Джанет Дейли
Дива красота (9)

Девета глава

Те пристигнаха вкъщи късно следобед. Икономката Хана Бърнс очевидно ги очакваше, защото излезе на входната врата още преди Глена да изключи двигателя. Тя слезе по стълбите, пуфтейки, за да им помогне с багажа.

— Време беше да се появите — започна жената в момента, в който те слязоха от колата. Не ме дръжте в напрежение. Какво стана? Видяхте ли се с този Кулсън?

Баща й погледна весело към Глена.

— Какво стана с „Добре дошли вкъщи“? Бих се съгласил и на едно обикновено „Здрасти“.

— Здравейте и добре дошли вкъщи. Сега ми кажете какво стана — настоя икономката. — Той беше ли там? Говорихте ли с него?

— Да, беше там и, да, говорихме с него. — Той кимаше с глава с всеки отговор. — Но ни отряза.

Хана се взря в него. Глена разбираше объркването й. Как може човек да е толкова весел, когато съобщава — с каквато и да е цел, — че фалира?

— Нещо ме пързаляте — не повярва тя.

Баща й придоби изражение на обидена невинност.

— Дори не съм виждал пързалка, Хана. Как можеш да говориш така?

— Орин Рейнолдс, много добре знаеш какво имам предвид — скара му се нетърпеливо икономката и се обърна към младата жена, която едва скри усмивката си, докато отключваше багажника. — Кажи ми какво стана, Глена.

— Татко ти каза истината, Хана. — И след моментно колебание добави: — Господин Кулсън не се интересуваше от предложението му.

— Бих ли лъгал за нещо такова, Хана? — смъмри я баща й.

— Е, със сигурност не съм очаквала да се усмихваш — отвърна жената. — Не разбираш ли, че ще загубиш покрива над главата си? Откъде ще вземеш пари да сложиш храна на масата си? При условие, разбира се, че все още имаш маса.

Възрастният мъж повдигна един от по-леките куфари и сложи ръка на рамото й, като показа, че смята да използва помощта й.

— Хана, ти си отличен готвач. Случайно да имаш рецепта за хубаво пюре от развалени картофи?

Пълничката жена бе тръгнала към къщата, но рязко спря при неговия въпрос и зяпна от изненада.

— Какво му става на този човек? — Тя енергично се обърна към Глена за обяснение. — Да не е останал без ум?

— Това е дълга история, Хана — засмя се Глена.

— Сигурна съм, че татко ще ти разкаже всичко.

Икономката строго го погледна, преди да продължи към къщата.

— Дано да е така. Иначе викам лекар. Може да имаш странични ефекти от тези лекарства, които взимаш — мърмореше тя.

Когато стигнаха до входната врата, друга кола зави по алеята.

— Това е Брус. — Глена разпозна комбито.

Тя и баща й изчакаха на площадката, а Хана влезе вътре. Брус спря колата си до червеното порше и им се усмихна за поздрав, докато слизаше.

— Изглежда, съм улучил момента — отбеляза той.

— Как мина?

— Не мина. — Баща й задържа вратата, за да може Глена да влезе преди него.

— От това се страхувах — каза Брус с поглед, в който се четеше „Казах ли ви аз?“, и ги последва в къщата.

Баща й остави багажа до вратата. Прие въпроса му сериозно и не се опита да се шегува както с Хана.

— След като вече не можем да отлагаме неизбежното, добре е да започнем да го планираме и да го направим възможно най-безболезнено. — Той тръгна пред другите към кабинета.

— Как? — Брус повдигна вежди и погледна към Глена, сякаш очакваше несъгласие от нея, но тя вече се бе разбрала с баща си по време на пътуването.

— Можем да дадем ход на необходимите правни процедури за прехвърляне на активите на компанията на кредиторите и на тези, които държат ипотеките. Утре ще се свържа с агенция за недвижими имоти и ще обявя къщата за продан. — Погледът му преценяващо обходи стаята. — Имаме много мебели, домакински вещи и други неща. Трябва да решим какво ще задържим, така че да можем да продаваме останалото и да му вземем най-добрата цена.

— Но къде ще отидете? — Брус се оказа стъписан от спокойствието на възрастния мъж.

