Иржи Прохазка
Белите линии (3) (1961 г.)

3

Пристигнаха благополучно в Берлин, където побързаха да слязат от влака в огромната зала на гара Остбанхоф, внезапно разделени от личните си грижи и багажи, в които може би носеха съдбите си, и погълнати от мислите за целта на пътуването. Любопитно е как завързаните във влака приятелства, привидно толкова близки и сърдечни, съпроводени от обещания за бъдещи срещи, контакти и забавления, връзки, така да се каже, братски и кръвни, изведнъж свършват точно в момента, когато парната машина, дизелът или електрическият локомотив изпее песента си, със сладостна умора изпъшка за последен път и лениво се разположи сред траверсите подобно на спокойно преживящо животно. Не познавам случай, когато едно такова близко приятелство между двама или повече души, свързани за час, два, три или десет с обща цел и общо купе, да продължи и секунда повече след последното изсвирване на локомотива. А понякога дори не остава време и за едно сухо и забързано: „Хайде, довиждане…“

Ала господин Салаба беше съвсем друг човек, по-бароков, по-колоритен, така че успя набързо да каже цяло изречение:

— Ако ви потрябва плат за коледен подарък на вашата съпруга, не забравяйте: казвам се доктор Салаба. Текстилана.

А Земан с чувство на хумор потвърди многозначително:

— Няма да забравя. Бъдете сигурен в това.

И те се разделиха.

Земан излезе пред източната гара на Берлин малко притеснен и смутен от чуждия език, който се говореше навсякъде край него, от потоците непознати хора, които отминаваха, забързани по работата си, при познатите или любимите си, също както в Прага, но с които тук трудно би се разбрал, от павилионите с надпис „Митропа“, в който се продаваше всичко — от захарни дражета до коняк и водка. Беше объркан и от все още непонятните за него табелки, сочещи: Zup S-Bahn, Zur U-Bahn. Zum Alexanderplatz^[1], както и от грандиозните, но навяващи хлад със своите огромни размери пространства на този голям град, толкова различен от Прага с нейните малки уютни улички, кътчета и площадчета.

Малко нервно той обиколи редицата спрели таксита, докато накрая намери колата с номера, който Калина му беше казал в Прага. Наведе се към шофьора на стария мерцедес, някакъв съвсем обикновен човек на средна възраст с кожено яке и сплескана, малко извехтяла фуражна, като му каза уговореното изречение:

— Sind Sie frei?^[2]

— Ja, bitte, Steigen Sie ein^[3] — спокойно и с професионално безразличие отвърна шофьорът, преди да потегли по плетеницата от широки берлински булеварди, които бяха препълнени с автомобили и завръщащи се от работа хора, както всяка друга привечер. Имаше нещо странно в този град и Земан постепенно си даде сметка какво беше то: неговите исторически сгради и солидни стари градски къщи, малко мрачни на вид с тъмночервените и черни багри на тухлите и мазилките, се гушеха някак изгубени сред новите модерни постройки, а освен това ширината на неговите улици беше толкова голяма, че на човек му ставаше студено и му се струваше, че заради нея хората не могат да се сближат и са страшно отчуждени един от друг.

И този град беше все още разделен, достатъчно беше само да прекосиш улицата — както каза онзи бърборко Салаба във влака — и вече си в западния свят. Та той дори не знаеше къде го кара този шофьор, беше седнал в колата му, без да му каже целта на пътуването си, и сега лети с него бог знае къде. Ами ако е попаднал в капан и го откарват там — от другата страна? Той се изплаши малко от тази мисъл и каза към мълчаливия гръб на човека зад волана пред себе си:

— Bitte, hotel Aglergor!^[4]

Човекът с коженото яке и сплесканата фуражка се извърна към него, вече леко усмихнат:

— Знам, другарю капитан — рече той на чешки. — Обаче първо ще ви заведа на едно място, където спокойно и необезпокоявани да си поговорите със своя приятел.

Тайната квартира на Държавна сигурност в ГДР се намираше в един апартамент на най-горния етаж на една модерна многоетажна сграда на улица „Молщрасе“, недалеч от площад „Александерплац“. В очакване на Земан капитан Храдец се беше настанил удобно сред комфортната обстановка на апартамента, бе съблякъл сакото си и потънал в едно меко кожено кресло, разлистваше купчината списания. Те се прегърнаха по мъжки със Земан, трогнати от срещата, но въпреки това Земан усети, че мъжът, който така братски го приветствува, вече не е същият онзи Ирка Храдец, когото можеше с младежка непосредственост да тупне неочаквано по гърба и да си побъбри с него за незначителни неща. И това се дължеше не само на елегантния западен модел костюм от немачкаем плат, с който бе облечен, и на непринуденото му, светски вежливо държане, а най-вече защото под маската на усмихващите му се очи можеше да се усети огромното напрежение от рискованите приключения — вече сигурно без всякаква романтика за него, — които навярно е трябвало да преживее тук. Земан почувствува това като известно отчуждение, неочаквано му се стори, че изглежда като обикновен провинциалист до превъзхождащия го във всичко Храдец, и може би затова му рече с упрек:

— Очаквах, че ще бъдеш в колата, която ме посрещна на гарата…

Храдец се усмихна и поклати глава:

— Не беше възможно, Хонза!

