тази сума в крони на ваше име в Прага… А ако дойдете някога там, ще ви се реванширам…

— Това е дреболия… — прекъсна го със студено превъзходство Хакл. — Нищо не искам от вас. — Той се усмихна, разположи се удобно в креслото срещу него, отпи от джина и с удоволствие си запали една пура, като предварително я овлажни с устни. — Достатъчно ми е, ако промените поне малко мнението си за нас, хората от Запада. Защото всъщност аз мисля, че вежливостта и коректността в отношенията е най-добрият път към разбирателство между хората с различни политически убеждения в този побъркан, разделен свят. Апропо, хареса ли ви нашата нова модна колекция, господин докторе?

Доктор Салаба се разтопи от възхищение:

— Чудесна е. Много интересни са белите райета, които се повтарят във всичките ви модели. Това нещо ново ли е?

С презрителна иронична усмивка Хакл повдигна вежди от учудване, че такъв специалист като Салаба може да не е осведомен по този въпрос:

— Уайт лайнс, белите линии — това е шлагерът на тазгодишната пролетна лондонска мода… И ще стане, надявам се — подчерта той, — също голям моден шлагер на пражката мода през следващата пролет.

Салаба прие това като съвет:

— Разбира се. Разчитайте на мен. Ще направя всичко възможно.

В този момент влезе Хонза Бьом, спря до вратата и търпеливо, учтиво зачака. Хакл веднага го забеляза и вежливо рече на Салаба и Холан:

— Извинете ме за момент, господа.

Той стана, отиде при Бьом и тихичко го попита:

— Е, какво?

Също така тихо, за да не го чуят онези двамата в креслата, Бьом отвърна:

— Понатупахме го, шефе.

— Е, и?

— Нищо!

— Носеше ли оръжие?

— Не.

— Документи?

— Не.

— Какво каза?

— Мълчеше. Биеше се с нас до последния момент, но мълчеше. Ерих навярно си е навехнал ръката…

— Жив ли е?

Хонзулка Бьом се стъписа, прие въпроса му като упрек и почна да се оправдава:

— Нищо не ни казахте, шефе!

Хакл разочаровано стисна зъби, та чак скулите му се издуха. Сетне рязко каза:

— Всичко е наред. Свободен си!

Като си наложи отново маската на безгрижен и вежлив домакин, той се върна при гостите си. Трябваше да се усмихне, когато чу как Салаба, който с фамилиарната дързост на пътуващ търговец си наливаше сам джин и тоник в чашата, казва на слисаното редакторче:

— Не бях ли прав, когато казвах, че мистър Хакл е прекрасен човек? Толкова изискан и не се занимава с никаква политика — това е под достойнството му. С една дума — истински английски джентълмен.

А възхитеният и трогнат Холан веднага се съгласи с него…