Джанет Дейли
Дива красота (11)

Единадесета глава

В понеделник Глена си тръгна от печатницата по-рано, за да направи няколко доставки от фирмата по пътя за вкъщи. Въпреки че познаваше повечето клиенти, при които отиваше, тя не се спря да си поговори с тях. Джет бе казал, че ще се обади днес, и не искаше да се бави, за да не го изпусне.

Това бе причината за блясъка в сиво-зелените й очи и за усмивката, която не слизаше от лицето й. Дори планинският въздух изглеждаше наелектризиран от очакване, когато тя зави по пътя към къщата. Още не бе свикнала напълно с малкия дом, където живееха, но когато спря колата, това бе последното нещо, което би я притеснило.

Звукът от затварянето на вратата на автомобила съвпадна със звъна на телефона в къщата. Сигурна, че е Джет, Глена се втурна към входа и чу как баща й вдига слушалката. Тя все пак бързо влезе, задъхана, но сияеща.

— Не е ли?… — Не успя да довърши въпроса си, спряна от строго вдигнатата ръка на баща й, чието лице бе пребледняло.

Преди той да затвори, Глена го чу да казва: „Идвам веднага.“

— Какво има? Нещо лошо ли? — Изражението му говореше за някакви ужасни неща. — Какво се е случило?

Той я измери с равен поглед и се раздвижи. Хвана ръката й и я поведе назад към вратата.

— Имало е срутване в мината. Бидуел ми се обади. — Баща й отвори и я изведе навън.

— Бидуел. — Глена си спомни, че той беше един от началниците на смяна, очевидно назначен отново. Една бръчка набразди челото й, докато вадеше ключовете за колата от чантичката си. — Защо се е обадил той, а не Брус? Има ли ранени?

— Мислят, че шестима са останали вътре. — Баща й я пусна и заобиколи, за да седне от другата страна, докато Глена сядаше зад волана.

— О, не! — Думите му сковаха ръката й, с която държеше ключа за стартера. В главата й нахлу една ужасна мисъл. — Брус?

— Той е единият от тези, за които се смята, че са останали долу — каза направо баща й, без да се опитва да я щади.

Прямотата на думите му спря дъха й и притисна гърдите й така, че тя искаше да изкрещи. Погледна баща си с разширени очи. Никой не изрече това, което и двамата разбираха. Брус можеше да е хванат в капан, но можеше и да е заровен под натрошени скали. Имаше шанс да не е пострадал, но имаше вероятност и да е сериозно ранен. Можеше да е с другите, но можеше и да е изолиран от тях. Все пак спокойствието и силата на баща й я подкрепиха и не позволиха на въображението й да се развихри и да предизвика паника.

— Имало ли е експлозия? — Ръката й трепереше, докато накрая успя да вкара ключа. — Пожар?

— Пожар не. — Това успокои една от тревогите й. — Бидуел е бил на входа. Каза, че е усетил земята да трепери, после е чул свличането вътре и е видял въглищният прах да изригва от отвора.

Глена включи двигателя и даде назад към пътя, като си представяше сцената и чувстваше страшния ужас, който трябва да са изпитали работниците горе. Тя го потисна, защото не искаше да се паникьосва. Концентрира се върху шофирането, внезапно почувствала нетърпение по извитите планински пътища, които не позволяваха по-висока скорост.

— Кога е станало? — Тя наруши студената тишина, която се бе възцарила в колата.

— Около двадесет минути преди Бидуел да позвъни — отговори баща й. — Първо е уведомил главния офис и после се обади на мен.

Въпреки че Орин Рейнолдс вече нямаше нищо общо с мината, Глена разбираше защо го търсят. Общността им беше сплотена. По време на криза всеки помагаше. Когато имаше затрупани работници, всеки миньор в района предлагаше услугите си. Баща й познаваше мината основно и като се имаше предвид опитът му, беше нормално да го уведомят при този спешен случай.

Времето им беше враг. То летеше, докато Глена се опитваше да кара толкова бързо, колкото смееше. Тя се чудеше дали Джет бе научил. Сигурно бе уведомен. Брус и хората с него трябваше да знаят, че всички възможни сили и средства са мобилизирани, за да помогнат за спасението им. Ако още бяха живи. По тялото й премина студена тръпка и тя потрепери.

В последния километър и половина преди мината Глена видя и други коли, които отиваха в същата посока. Новината за срутването бързо бе прекосила хълмовете на Западна Вирджиния. Когато тя зави към паркинга, другите вече бяха пристигнали на мястото.