Земан се посмути от неговата приятелски снизходителна усмивка:

— Извинявай, но си мислех, че щом сме на територията на ГДР…

— Но не забравяй, че сме в Берлин, Хонза — сериозно отвърна Храдец, — а това е нещо съвсем различно. Берлин все още е фронтови град — но сега вече в самия център на студената война. След няколко дни сам ще се увериш в това. Тук навсякъде гори под краката ни…

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе шофьорът с коженото яке, който носеше поднос с две чаши чай, бутилка водка и три стъклени чашки.

— Предпочетох да ви направя чай — рече той, докато поставяше подноса на масичката пред тях. — Нашето кафе тук, в Берлин, е ужасно.

— Още в колата исках да ви попитам — каза Земан, който му помагаше да разпредели чашите с чай и стъклените чашки върху масичката, — къде се научихте да говорите така добре чешки?

— Майор Вилде, стар мой берлински приятел — представи шофьора Храдец. — Произхожда от стар болшевишки род от областта Танвалд в Чехия.

Земан вече не се учудваше на нищо, тъй като още от самото му пристигане в Берлин всичко му се струваше еднакво тайнствено и необикновено. Майор Вилде наля водка в чашките, изправи се на крака и вдигна чашата си за тост:

— Е, какво? Няма ли да пийнем, за да отпразнуваме щастливата среща?

От уважение към домакина те също застанаха мирно и чукнаха чашите си. След като седнаха отново, Вилде попита:

— Е, какво поръчение праща на Ирка нашият добър, стар приятел полковник Калина?

Земан се обезпокои:

— Какво знаете вие по този въпрос?

Вилде се намести удобно в креслото си:

— Преди половин час той ми се обади по нашата линия, за да провери дали сте пристигнали благополучно с това поръчение. Трябва да е нещо твърде интересно, щом като не се е доверил нито на телеграфа, нито на шифрограмата.

Земан погледна въпросително Храдец, но той спокойно го подкани:

— Можеш спокойно да говориш, Хонза. Другарят Вилде е мой стар сътрудник тук.

Но въпреки това Земан не бързаше, известно време той повъртя чашата между пръстите си, докато се реши да каже:

— Поръчението звучи твърде комично и Калина доста се посмя, докато ми го казваше. Заръча да идеш на една среща през който и да е ден, начиная от днес, един час след като запалят уличното осветление на станцията на метрото, Коренщрасе, Западен Берлин. Там трябва да си подсвиркваш мелодията „Stardust“ или „Звезден прах“ на оркестъра на Влах, ако все още си я спомняш. Каза, че се отнасяло за Уайт лайнс.

Храдец рязко и напрегнато го попита:

— С кого трябва да се срещна там?

Земан присви рамене:

— Не знам. Не ми каза. Рече само, че навярно ще се изненадаш. И също, че трябва много да внимаваш!

Храдец стана и си облече сакото:

— Отивам още сега.

Вилде веднага реагира:

— Ще те охраняваме. Ще уредя това!

Храдец отсече:

— Не, не… не искам. Не знаем за какво става въпрос. Може да провалим нещо. Ще ида сам.

Земан се опита да се пошегува:

— Що за среща ще бъде, ако го придружава охрана…

Обаче Вилде и Храдец сякаш бяха изгубили чувството си за хумор. Вилде, позасегнат от отказа на Храдец, рече:

— Без тази охрана… може да се окаже последната среща в живота му…

Влакът на метрото нахлу с трясък в безлюдната, мръсна и студена станция. От него слязоха малко хора, сред които беше и Ирка Храдец. Те бяха обикновени пътници, връщащи се от покупки, от кино или от посещение при познати.

Забързани и сякаш отвратени от негостоприемната обстановка на метрото, всички се пръснаха в различни посоки, остана само Храдец.

Като вдигна яката на палтото си и мушна ръце в джобовете, той почна да подсвирква тихичко мелодията на Влах и да се мотае по перона, сякаш очакваше следващия влак. Ала ако някой видеше отблизо лицето му, щеше да забележи, че под маската на безгрижие очите му издават напрежение и безпокойство. Край него мина някакъв служител на метрото, после — един алкохолик, но нито единият, нито другият не реагира на сигнала, който си подсвиркваше.

Накрая Храдец остана сам на перона и никак не му беше весело. Но внезапно се вгледа в сянката на една ниша и забеляза там някаква жена, която, полуприкрита от фирмените надписи на „Куик“, разглеждаше въртящите се табели на пътното разписание. И си подсвиркваше — съвсем леко и тихичко — същата мелодия. Храдец тръгна бавно и предпазливо, а когато стигна почти до нея, тя се извърна и го погледна. Той не можа да се сдържи да не възкликне тихичко от изненада:

— Господи, Ханка!

Ханка Бизова, някогашната манекенка от пражката фирма „Елегант“, беше също така развълнувана и напрегната като него. Но въпреки това тя сдържано му прошепна:

— Не ставайте сантиментален, а веднага тръгнете след мен. Внимавайте някой да не ни следи!

И без повече да му обръща внимание, тя бързо изкачи стълбите на метрото, а после тръгна из тъмните, безлюдни улици на предградието на Западен Берлин.