— Това е друго нещо. — Орин спря до бюрото и разсеяно взе една резбована дървена патица, която служеше за преспапие. — Трябва да си потърсим по-малка къща, може би близо до града, макар че ще намерим по-евтина, ако останем в селската част.

— Какво ще правите без приходите от мината? — Брус беше наясно, че на тази възраст и със здравословните му проблеми на Орин ще му е трудно, ако не невъзможно, да си намери работа.

Глена предложи нейното решение:

— Утре започвам да си търся постоянна работа. А и смятам да не изоставям свободната журналистическа практика.

— Аз бях доста добър в дърводелството. — Баща й разгледа ръчно изработения предмет в ръката си. — Когато бе по-малка, Глена, често се въртях в работилницата. Помниш ли къщичката за кукли, която ти направих, и всички мебели за нея?

— Разбира се, имаше и малки лампи, които можеха да се светват и загасят. Работеха с батерии — възкликна тя.

— Правеше ми удоволствие да се занимавам с тези неща. — Той се усмихна, зареян в спомени. — Сигурно ще е и добра терапия. Може би ще успея да отворя малка работилница. Имам всички инструменти.

— Защо изобщо спря да се занимаваш с това? — попита Глена.

— Не знам. — Той се замисли над въпроса. — Работата започна да ми отнема повече време, имаше повече документи, повече проблеми. После майка ти почина и… знаеш останалото.

— Аз лично смятам, че работилницата е добра идея — заключи тя. — А ти, Брус?

— Сигурно — съгласи се той разсеяно. — Звучи добре.

— Тревожи ли те нещо? — попита баща й, като видя смаяния поглед на лицето му.

— Не — поклати глава Брус. — Просто се чудех кога направихте тези планове, след като говорихте с Кулсън едва този уикенд.

Това предизвика усмивка у баща й.

— Веднъж като спреш да се мъчиш да задържиш главата си над водата, вече е лесно да решиш да плуваш към брега.

— Предполагам, че е така — съгласи се Брус.

— Как бяха нещата в мината, докато ни нямаше? Случи ли се нещо, за което трябва да знам? — Въпросът беше зададен с нежелание. Глена бе сигурна, че баща й питаше само защото знаеше, че това е негова отговорност за още известен период.

На лицето му се изписа явно облекчение, когато Брус поклати глава и каза:

— Не, само рутинни неща.

— Добре. — Той кимна с глава и започна разсеяно да разглежда дървената патица в ръката си. Вземайки решение, той я остави на масата. — Мисля да отида до гаража и да прегледам инструментите. — Беше преполовил пътя до вратата, когато се сети за присъствието на госта си. — Ще останеш за вечеря, нали, Брус?

— С удоволствие, благодаря, ако мислиш, че ще има достатъчно храна — прие Брус.

— Когато Хана готви, винаги има. — Възрастният мъж продължи към фоайето. — Няма да се бавя.

Останала в салона, превърнат в кабинет, сама с Брус, Глена отиде до камината. В последните няколко минути се бе уловила, че прави сравнение, но не в негова полза. Една загадка бе разрешена. Най-накрая тя осъзна защо не искаше връзката й с Брус да се задълбочи. Въпреки добрите си качества, а той ги имаше достатъчно, във физическото му излъчване липсваше една основна съставка. Без нея нямаше възпламеняване.

Тази мисъл я убеди, че връзката й с него щеше винаги да е просто приятелска, но това не означаваше, че е безразлична към него или не я интересува бъдещето му. Тя се обърна и го погледна.

— Какво ще правиш ти, Брус, когато затворят мината? — Той бе станал такава част от живота й през последните три години, че й бе трудно да си представи времето, когато няма да го вижда. — Мислил ли си за това? — попита Глена, тъй като той беше убеден от самото начало, че краят бе неизбежен.

— Успях да отделя малко пари. Мислех да си взема няколко месеца почивка, да се насладя на една дълга ваканция за разнообразие — усмихна се лениво Брус. — Мога да ви помогна да се настаните на новото място и баща ти да си направи работилницата. Така ще използвам времето да си потърся наистина хубава работа, вместо да приемам първата, която се появи.

— Ще кандидатстваш ли в други минни компании? — Ако той приемеше място далеч от този район, Глена знаеше, че те неизбежно ще се отдалечат един от друг. Тя предполагаше, че рано или късно това ще стане.

— Естествено. — Брус се премести и застана до нея, като се облегна с ръка на камината. — В тази област са познанията и опитът ми.

— Но това ли е, което искаш? Харесваш ли работата си?

— Дали я харесвам? — повтори той и поклати глава със страстен поглед. — Обичам я!

— Никога ли не си се притеснявал да слизаш в галериите? — попита Глена с интерес.

— Там се чувствам като у дома си. По някакъв странен начин се чувствам така сигурен, сякаш съм в утробата на земята. Но мисля, че не мога наистина да го обясня — повдигна рамене той. — Не бих работил нищо друго. Какво те накара да ме попиташ?

— Сигурно защото до тази сутрин изобщо не знаех, че татко никога не е искал да управлява мината. През всичките тези години той го е правил без наистина да го иска и все пак се е мъчил и се е борил да я поддържа. — Тя чувстваше, че това говори много за неговата всеотдайност и за чувството му за отговорност. — Не е ли ирония на съдбата, че от всичко лошо сега излезе нещо хубаво? Най-накрая татко се освободи от мината.

— Трудно ми е да повярвам, че той е същият човек, когото виждах миналата седмица. Променил се е — каза Брус. — Страхувах се, че може да го приеме тежко. Но ти си права — той изглежда по-спокоен и по-щастлив от преди.

— Знам. Това е чудесно.

— Ти също си се променила, Глена. — Той леко присви поглед, сякаш за да прецени разликата.

— Аз? — стегна се малко тя, защото усети изпитателния му поглед и почувства несигурност за това какво може да открие Брус.

— Да. Не знам точно какво е, но не изглеждаш същата. Сякаш си пораснала за една нощ. Което е лудост — засмя се той на собствените си думи, — защото и преди си беше голяма. Сега изглеждаш повече като жена.

Тя се отдалечи от камината, за да избяга от изпитателния му поглед.

— Обзалагам се, че просто си забравил как изглеждам през дните, когато не бях тук — смъмри го Глена, като се опита да излезе с шега от положението. — Просто не искаш да си признаеш.

Брус отрече през смях:

— Не е възможно да забравя как изглеждаш. — Той бавно я последва, отдалечавайки се от камината. — Знам какво е. — Брус постепенно осъзнаваше разликата. — Изглеждаш уязвима. Преди винаги изглеждаше уверена в себе си, в състояние да се справиш с всичко.

— Това е глупаво — засмя се тя в знак на протест.

— Не, не е. Ти понасяш всичко това по-тежко от баща си — обоснова се той. — Затова се чувстваш изгубена и малко те е страх, нали?

— Не… — Внезапно Глена осъзна, че той й предоставя логично извинение. Спря за момент и сложи ръце на кръста си в несъзнателен жест на самозащита. — Може би е така — излъга тя.

Той хвана с ръце раменете й и я накара да се обърне.

— Знаеш, че ще ти помагам по всякакъв начин. Не е нужно да се изправяш срещу това сама. Аз ще съм с теб.

Когато се наведе да я целуне, Глена извъртя глава и устните му се допряха до студената й буза.

— Недей, Брус. — Гласът й бе студен, защото бе безразлична към милувките му. Нямаше нужда да се опитва да сравнява целувката му с тази на Джет. Нямаше място за сравнение. Глена стоеше сковано в прегръдката му, без да се опитва да го отблъсне, но с извърнат поглед.

— Какво направих, Глена? — Той беше раздразнен и смаян от отказа й. — Всеки път, когато се приближа повече до теб, ти се отдръпваш.

— Причината не е у теб, а у мен — отговори тя, защото не бе честно да го остави да се чуди дали не е направил нещо, с което да я разстрои.

Той въздъхна тежко и отпусна ръце.

— Искаш ли да си вървя? Не е нужно да оставам за вечеря.

Глена повдигна глава и го погледна.

— Бих желала компанията ти тази вечер, Брус. — Тя тактично се опита да го накара да разбере нейното виждане за връзката им.

— Компанията ми, но не и целувките ми. — Той разбра подтекста.

— Съжалявам, но е така — призна тя. Изразът на лицето й показваше смесени чувства: нежност и твърдост.

— Мисля, че си изяснихме нещата. — Брус сви устни, обърна се и отиде до едно кресло. — Защо не ми разкажеш за уикенда си тогава?

— Няма много за разказване. — На Глена й се искаше той да бе избрал по-неутрална тема — например за времето. — „Грийнбрайър“ е прекрасно място, но ние не бяхме точно на почивка.

— Какво представлява Кулсън? — Изборът му на теми ставаше все по-лош.

— Точно каквото би очаквал, въпреки че е трудно да се опише. — Ако можеше да си позволи да бъде откровена, би казала, че той има черна коса и очи, твърди, завладяващи черти и латентна сексуалност, която събуждаше нейната. — Интелигентен и уверен в себе си. Не би търпял с желание глупаците. — Тя си спомни, че Джет се бе разхождал в гората и бе наблюдавал изгрева. — Оценя спокойствието и красотата на природата.

— Как се държи при преговори?

Крайчетата на устните й се извиха в крива усмивка, когато си спомни следобедната му среща с баща й.

— Джет е… — Глена спря, осъзнавайки колко лесно произнесе името му, но вече не можеше да го скрие. — … по-добър картоиграч от баща ми.

— Джет. Вече сте на малко име с него? — повдигна вежди Брус.

— Ние се виждахме и неофициално. Аз го наричах Джет, а той наричаше татко Орин. — Глена повдигна рамене и се опита да го представи като нещо незначително. — В това няма нищо по-специално.

— Той е ерген, нали? И изглежда добре, доколкото си спомням. — Погледът му изучаваше лицето й.

— Да. — Тя знаеше, че не успява да изглежда безразлична, но само мисълта за Джет я караше да си спомня неща, от които кръвта й кипваше.

— Предполагам, че е флиртувал с теб — обвини я Брус, а в очите му проблясваше ревност.

— Има ли значение? — Глена трябваше да заеме определена позиция, иначе той щеше да продължи да задава лични въпроси, на които тя би предпочела да не отговаря. — Това не е твоя работа, Брус.

Той си пое дълбоко въздух и отрони дълга въздишка.

— Нещата се променят прекалено бързо за мен.

Неловкият момент след думите му се изпълни със звука от стъпки във фоайето. Тя позна походката на баща си и погледна към вратата на кабинета.

— Хана ме изпрати да ви кажа, че вечерята е готова — обяви той, щом като отвори. — Осъдените ще получат обилна вечеря. Сега минах през кухнята и мисля, че тя смята, че местната скаутска група ще се храни тук тази вечер. Надявам се, че си донесъл апетита си със себе си, Брус.

Златисторусият мъж не отговори веднага. Глена с облекчение видя, че той закова усмивка на лицето си.

— Когато Хана готви, винаги си нося апетита. — Той се изправи, учтиво изчака Глена да мине и я последва към трапезарията, където масата вече бе сложена.

— В какво състояние са инструментите ти, татко? — Тя зае обичайното си място отдясно на баща си, а Брус седна срещу нея.

— Мръсни са и имат нужда от смазване, но са в добро състояние, като се има предвид колко дълго не са използвани — каза той с леко самодоволство. — Ще се позанимая с тях отново с удоволствие.

— Внимавай да не се преумориш — предупреди го тя.

— Няма — обеща той, докато икономката влизаше в трапезарията. Бащата дръпна стола си по-близо до дъщеря си, за да не пречи на Хана, докато оставяше подноса на масата. — Глена, помниш ли къде си прибрала къщичката за кукли? Дали е на тавана или в задната стая?

— Това е то! — Хана пусна подноса и се завъртя. — Ще повикам лекар.

— Защо? — Глена първа дойде на себе си. — Хана, какво става?

Икономката спря до вратата на кухнята и нетърпеливо обясни:

— Първо изсипва куп глупости за това как ще става контрабандист. Сега разпитва за детски къщички. Той изживява второ детство. Това е.

Смехът започна бавно, но бързо се усили. Накрая Орин успя да си поеме дъх и обясни плановете си на икономката.