Джанет Дейли
Дива красота (10)

Десета глава

Радиото бе усилено докрай, за да може Хана да го чува въпреки включената прахосмукачка. Шумът влияеше на нервите на Глена. „Спокойно!“, повтаряше си тя. Хана почти привършваше с почистването на всекидневната.

Глена се пресегна и прокара парцала с дългата дръжка по ъглите между стените и тавана — там, където винаги се събираха паяжини. Бледосиня кърпа бе вързана на главата й, за да предпазва кестенявата й коса от праха. Карирана риза и избелели джинси завършваха работния й тоалет.

Бе странно да се види кабинетът без мебели и полицата над камината гола. Последният товар с техни вещи стоеше опакован във фоайето и чакаше баща й да се върне с Брус и с един негов приятел, за да бъде отнесен в новия им по-малък дом.

Всичко останало имаше вече други собственици. Големите неща бяха продадени поотделно чрез обяви във вестника. Други бяха включени в гаражна разпродажба. Тези, които останаха, бяха занесени на един търг и също разпродадени.

Сега тя и Хана бяха заети с почистването, за да може новите собственици да се нанесат идващия уикенд. А Хана обичаше да слуша радио, докато чисти. Между радиото и прахосмукачката Глена едва чуваше собствените си мисли.

— Боже помилуй! Глена! — Хана се провикна от всекидневната. — Ела тук!

Пронизителният писък я накара да се втурне към стаята, сигурна, че е станала някаква беда.

От вратата всичко изглеждаше наред. Икономката бе до прозореца с прахосмукачката, а радиото се дереше на пода.

— Какво стана? — извика тя. Хана й отговори. Или поне Глена видя устните й да се движат и чу откъслечни думи през грохота на радиото и прахосмукачката, но не разбра смисъла им. Тя загуби търпение и строго каза: — Ще изключиш ли нещо? Не те чувам.

Докато се навеждаше към радиото, икономката изключи и прахосмукачката. Внезапната тишина й се стори божествена. Можеше да чуе собствената си въздишка.

— Има хеликоптер навън на поляната до пътя — информира я Хана и й махна с ръка да се приближи и да види.

— Хеликоптер?! — Тя тръгна към прозореца.

— Той е мой — чу се мъжки глас зад нея. Гласът не беше просто на някой мъж, а на Джет.

Глена се обърна и го видя да стои до отворената входна врата. Огледални очила скриваха очите му от нея, но тя не можеше да го обърка. Ръкавите на бялата му риза бяха навити до лактите, а гарвановочерната му коса бе разбъркана от вятъра.

След като първоначалният й шок премина, кръвта забушува във вените й. Двата месеца не бяха изтрили спомените за него и не бяха намалили въздействието му върху нея. Желанието да забрави тази единствена нощ, когато бе изгубила уважението му, я разяждаше отвътре.

— Почуках, но в този шум не ме чухте — обясни той.

— Съжалявам. — Глена успя да отговори, колкото и слаб да бе гласът й. — Но както виждаш, сме заети с почистване. — Тя отпусна дръжката и парцалът леко се раздвижи, сякаш да илюстрира думите й.

Хана се приближи, за да привлече вниманието към присъствието си, което на практика бе пренебрегнато и от двамата. Спря се до Глена и започна да оглежда мъжа, слязъл от хеликоптера.

— Хана, това е Джет Кулсън… от „Кулсън Майнинг“. — Тя добави последното, в случай че икономката не направи връзката веднага. — Хана Бърнс е… била… наша икономка от много години.

От утре щеше да се използва минало време. Хана започваше нова работа като готвач в ресторант, което бащата на Глена смяташе за подходящо занимание, тъй като тя имаше наклонности да готви за много хора.

Двамата представени си кимнаха. Хана бе откровено любопитна и внимателно го оглеждаше, докато се питаше какво иска той. Огледалните очила правеха реакциите на Джет още по-неразбираеми.

— Да нямате повреда в хеликоптера? — Какъв жесток обрат на съдбата щеше да е, ако този мъж се връщаше в живота й с помощта на една авария.

— Не. Приземихме се доста спокойно — увери я той лениво.