Глена спря колата и се втурна с баща си към портала. Вече се чуваше глъчката на хората, които кръжаха около сградите и входа на мината. Това беше една смесица от миньори, семейства и хора от града.

Дребен жилав мъж се отдели от групата и посрещна баща й. Глена разбра, че това е Карл Бидуел, бригадирът, който се бе обадил на баща и с новината.

— Винаги се радвам да ви видя, господин Рейнолдс — поздрави той.

Лицето му беше бледо и набраздено от стреса и умората. Глена знаеше, че и нейното лице издаваше същото напрежение, белязано от едва прикрит страх, като лицата на всички около нея.

Очите й потърсиха входа на мината, но постоянно растящата тълпа го скриваше от погледа й. Брус беше някъде в тази планина. Тя се хвана за мисълта, че е още жив. Трябваше да е така.

— Има ли някаква промяна, откакто ми се обадихте? — попита баща й. — Осъществихте ли контакт с хората долу?

Бидуел поклати отрицателно глава, което бе отговор и на двата въпроса. Когато другите хора наоколо познаха Орин Рейнолдс, те се струпаха около него и го обсипаха с въпроси, които той самият не бе успял да зададе.

Разцепващото въздуха бръмчене на хеликоптер прекъсна разговора, като заглуши гласовете с приближаването си. Всички очи се обърнаха към него. Глена разпозна надписа „Кулсън Майнинг“ отстрани на кабината. Летейки ниско над главите на хората, той вдигаше облаци от прах във въздуха. Тя изви глава, закри очите си с длани, за да се предпази от летящите частици, и притисна с ръка дългата си коса с цвят на тъмна мед. Машината кацна на специална площадка зад оградата около мината и вдигна още повече прах, като се скри от погледите на хората. Трима мъже в официални костюми се появиха от кабината и се приведоха, за да се предпазят от въртящите се перки, докато притичваха към тълпата. В момента, в който те бяха извън обсега му, хеликоптерът се издигна.

С дълбоко облекчение Глена разпозна Джет сред пристигналите. Присъствието му сякаш й даде сили. Той вдигна глава и тръгна с големи крачки към плътната група зяпачи, като разсеяно повдигна ръка, за да пооправи разбърканата си гъста черна коса.

Концентрираната загриженост бе направила очите му тъмни като абанос. Глена усети пронизващия му поглед в момента, в който Джет я разпозна в тълпата. Мъжът леко промени посоката си и се приближи, но заговори на баща й:

— Радвам се, че си тук, Орин. — Той грабна ръката му, а краищата на устата му се повдигнаха в тъжно подобие на усмивка.

— Бидуел ми се обади — отговори баща й.

— Можем да използваме помощта ти.

— Ще помогна с каквото мога. Дори да не ме бе повикал, щях да съм тук. Като останалите… — Погледът на баща й обходи събраните хора. — … които чакат да помогнат, ако се наложи.

— Какво е положението? — Джет се огледа търсещо в обграждащия ги кръг от хора. — Къде е Хокинс?

Някой от външния край се обади:

— Той беше вътре, когато галерията пропадна.

Джет рязко извърна очи към Глена, които разкриваха досегашното му неведение, че Брус е един от липсващите. Пронизващият му поглед сякаш питаше, докато тя не издържа. В очите й изскочиха сълзи и брадичката й затрепери. Отчаяно искаше той да я прегърне и да изгони тръпката на несигурност с топлината си. Но това не бе възможно и удобно сред това гъмжило.

Нещо в изражението му трепна, сурово разочарование, примесено с луда ярост. След това маската на комарджия покри чертите му и погледът му се отмести от нея. Сега бе време за трезво мислене — не за емоции.

— Да отидем в офиса. — При тези кратки думи хората наоколо се разделиха и образуваха коридор, по който Джет тръгна към сградата. Бидуел, двамата мъже от хеликоптера, Глена и баща й го последваха. Джет продължи да дава наставления, докато вървеше:

— Искам да видя план на мината. Искам да знам мястото на пропадането и предполагаемото място на хората вътре, когато се е случило.

Глена преглътна буцата в гърлото си и успя да скрие сълзите си, освен една, която трепна на върха на миглите й. Нея я избърса. Ръката на баща й бе върху рамото й, безмълвно предлагайки подкрепата и успокоението си, докато влизаха в сградата.

— Колко мъже бяха вътре? Осем? — Джет изстреля въпроса си към Бидуел.

— Мислехме, че са осем, но двама от тях са тук. Изглежда, вътре са шестима, сър — отговори жилавият мъж, притеснен от присъствието на шефа на фирмата.

Джет спря в един от външните кабинети.

— Имате ли имената им?

— Да, сър.

— Уведомени ли са семействата им?

— Всички, освен две, сър. Не можахме да се свържем с тях.

До момента, в който Джет се обърна към нея, Глена не вярваше да е забелязал, че го е последвала вътре. Очите му се спряха на нея.

— Ти добре ли си? — равно попита той.

Тя знаеше, че всъщност я пита дали се владее.

— Да — увери го тя.

— Би ли взела имената на двамата миньори от Бидуел? Ще поемеш ли отговорността със сигурност семействата им да бъдат уведомени? — Това бе неприятна задача, но показваше вярата му, че тя може да се справи.

— Ще го направя. — Глена с готовност прие ролята, която той и определи.

Докато Джет, баща й и другите двама влязоха във вътрешния кабинет, Бидуел поизостана да й каже имената, преди да се присъедини към тях. И двете семейства познаваха Глена чрез баща й. Отне й почти цял час, докато ги открие и им съобщи новината с женска състрадателност.

Дори когато тази работа бе свършена, у нея остана чувство за отговорност, желание да стори нещо, което може, макар и малко, да помогне. Тя изчисти утайката от кафеварката и направи прясно кафе. Щеше да е повече от нужно, преди всичко това да свърши.

През цялото време около нея кипеше активна дейност. Указанията идваха от кабинета, където Джет бе организирал щаба си. А в обратната посока летяха доклади. Тълпата навън растеше от приятели и роднини на затрупаните долу мъже, както и от множество доброволци. Естествено пристигнаха и от пресата — първо репортери от вестниците, а по-късно и телевизионни екипи.

Клив Рас, единият от хората, които пристигнаха с Джет, се появи от вътрешния кабинет, за да прочете изявление пред медиите. Той даде подробности, като показа точно мястото на срутването на една диаграма и възможното местоположение на хората вътре, когато се е случило това. Въпреки че размерът на срутването не бе известен, изявлението показваше надежда, че хората са живи зад стена от скали и пръст. Докладът всъщност съдържаше малко неща, които Глена не бе научила вече.

След това тя и двама чиновници се заеха да отговарят на непрестанно звънящите телефони и на безкрайните въпроси относно съдбата на останалите долу миньори. Това създаваше работа на Глена, въпреки че не й позволяваше да отклони мислите си от тревогата за Брус и другите с него.

До седем и половина тя бе спряла да обръща внимание на това кой влиза и излиза през вратата към двора. Докато поставяше слушалката обратно върху вилката, тя чу завладяващия тон на един познат глас зад нея и като се обърна на въртящия се стол, разпозна пълничката фигура на бившата им икономка Хана Бърнс.

— Не мога да стоя тук вечно и да държа това — оплакваше се тя с тава, увита с фолио, в ръце. — Някой да разчисти една маса да го оставя.

Точно зад нея стояха две момичета в ученическа възраст, които държаха подобни тави, и момче с рекламна кафеварка. Някакъв мъж с навити ръкави на ризата бързаше да разчисти място върху дългата работна маса.

— Хана! — Глена не обърна внимание на звъна на телефона и бързо стана и прекоси стаята. — Какво правиш тук?

— Знаех си, че ти и баща ти ще сте тук — отговори бързо жената. — Осъзнах, че в такъв момент никой няма да мисли за стомаха си. Така че реших аз да го сторя вместо тях. Донесох малко студени сандвичи, салати и пържени картофи. Няколко магазина дариха храната, а тези млади хора ми помогнаха да я приготвя.

Тя постави тавата на масата и разви алуминиевото фолио, като разкри наредените сандвичи, после същото направиха и двете момичета. Момчето остави кафеварката до тази, която бе използвала Глена.

— Идете да вземете другите неща от колата — нареди Хана и триото помагачи се запъти навън.

— Права си, Хана — призна Глена. — Никой не помисли за ядене. Радвам се, че ти си го сторила.

Практичността на бившата им икономка имаше успокояващ ефект върху Глена. Самото и присъствие даваше подкрепата и спокойствието да е с някого, който е преживял много кризи с нея преди това.

— Със сигурност няма да нахраним цялата сбирщина от зяпачи отвън, но семействата на мъжете и работниците ще имат нужда да се подкрепят, преди да свърши това. Хората винаги имат повече надежда, когато не ги чопли глад — философски каза Хана.

Забележката й накара Глена да осъзнае, че стомахът й е празен и малко храна ще й се отрази добре. Тримата тийнейджъри се върнаха с торбичките пържени картофи и донесоха пластмасови чинийки и чаши, както и огромни купи с картофена салата. Глена им помогна да направят нещо като бюфет и бяха готови. Наплив от хора обсади сградата, когато се чу, че там има храна, като спасителните работници от различните смени бяха пропускани с предимство.

Човек от охраната, който бе работил за баща й и бе отново нает от Кулсън, се приближи до Глена. Тя го знаеше само като Ред, въпреки че косата му отдавна бе намаляла и посивяла^[1].

— Госпожице Рейнолдс — учтиво се обърна той към нея и свали фуражката си. В светлите му очи се четеше дълбока тревога. — Някоя си госпожа Къминс е отвън с две малки деца. Съпругът й е един от хората долу. Опитах се да я накарам да влезе вътре да хапне нещо, но тя отказа. Просто седи отвън с двамата малчугани, сгушени в нея, и гледа към входа на мината. Може би ще се вслуша, ако вие говорите с нея.

— Ще ида да я видя — обеща тя.

Остави пазача и тръгна навън да потърси жената, като преди това предупреди Хана къде ще бъде, в случай че имат нужда от нея. Местните полицаи се бяха присъединили към охраната на компанията, за да блокират района около входа на мината и да отделят зяпачите от тези, които са свързани по някакъв начин с произшествието.

Глена не се затрудни да открие жената, която й бе описал пазачът. Тя стоеше встрани от другите, едно около четиригодишно дете се притискаше в краката й, а друго, двегодишно, лежеше в ръцете й. Изпъкналият й корем ясно показваше, че очаква и бебе. Здрач обгръщаше планината наоколо, но мощни прожектори осветяваха заградения двор около мината и сградите на управлението и бе светло като ден. Глена бързо пое към жената и децата й.

Докато се приближаваше, тя чу по-голямото момче да хленчи:

— Искам вкъщи, мамо. Гладен съм.

— Не. Не можем да си тръгнем, докато не дойде тате — отговори механично майката, без да откъсва вниманието си от мината.

— Госпожо Къминс. — Глена видя бледото, напрегнато лице, когато жената се обърна, с нежелание отделяйки поглед от входа. — Аз съм Глена Рейнолдс.

Фамилията й предизвика незабавна реакция.

— Чули ли сте нещо? — бързо попита жената. Глена шокирана установи, че жената е не по-възрастна от самата нея, но грижите бяха оставили следите си по състареното й лице. — Том? Той…

— Съжалявам. Няма никакви новини — бързо изрече Глена, за да пресече болезнените въпроси. — Може да мине доста време, докато разберем нещо. Вътре има сандвичи и топло кафе. Защо не влезете да похапнете? Ще се почувствате по-добре.

— Не! — Жената вече бе загубила интерес към Глена. — Не съм гладна.

— Може би вие не сте, но трябва да мислите за децата и за бебето, което носите — настоя тя, но госпожа Къминс безразлично поклати глава.

Момченцето се притисна в полата на майка си и повтори „Гладен съм“. То не разбираше какво става и защо наоколо цареше тишина, прекъсвана само от шепота на сподавени гласове.

— Ако не искате да влезете — настоятелно продължи Глена, — може ли аз да донеса сандвичи за децата? — Жената се поколеба, после кимна с глава в разсеяно съгласие. Но Глена не беше доволна. Не можеше да я остави сама по този начин. — Има ли някой, когото да повикам да чака с вас? Семейство или приятели?

— Не. — Жената поклати глава и покровителствено стисна момиченцето в ръцете си, а с длан докосна момченцето отстрани с безмълвно успокоение. Целият ни род е в Кентъки. Том… — Гласът й леко се пречупи. — Том точно бе спестил пари да ни изпрати на гости.

— Ясно — объркано прошепна Глена. — Ще донеса малко храна за децата и чаша горещо кафе за вас.

След като не получи отговор, Глена се обърна.

Когато тръгна обратно през двора, друга жена я повика. Това бе съпругата на един от миньорите, които бяха избегнали срутването.

— