Джанет Дейли
Дива красота (12)

Дванадесета глава

Двадесет минути по-късно Джет влезе в сградата и се насочи право към вътрешния кабинет, без да поглежда към Глена. Тя помагаше на бившата им икономка да подреди масата като щанд за закуски. Няколко скитници влязоха да си вземат от останалите сандвичи.

В десет и половина баща й излезе от кабинета и се спря, за да каже:

— Джет иска кафе. Занеси му и един сандвич. Не е ял нищо.

— Добре — каза Глена, а той се запъти към тоалетните.

Тя едва крепеше чашата кафе върху твърдата картонена чиния, докато почука на вратата на офиса. Чу покана и влезе. Седнал зад бюрото си и наведен над купчината документи и диаграми, Джет едва погледна нагоре, когато тя се появи.

— Донесох кафе и нещо за ядене — каза Глена и ги остави върху малкото свободно място на бюрото. Откри, че в стаята няма никой друг, докато той посегна към кафето, без да покаже интерес към сандвичите. — Имаш нужда от един сандвич. Татко каза, че не си ял нищо.

Той сякаш не чу гласа й, не откъсваше вниманието си от документите, които проучваше. Отпи глътка кафе и остави чашата, като подпря лакът на бюрото, за да потрие с длан устата и брадичката си.

— Трябва да са тук, ако са живи — обяви Джет и челюстта му се стегна. Обзе го жива ярост. — По дяволите, точно в недрата на планината.

— Брус го наричаше утробата на земята — спомни си Глена и този път привлече вниманието му. Тя бе притеглена към прозореца, който гледаше към двора. Прашните му стъкла замъгляваха гледката. — Каза, че се чувства сигурен долу, сигурен и защитен. Знам, че не го е страх, и това ми помага.

Изскърцването на въртящия се стол й подсказа, че Джет е станал.

— Обещавам ти, че това няма да е гробницата му, Глена. — Той застана до нея срещу прозореца. — Ще го измъкна оттам.

Тя повдигна поглед към него с едва забележима усмивка.

— Знам, че ще го направиш. — Знаеше го с такава сигурност, както знаеше името си. Някаква мощна сила сякаш премина между тях в този момент — докато Джет я спря, като погледна през прозореца. Разочарована и все пак наясно, че това не е подходящото време да повдига лични въпроси, тя погледна към бюрото му и към недокоснатия сандвич. — Искаш ли да ти донеса нещо, Джет?

Мъжът завъртя глава и я обгърна с твърдия си жаден поглед.

— Искам теб, Глена. — Той протегна ръка и собственически пое нейната, като я привлече към себе си. Гледаше я сериозно, почти строго. — Искам това, което ти можеш да ми дадеш. Което само ти можеш да ми дадеш.

Не разбираше думите му, но когато устните му жадно се впиха в нейните, Глена му даде единственото, което притежаваше — цялата си любов. Тя идваше от дивата песен на сърцето й, един изгарящ възторг, който нямаше край.

И все пак в неговото желание имаше някакво отчаяние, сурово и болезнено, което не можеше да бъде удовлетворено с една-единствена целувка. Ръцете му бяха върху нея — милващи, усещащи, галещи, но без да могат да се почувстват изпълнени от нея. През това време сетивата й виеха от желанията, които събуждаше той. Те трептяха във всеки неин нерв, като концентрични вълни в езеро, всяка вълничка бе перфектна и възхитителна като първата.

Почукване на вратата, която тя бе оставила притворена, грубо прекъсна прегръдката им. Преди маската на лицето му да падне, Глена видя дивия блясък в очите му и бе разтърсена от вътрешната му мощ.

— Какво има? — извика Джет през рамо.

— Обаждат се на втора линия… за оборудването — искахте да знаете дали е на разположение.

Глена чу въздишката му, тежка и дълга. Стиснатите пръсти върху ръката й се отпуснаха и постепенно я освободиха изцяло.

— Добре. Ще отговоря. — Той я остави, приближи се до бюрото и вдигна слушалката, като натисна втория бутон за входящи разговори. — Да?

Моментът им на интимност си бе отишъл. Настоящото положение бе напомнило за себе си. Глена тихо излезе от стаята, вътрешно сияеща, но и объркана от отношението му.

Ласките му сякаш бяха изострили възприятията й, защото веднага забеляза умората по лицето на баща си, нещо, което бе пропуснала само преди минути. Той се връщаше в офиса, затова беше естествено пътищата им да се пресекат.

— Добре ли си, татко? — Загрижеността й се появи веднага.

— Чудесно — подчерта той, но не беше много убедителен.

— Не се претоварвай — предупреди го Глена. — Почини си. Не е ли достатъчно, че се тревожа за Брус? Не ме карай да се тревожа и за теб.

— Тя е права. — Гласът на Джет дойде от няколко крачки разстояние зад нея. В ръката си държеше чашата с кафе, която му бе донесла. — Отпуснете се на дивана, Орин, и си починете. Ще ви събудя, ако има някакво развитие. Искам да използваме линейката отвън за хората в мината, не за вас.

Баща й погледна към тапицирания с винил диван във външния кабинет.

— Сигурно ще полегна за известно време. — Той се остави на умората си.

— А оборудването? — Глена попита за телефонния разговор, преди да излезе.

— На път е. — Джет излезе от кабинета и мина край нея. — Кафето е студено. — Отиде до дългата маса и си наля нова чаша от кафеварката. Някой влезе отвън и веднага започна да му докладва. За няколко минути Джет бе обграден от хора. Глена отиде до едно бюро и пое поста си да отговаря на телефонните обаждания.

Около полунощ активността утихна. Напрежението и късният час взеха своето от Глена. Тя намери стол с права облегалка в един тих ъгъл и се настани в него, като опря глава в стената. Не след дълго задряма. Сънува чудесен сън. Джет отново я носеше на ръце и я полагаше в леглото си, докато я целуваше леко.

Първите сиви лъчи на зората я събудиха, но сетивата й бавно се разделяха със съня. Ароматният афтършейв на Джет и натрапчивият мирис на тютюн се смесиха, за да образуват уникалния аромат, който беше само негов. Със затворени очи усети мекия плат на сакото му върху бузата си.

Материята и ароматът я обграждаха. Трябваха й няколко секунди да осъзнае, че лежи в цял ръст, а не е седнала на стола до стената.

Глена бавно отвори очи. Лежеше на дивана в неговия кабинет. Сакото му бе сгънато и беше под главата й като възглавница. Джет я бе пренесъл тук и я бе положил на дивана, бе свалил обувките й и бе оставил усещането за лека целувка върху устните и.

— Добро утро! — Той стоеше облегнат на бюрото, докато баща й и още няколко мъже разучаваха документите, разтворени пред тях. Джет се обърна към нея, а останалите само й хвърлиха по един бърз поглед. Лицето му бе измъчено и изпито от безсънието, а хлътналите му бузи бяха потъмнели от черната набола брада, но устните му бавно се разтеглиха в усмивка. В очите му имаше топъл и закачлив блясък, който стигна до сърцето й.

— По-добре си вземи кафе — посъветва я той.

— Да — промърмори тя и седна на дивана, като потърка лицето си, за да се разсъни. Изпрати му тайна усмивка, останала от съня й, но веднага се сепна, като си спомни причината за присъствието им на това място. — Има ли новини?

Специалният поглед изчезна от изражението му, заменен от хладна сдържаност.

— Не. Нищо. — Джет се обърна с гръб към нея и се върна към тихата дискусия на другите.

Глена въздъхна заради загубата на тази кратка интимност, стана и отиде до тоалетните навън да се освежи. Никой не бе правил прясно кафе от късно снощи, така че тя сложи нова кана. Докато кафето стана, Хана пристигна. Този път тя донесе подноси с домашни сладки рулца, които бяха още топли от фурната.

Дали заради аромата на горещите рулца или на прясно смляното кафе, или просто защото започваше нов ден, тълпа от хора нахлу в сградата. Работници, роднини и представители на медиите пристигнаха, за да научат за напредъка, постигнат през нощта, ако имаше такъв.

Преди рулцата и кафето да свършат, Глена приготви един голям поднос за хората, затворени във вътрешния кабинет. Появата й прекъсна разискването по средата, особено когато всички видяха какво носи.

Докато тя подаваше кафето и закуските, един от съветниците на Джет каза:

— Репортерите ще искат пресконференция с последните новини. Няма да можем дълго да я отлагаме.

— Организирай я за седем часа. — Джет потърка брадата си с ръка и огледа хората. — Някой да има самобръсначка?

Самобръсначка се намери, както и чиста риза. Външният кабинет бе превърнат в импровизирана конферентна зала, пълна с телевизионни прожектори и стойки за микрофони. Глена седна в единия ъгъл на голямата стая, за да не пречи на приготовленията.

Точно в седем Джет излезе от кабинета, придружен от трима други мъже. Първият бе облечен в мръсни работни дрехи — човекът, който лично наблюдаваше спасителните работи. Другите двама бяха главните му съветници, които Джет бе довел със себе си. Тримата прочетоха подготвените си изявления и поеха отговорите на въпросите на репортерите, докато Джет остана на заден план.

В самия край един репортер зададе въпрос директно на него:

— Господин Кулсън, бихте ли ни обяснили защо лично ръководите спасяването? Нямате ли достатъчно подготвени хора, които да се справят с операциите?

Джет отиде до микрофона, но преди да отговори, Глена видя, че той я търси с поглед в далечния ъгъл на стаята.

— Тримата мъже с мен са много висококвалифицирани и изключително способни. Те отговориха на техническите ви и понякога прекалено специфични въпроси. Вярвам, че това доказва възможностите им.

— Но не отговорихте на въпроса ми — напомни му репортерът.

— Така е, не отговорих — съгласи се Джет с укорителна полуусмивка. — Защото, ако бях в Хънтингтън, щяхте да ме попитате защо съм там, когато шестима души са останали затрупани в една от мините ми. — Хапливият му отговор накара залата да замълчи за момент. Той се огледа и обяви: — Това е всичко засега.

Джет и тримата му помощници с мъка си пробиха път през тълпата репортери, които се опитваха да получат отговор на поне още един въпрос, преди те да изчезнат в другия кабинет, но надвикващите се гласове бяха пренебрегнати. На групата представители на медиите им трябваха цели петнадесет минути, докато си съберат оборудването и да си тръгнат.

Час по-късно нещата се бяха нормализирали — поне до състоянието от миналата нощ, с постоянно звънящи телефони и хора, непрестанно влизащи и излизащи от сградата. Глена не разбра точния момент, в който атмосферата се промени, но всичко започна с лекото оживление, което идваше отвън.

Сякаш всички в един момент забелязаха, че гласовете на чакащите хора се чуваха по-високо и в тях се криеше известна бодрост. Сградата се изпълни с жуженето на въпросите. През прозореца някой забеляза ръководителя на спасителните операции да прекосява двора към сградата. Мълниеносно се разбра, че той се усмихва. Това изправи всички на крака и изкара хората от вътрешния кабинет.

Глена несъзнателно се приближи до Джет. Беше я страх да се надява и все пак безмълвно го правеше. Когато вратата се отвори пред мъжа, белите му зъби блестяха в усмивка на покритото с въглищен прах лице.

— Живи са — обяви той. — Втората спасителна група е влязла през една свободна вентилационна шахта и са осъществили контакт.

Около Глена се надигнаха радостни възгласи, но тя стисна с пръсти ръката на Джет, защото се нуждаеше от силата и подкрепата му.

— Колко са? — зададе тя най-важния въпрос.

— Шестима. Всичките шест! — потвърди мъжът. — Хокинс каза, че един е със счупен крак, но всичките други наранявания са натъртвания.

Тя прималя от облекчение и се обърна към Джет, обхвана с ръка кръста му и зарови глава в гърдите му. „Слава богу!“ Това беше всичко, което успя да прошепне. Почувства ответното стягане на ръцете му около себе си и притискането на бузата му към косата й. После дланите му се плъзнаха на раменете й и леко я отблъснаха. Тя погледна нагоре, сияеща от добрата новина.

— Живи са — повтори Глена под пронизващия му поглед.

Той я хвана нежно за ръката, но когато заговори, то беше да накара всички да замълчат.

— Да отложим празнуването, докато ги извадим оттам. — Хор от изтрезнели гласове на съгласие последва думите му. — Кога ще стане това, Франк?

— По дяволите, ще свършим до обяд! — обяви Франк с решителна нотка на оптимизъм.

— Не поемайте никакви рискове — предупреди Джет. — Направете го внимателно.

— Добре, сър.

— Имаме още работа. — След тези думи на Джет всеки се върна към своите задачи. Глена получи бегъл поглед, преди той да я остави да се присъедини към групата, която се върна в личния му кабинет.

След като вече нямаше несигурност, атмосферата в сградата бе много по-лека. Хората говореха по-високо, шегуваха се и намираха повече причини за смях. Доброто настроение беше заразително.

По-голямата част от времето до обяд премина бързо, после се провлачи и се удължи с още един час. Моментът на крайния успех наближаваше, всички бяха навън и чакаха спасените миньори да се появят. Джет излезе от сградата, но не се присъедини към Глена и баща й, които бяха в края на групата загрижени роднини.

Двама санитари чакаха близо до входа с носилка за миньора със счупения крак. Единият от тях, който имаше по-добра видимост към вътрешността, извика:

— Идват!

Както се очакваше, раненият работник беше първи, носен „на столче“ от двама други. Глена се вдигна на пръсти, за да зърне поне за миг Брус и да се увери, че е здрав и невредим. Той беше един от последните.

Всички семейства се втурнаха да поздравят мъжете си и за Глена бе естествено да направи същото. Широка, но уморена усмивка се разля по лицето на Брус, когато я видя да приближава. Той свали миньорската каска и присви очи от ярката светлина.

Смеейки се и плачейки едновременно, Глена пренебрегна черните му от въглища дрехи и го прегърна, без да обръща внимание на праха по бузите му, който се втриваше в нейните. Глъчката беше голяма и тя не чуваше собствения си глас или неговия над другите. Когато Брус я целуна, и тя го целуна в отговор. Но когато той понечи да изрази страстта си при целувката, тя се стегна и се отдръпна, в очите й се четеше тревога, която ги правеше повече сиви, отколкото зелени. Брус видя изражението й и усмивката му се скри.

— Радвам се, че си невредим, Брус. Аз…

— Не е нужно да казваш нищо. — Той поклати глава, за да спре обяснението й, и отпусна ръце. — Всичко е наред. — Насочи поглед към хората зад нея и веднага откри този, когото търсеше. После хвана ръката й и я накара да се обърне. — Ела.

Брус преплете пръсти с нейните, така че тя вървеше до него. Едва след няколко крачки разбра, че той върви към определен човек и този човек е Джет. Глена усети как пронизващият му поглед се заби в нея, но после мъжът се обърна, преди да стигнат до него.

— Кулсън! — извика Брус, за да го спре.

Тя бе поразена от суровата и жестока светлина, която блестеше в очите му.

— Аз го спасих заради теб, Глена. — Джет говореше с гняв. — Не искай повече от мен.

Тя бе разтърсена от прикритата жестокост, която пролича в гласа му. Чертите му бяха като изсечени от камък, но никаква маска не можеше да скрие горчивата му ярост.

Реакцията на Джет накара Брус само да изкриви уста в кисела усмивка. Взе ръката й и я протегна към него.

— Мисля, че тя е твоя — каза той така спокойно, сякаш връщаше изгубена собственост.

Очите на Джет просветнаха объркано. След секундно колебание той протегна ръка и пое нейната. Присвитите му очи бързо се спряха върху нейните и навлязоха в дълбините на душата й. Никой от двамата не забеляза отдалечаването на Брус.

— Вярно ли е това, което той каза? — В гласа му имаше несигурност, каквато Глена никога досега не бе долавяла. — Моя ли си?

Усмивката, която се появи на лицето й, бе малко смутена, но доверчива.

— Винаги съм била твоя… от онази нощ, когато дойдох в стаята ти… може би дори преди това — призна тя.

Пръстите му стиснаха ръката й така, че можеха да счупят деликатните й кости.

— Снощи те чух да казваш на онези жени, че Брус е твоят мъж.

— Потвърдих го, защото това направи госпожа Къминс по-малко самотна в страховете й — искрено обясни Глена. — И наистина се тревожех за Брус, но като за добър приятел. Казвала съм ти го вече. Не може да си повярвал, че съм променила решението си.

— Случва се — започна Джет, като се приближи още. — Когато една жена приема мъжа до себе си за даденост дълго време, тя може внезапно да осъзнае, ако той е в опасност, колко много означава за нея.

— Сега не се случи — увери го тя.

— Но можеше. Хокинс беше до теб, когато имаше нужда от него. Аз не бях. Той ти помагаше в трудните моменти, а аз не можах. — Джет докосна бузата й с върховете на пръстите си — милувка, която граничеше с благоговение. Когато видях колко си разтревожена за него, бях решен да го измъкна на всяка цена от тази мина. Не можех да те разочаровам отново, дори ако това означаваше да избереш него вместо мен.

— Ти си този, когото обичам, Джет. — Глена се сгуши в него.

Бурни тръпки преминаха през тялото му, когато я прегърна и започна да гори лицето й с пламенни целувки. В този миг тя бе убедена в дълбочината на чувствата му към нея и я обзе дива радост.

— Омъжи се за мен, Глена. Не искам да те изгубя. — Думите идваха като дрезгав шепот от гърлото му. — Никога не ми позволявай да те загубя отново.

— Никога — прошепна тя.