— Защо си тук? — Глена почувства, че става неспокойна, а по кожата й пробягваха неспокойни тръпки.

— Дойдох да се видим — каза просто Джет.

Но за нея този отговор не бе достатъчен, защото не знаеше кого има предвид той.

— Баща ми трябва да се върне скоро.

— Имах предвид… — Джет спря, за да свали очилата си и да ги пъхне в джоба на ризата си. После насочи тъмните си очи към нея. — … че идвам да видя теб.

Тя притаи дъх, без да е сигурна какво иска да каже той. Самообладанието й все още издържаше, но ставаше все по-крехко. Глена повдигна брадичката си по-високо, имаше нужда от гордостта си, която бе захвърлила в нощта, когато отиде при него.

— Какво ще искаш? — внимателно попита тя.

— Искам да говоря с теб. — Той наблегна на думата, за да покаже, че иска личен разговор насаме с нея.

Глена хвърли бърз поглед към икономката, която несъзнателно й даваше морална подкрепа с присъствието си. Никой, освен баща й не знаеше за онази нощ. Ако Джет искаше да обсъжда това, тя нямаше друг избор, освен да я отпрати.

— Защо не отидеш да опаковаш нещата в кухнята, Хана? — Прекрасно знаеше, че в кухнята няма нищо за опаковане, но преди тя да й го припомни, я спря с поглед.

Хана изсумтя с неодобрение, завъртя се на пети и гордо тръгна към кухнята. Погледът на Глена стана неуверен, когато отново се опита да срещне този на Джет. Той я оглеждаше и това я накара да се замисли за външния си вид. Тя повдигна ръка, свали кърпата от главата си и прокара пръсти през гъстата си коса, оправяйки кестенявите къдрици, докато се обръщаше настрани.

— Каза, че си искал да говориш с мен — напомни младата жена.

— „Кулсън Майнинг“ се договори да поеме управлението на „Рейнолдс Майн“. Исках да ти кажа, преди да го разбереш от друг източник.

— Поздравления. Най-накрая взе мината! — Глена не го каза с горчивина, но въпреки това бе ясно какво има предвид.

— Надявах се да не се почувстваш засегната. — В гласа му се четеше мрачно примирение и погледът му бе спокоен.

— Не виждам какво значение има как се чувствам. — Тя повдигна рамене с безразличие.

— Има значение — каза Джет със спокойна настойчивост. — Този договор е бизнес.

— И за минута не съм помисляла, че е нещо друго — отвърна тя. — Преди два месеца доста ясно ми обясни, че ще ти е по-изгодно да придобиеш мината, след като татко я изгуби. Това споразумение за управление със сигурност го доказва.

Ръката му хвана нейната, но той не се опита да я накара да се обърне.

— Все още ли не разбираш след толкова време? — В тихия му глас се долавяше настойчивост. От ръката му се излъчваше топлина, която премина през цялото й тяло. — Направих това, което трябваше, Глена.

Без да показва ясно, че трябва да се отдалечи от него, тя издърпа ръката си.

— Най-хубавото нещо, което ви се случи, беше отказът ти на предложението на баща ми. Не те обвинявам за това, Джет.

— Така ли? — Гласът му беше скептичен.

— Трудно е да се повярва, нали? — Тя се обърна към него, като събра цялата си гордост и самообладание. Отнякъде се появи и слаба усмивка. — Трябва да видиш баща ми сега, след като се освободи от товара на мината. Той скоро ще се върне. Продадохме къщата и се местим в по-малка.

Джет огледа празната стая. На челюстта му се появи строга бръчка.

— Каза, че ще загубите дома си.

— И без това е прекалено голям и разходите по него са много високи. — Тя повтори думите на баща си.

— Какво ще правите? — Погледът му се върна на нея, остър и настойчив.

— Намерих си работа в една печатница. И, естествено, ще продължа да пиша в свободното си време. — Последното нещо, което Глена желаеше, бе съжалението му, затова бързо му нарисува привлекателна картина на новия им живот. — Татко ще има работилница, където ще прави играчки: къщички за кукли, люлеещи се кончета и други такива.

— Не изглежда да имате какъвто и да е проблем — сухо отбеляза Джет.

— Имаме проблеми, но се справяме добре — отвърна Глена. — Не е такава катастрофа, каквато очаквахме.

— Значи вече не се нуждаеш от нищо и не искаш помощта ми? — Предизвикателните му думи накараха Глена да се изчерви, защото тя се нуждаеше и искаше много неща от него, но не и помощта му.

— Както ти казах, ние се справяме чудесно. — Това беше истина до този момент.

— Ами ако кажа, че баща ти може да остане на същото място в мината с по-малко отговорности? — Той се подпря с ръка на рамката на вратата и наклони тъмнокосата си глава на една страна.

— Мисля, че няма да го интересува, но ще трябва да попиташ него. — Тя ставаше неспокойна от близостта му. Усещаше, че нишките на самоконтрола й заплашват да се скъсат. — Въпреки това съм сигурна, че ще оцени жеста.

— Това не е жест, а сериозно предложение. — Отговорът бе рязък, въпреки че изражението му остана невъзмутимо. — Мината не бе затворена заради липсата му на умения или компетентност като мениджър, а заради серия от външни влияния, които бяха извън контрола му. Той познава работниците, условията за работа и потенциала на мината. И двамата можем да спечелим от опита и знанията му.

— Знам, че никога не правиш нещо само заради доброто си сърце. — В отговора й прозвуча раздразнение, защото Джет сякаш печелеше от всичко.

— Наистина?

Маската падна от лицето му, но горящата в очите му ярост бе само допълнение на изпепеляващата настойчивост в неговия поглед. Глена понечи да се извърне, но ръцете му се стрелнаха да я спрат и да я задържат.

— Забрави ли, че те оставих да си тръгнеш, когато бе дошла да ми се отдадеш? — запита Джет. — Не помниш ли онази нощ? Ти го желаеше. Аз можех да те притежавам, но не го направих, защото не исках да те оставя да вярваш, че ще помогна на баща ти, отказах се да изпитам удоволствието от тялото ти… тялото, което желаех толкова отчаяно. — Гласът му спадна до груб шепот. — Ако това не бе правилно, ако не бе добро, тогава какво? Сгреших ли, като те оставих да си тръгнеш?

— Не. — С глава, извърната от него, тя гледаше невиждащо в един празен ъгъл на стаята. Кръвта бучеше в ушите й, а ръцете й бяха на кръста му, готови да се противопоставят, ако той се опиташе да я придърпа по-близо. — Не искам да говоря за онази нощ. Искам да я забравя.

— Аз не успях да я забравя повече от теб. — Ръката му се вмъкна под косата й и я повдигна встрани, за да разкрие извивката на врата й. Наведе глава, за да прокара устни по него, преоткривайки с лекота познатата територия. — Сънувам я нощем — прошепна Джет, докато устните му се движеха по кожата й, а дъхът му галеше чувствителните зони.

Глена затвори очи и се опита да спре първите усещания, които нахлуха в тялото й, но това само замъгли съзнанието й. Тя се опита да се справи с порива му, като завъртя глава към него и повдигна рамо, за да скрие врата си. Ефективността на това действие бе краткотрайна, защото Джет насочи вниманието си към върха на скулата до слепоочието й.

— В сънищата ми умът ми се изпълвате с аромата на твоето тяло. — Джет продължи да говори с устни върху кожата й, като подчертаваше изреченията с целувки. — Усещах формата на гърдите ти в ръцете си и чувах сладката съблазън на гласа ти, шепнещ в ухото ми. Събуждах се гладен за вкуса на устните ти.

— Недей. — Дъхът й бе накъсан от потискано удоволствие.

Дланите му се плъзгаха надолу по раменете и гърба й и оказваха натиск да я приближат до него. Ръцете й останаха твърди в съпротивата си, но лактите й започнаха да се свиват, като принудиха дланите й да се плъзнат от плоския му мускулест корем към каменната стена на гърдите му.

— Защо дойде? — слабо запротестира Глена.

— Стоях далеч толкова, колкото можах. — Джет леко я целуна по устните, а топлият му дъх се смеси интимно с нейния. — Исках да ти дам време да надживееш болката. Не знаеш с какво отвращение трябваше да съобщя на теб и на Орин, че съм безсилен да ви помогна. Не исках да съм този, който предизвика отчаяния поглед в очите ти.

Белите му зъби нежно хапеха устните й, като ги разделяха. Тя беше беззащитна срещу тази атака. Пръстите й се вплетоха в плата на ризата му, притискайки го, за да не потърсят тялото му.

— Когато отказах сливането, все още се надявах, че мога да те задържа извън тези проблеми. Мислех, че ако обясня, че това е само бизнес, ще мога по-късно да те убедя да се виждаме — продължи той, докато ръцете му се спуснаха по талията и, като накараха костите й да се разтопят. — После ти дойде в стаята ми през онази нощ.

— Моля те, не искам да си спомням! — Тя се опита да извие глава, но устните му я последваха.

— Знаех, че в момента, в който разбереш, че опитът ти да промениш решението ми е безнадежден, ще се отвратиш от това, което правиш. — Точната му преценка на реакцията й изтръгна въздишка от устата й. — И знаех, че няма да искаш да ме видиш отново. Тогава реших, че щом като ще те загубя, трябва да те имам тази вечер, за да си спомням… докато не осъзнах колко много ще ме намразиш за това. Не можех да рискувам, независимо колко те желаех, Не съм спирал да те желая, Глена.

Тя бе объркана и безпомощна от неговото свръхестествено разбиране на поведението й. Дръпна глава назад и се вгледа в очите му.

— Но как разбра, че те чувствах така? — не можеше да разбере младата жена.

— Не можеш да управляваш успешно голяма компания като моята, ако не разбираш мотивите на хората — обясни Джет, като запази малкото разстояние между тях, докато завладяващият му поглед обхождаше лицето й. — Имах възможност да разбера нещо за теб като човек преди онази нощ. Не съм сгрешил в заключението си, нали?

— Не — призна Глена с болезнено облекчение.

Нямаше нужда от убеждаване, за да посрещне с готовност целувката му. Търсещите му устни изгониха вината от съзнанието й и я заместиха със самоуважение. С възстановени ценности тя можеше да се изправи равностойно пред него. Вече нямаше нужда да крие лицето си. Джет нямаше да го позволи, ако бе опитала, и тя не опита. В целувката му можеше да се открие удивителен възторг.

— Искам да продължим да се виждаме. — Гласът му бе приглушен от допира на устните му до кожата на врата и.

— Аз също — прошепна тя, защото никога не бе желала да спре да го вижда. Яснотата на тази мисъл я замая.

Джет повдигна глава и прокара длан по бузата й, преди да зарови пръсти в гъстата й коса.

— Къде се местите? Далеч ли е оттук?

Неспокойният му глас и нежният му допир убедиха Глена, че той е не по-малко разтърсен от близостта й. Това й даде мимолетното усещане за сила.

— Новият ни дом е само на няколко километра оттук — каза му тя.

Тъмните му очи се замъглиха от болезнено съжаление.

— Знаеш ли, че ми е невъзможно да пътувам постоянно напред-назад от Хънтингтън дотук и обратно дори с хеликоптера? Работният ми ден е шестнадесетчасов. Точно ще пристигам и ще трябва да тръгвам обратно.

— Знам. — Глена усети как я обзема чувство на безизходица, което остави на заден план мисълта за това колко ценен е всеки миг.

— Премести се в града — предложи той. — Там ще можем да сме по-често заедно и аз няма да губя толкова време за пътуване. Няма нужда да се тревожиш за работа. Имам връзки в един от вестниците и мога да уредя да те назначат като репортер.

— Не е толкова лесно. — Тя с нежелание поклати отрицателно глава. — Подписахме едногодишен договор за изплащане на къщата. Освен това баща ми иска да живее извън града. Не мога да си тръгна и да го оставя, не и в неговото състояние. Не ме карай да правя нещо такова, Джет.

— Няма да се задоволя да те виждам само няколко пъти в месеца, Глена — предупреди я той. — Вече мина прекалено много време.

Глена бе съгласна с последното с цялото си сърце и бе завладяна от чувство за загуба.

— Защо не дойде по-рано? Трябваше досега да ми кажеш как се чувстваш, вместо да ме караш да гадая какво мислиш — запротестира тя.

— Нямаше да ми повярваш. Ти бе прекалено заета със самообвинения, за да ме изслушаш — проницателно отговори Джет.

— Такава агония беше през последните два месеца — призна тя и прокара върховете на пръстите си по извивката на скулата му. — Ако не бяха Брус и татко, мисля, че щях да се скрия в някоя дупка.

Един мускул трепна на лицето му и то се стегна. Вниманието му се прехвърли върху една къдрица от кестенявата й коса, а очите му потъмняха от съжаление. Глена се наклони към него, като имаше нужда от потвърждението на целувката му, че всичко вече е наред.

Звукът на входната врата ясно я спря, а гласът на баща й я накара да се обърне и да се измъкне от ръцете на Джет.

— Брус, пикапът да се паркира пред входа, така че да можем да товарим тези кашони. Пита ли Глена за хеликоптера отвън?

Тя се обърна към вратата на фоайето и видя Брус замръзнал в рамката й. Вцепенението му показваше, че той стои там от няколко секунди, ако не от няколко минути. От втренчения му невярващ поглед Глена разбра, че е чул и видял достатъчно, за да разбере какво се е случило, преди да пристигне. Атмосферата в стаята се наелектризира, когато очите му срещнаха тези на Джет в безмълвна конфронтация.

Появата на баща й предотврати сцената. Глена стоеше до Джет, когато той се спря на вратата. В момента, в който го видя, на лицето му се появи широка усмивка.

— Джет! — поздрави го той с явно удоволствие и с широки крачки прекоси стаята. Бе самото въплъщение на добро здраве. — Какво те води насам? Видях хеликоптера отвън, но не разгледах добре отличителните му знаци.

— Определено изглеждаш по-добре, Орин. — Джет се ръкува с него.

— Благодаря. И се чувствам по-добре — каза баща й и решително кимна, после се обърна, за да покани и третия мъж да участва в разговора. — Брус, ела тук. Запознай се с Джет Кулсън. Брус Хокинс беше моят инженер и мениджър в мината — обясни той.

Брус тръгна вдървено през стаята, предизвикателно като пред битка.

— Доста съм слушал за вас, господин Кулсън. — Той прецени силата му с твърдо ръкостискане.

— Орин ми спомена колко ценен сте били за него — отвърна Джет, докато измерваше русия мъж с бърз поглед. Никой от двамата не спомена Глена, но когато представянето свърши, Брус застана до нея, готов да я защити.

В това време Орин бързо огледа дъщеря си. Проницателният му поглед забеляза горящите й зачервени страни и подпухналите от целувки меки устни, той сякаш усети и наелектризираната атмосфера.

— Какво те води насам, Джет? — попита баща й с добронамерен интерес. — Това посещение от учтивост ли е или по работа?

— По малко от двете — призна Джет, като погледна към Глена, за да намекне за учтивата страна от посещението си. — Отбих се да ви информирам, че договорихме контракт за управление на вашата мина.

— Моята бивша мина — поправи го баща й без горчивина. — Поздравления. Радвам се да чуя, че ще е в добри ръце. Кога ще я отворите отново?

— Скоро. Естествено трябва да направим необходимите промени, за да минем проверката за безопасност, преди да започнем производство. Но първо искам сам да намеря човека, на когото да я поверя. — Джет извади цигара от пакета и я запали, докато наблюдаваше Орин над пламъка. — Веднага се сетих за теб. Интересуваш ли се?

— О, не, недей! — засмя се баща й. — Аз току-що свалих този слон от гърба си.

— Бих желал сериозно да го обмислиш — настоя Джет. — Отговорностите сега ще са значително по-малко, а ти имаш квалификацията и опита, които търся. Плюс това си запознат с характерните особености на мината.

— Поласкан съм, че ми предлагаш място, но то не ме интересува — отказа баща й, точно както бе предположила Глена. — Но ако това е, което търсиш, Брус отговаря на условията. Той не може да се похвали с много опит, но бих го препоръчал. А и случайно знам, че си търси работа, която да го задържи в този район. Нали така, Брус?

Преди да отговори, Брус погледна към Глена. Погледът му потвърждаваше, че тя бе причината за това да иска да остане. Никой от групата не пропусна посланието, включително и Кулсън. Глена почувства пронизителния му поглед. В този момент не можеше да убеди Джет, че връзката й с Брус все още е само платонична.

— Така е, сър — отговори Брус на баща й.

— Интересувате ли се от работата? — попита Джет с този рязък и все пак нормален делови тон, който Глена познаваше толкова добре.

— Може би. — Брус не отхвърли предложението. — Това ще зависи от условията.

— Елате в офиса на компанията утре в десет и попитайте за Дан Стокард. Ще го предупредя да ви очаква — каза му Джет.

— Ще бъда там — кимна с глава Брус, просто приел едно интервю за работа.

Разговорът бе прекъснат от почукване на входната врата.

— Аз ще отворя — предложи баща й. — Сигурно Фред иска да провери дали сме готови да товарим кашоните.

Но на вратата се показа пилотът на хеликоптера.

— Извинете, господин Кулсън, но вече сме закъснели с десет минути за следващата ви среща. Помислих си, че трябва да ви напомня.

На лицето на Джет се появи нетърпение, когато тръгна към фоайето.

— Готов съм да тръгваме. — Спря се и погледът му обхвана и тримата. — Довиждане! — Но вече гледаше само към Глена, когато добави: — Ще се видим.

— Пази се — прошепна тя, затоплена от безмълвното обещание в думите му и от бързата му усмивка.

Докато Джет излизаше, Глена отиде до вратата към фоайето. Не разбра, че Брус я бе последвал, докато не го видя с периферното си зрение. Почти несъзнателно тя обърна глава и срещна погледа му.

— Онзи уикенд е имало нещо повече от лек флирт, нали? — Той не очакваше отговор, а лекото изчервяване по страните й му бе достатъчно. Мина покрай нея към вратата, от която бе излязъл Джет. — Ще видя дали Фред е готов да товарим — промърмори Брус.

Когато вратата се затвори зад него, баща й повдигна вежди и кисело се усмихна.

— Май той е влязъл в неподходящ момент.

— Може и така да се каже — съгласи се Глена и се заслуша в звука на отлитащия хеликоптер.

— В такъв случай може ли да се предположи, че двамата с Джет сте изгладили проблемите си? — В очите му проблесна разбиращо пламъче.

— Мисля, че да — призна тя. После го погледна със съмнение. — Но защо спомена онова за Брус пред Джет?

— Че Брус иска да си намери работа в околността? Защото е вярно — повдигна рамене той.

— Да, но ти намекна, че това е, защото иска да е близо до мен. Много добре знаеш, че с Брус сме само приятели — припомни му тя. — Но ти нарочно остави Джет с друго впечатление.

— Не мога да влияя на заключенията, които прави — със сияеща усмивка отстояваше невинността си баща й. — Освен това няма да го заболи, ако се позамисли малко за това, че може да има конкуренция.

— Татко! — въздъхна тя и поклати глава.

В празните стаи на къщата отекна глас.

— Мога ли вече да изляза от кухнята? — извика Хана с очевидно нетърпение.

— Хана. Забравих за нея — сети се Глена с усмивка. Думите й се нуждаеха от моментално обяснение. Баща й го намери забавно, но чувството за хумор на икономката не отговаряше на неговото и това пролича, когато Хана се появи.

 

 

До края на седмицата Глена все още не бе се установила напълно в новия им дом. През деня тя работеше, затова разопаковането на багажа бе оставено за вечерите.

След вечерята в петък тя остана в кухнята, за да разопакова кашоните с порцеланови и кристални сервизи, които семейството им притежаваше от много години. Те бяха едни от малкото ценни неща, които не продадоха.

Глена стоеше на колене и махаше хартията от чиниите за вечеря, когато някой почука на задната врата. В мрачината се очертаваше само силуетът, но тя веднага го позна.

— Влизай, Брус — извика младата жена, без да става.

— Видях Орин в работилницата. Прилича на дете, получило нова играчка — отбеляза той, докато влизаше в кухнята.

— Прекарва повечето си време там — съгласи се тя.

— Искаш ли да ти помогна? — Мъжът застана на колене до нея.

— Разбира се. — Глена му подаде една чиния, завита с хартия.

Брус я разопакова, сложи я на купа върху плота и почти разсеяно съобщи:

— Започвам работа в понеделник в мината. — Освен забележката, която бе направил, когато Джет си бе тръгнал, той не го бе споменавал повече.

Глена седна на петите си и го погледна.

— Предложиха ти мястото на управител?

— Да.

— И ти прие?

— Да.

— Защо? — Въпросът бе твърде безцеремонен и тя го смекчи с обяснение. — Мислех, че ще си почиваш няколко месеца, преди да започнеш друга работа.

— Открих, че имам твърде много свободно време и няма с какво да го запълвам. Освен това предложението е добро. — Той се концентрира върху чиниите, без да поглежда нагоре, докато изброяваше причините си. — Хареса ми идеята да се върна в мината на баща ти. Чувствам се така, сякаш съм оставил работата си наполовина и трябва да я довърша. Съжаляваш ли, че приех?

— Не — поклати глава Глена, разпилявайки кестенявата си коса. — Освен ако не си приел заради нещо друго…

— Мисля, че не.

Последната чиния бе извадена от кашона. Глена се изправи, качи се на един стол и отвори най-горната част на шкафа.

— Ще ми подадеш ли чиниите, Брус? — Почти приключваха, когато телефонът иззвъня. — Ще вдигнеш ли? Сигурно е за татко.

— Добре. — Брус отиде до апарата на стената. — Домът на Рейнолдс, аз съм Брус Хокинс. Да, момент. — Той се обърна към нея, докато тя слизаше. — За теб е. Джет Кулсън.

Сърцето й подскочи, а ръката й потрепери, когато я протегна към слушалката.

— Ало? — Глена бе почти сигурна, че ще се чуят преди края на седмицата, но сега, когато моментът дойде, бе смутена.

— Здравей. Мисля, че няма нужда да питам дали си сама. — Гласът му не бе особено приветлив.

— Да. — Тя не можеше да каже нищо друго заради Брус, който бе коленичил до един кашон на пода и разопаковаше порцелановите купички.

— Прекъсвам ли нещо? — Въпросът му бе леко предизвикателен.

— Не. Отварям последните кашони и се опитвам да подредя и последните неща — обясни Глена. Беше й приятно да долови ревност в гласа му, въпреки че тя бе неоснователна. Но точно сега беше трудно да му го каже.

— Хокинс каза ли ти, че ще работи за моята компания?

— Да.

— Не си много приказлива — обвини я Джет. — Какво става? Слуша ли той?

— Да. — Тя уви пръсти в телефонния кабел.

— В такъв случай направо да ти кажа — въздъхна той. — Не мога да се освободя този уикенд, за да те видя.

— О! — Възклицанието й бе изпълнено с разочарование.

— Не се съмнявам, че Хокинс ще направи каквото може да те забавлява — вмъкна Джет и продължи, без да й даде възможност да отговори: — Ще мога да си освободя един следобед и вечерта другата седмица. До понеделник трябва да знам дали ще е сряда или четвъртък и ще ти се обадя.

— Не забравяй, че съм на работа до четири и половина — напомни му тя.

— Ще те взема след работа.

— Добре.

— Ще се чуем в понеделник. Надявам се тогава да няма слушатели и да си по-комуникативна. — Последното изречение издаде нетърпението му. — Чао, Глена.

— Чао, Джет. — Тя изчака да чуе прещракването от другия край на линията и тогава закачи слушалката. Когато се обърна, Брус безмълвно я гледаше.

— Обичаш ли го, Глена?

Тя се поколеба, после потри ръцете си и си спомни чувствата, когато Джет я докосваше.

— Мисля, че да — призна с мек и сигурен глас.

— А той обича ли те? — бе следващият му въпрос.

Отговорът трябваше да е по-внимателен.

— Не знам. Не съм сигурна. — Глена прехапа долната си устна, вярваше, че не може всичко това да не е взаимно. — Мисля, че е така.

Брус се изправи и отиде до столчето.

— Къде искаш да са купичките? На същия рафт с чиниите? — Темата бе сменена и той никога повече нямаше да я повдигне.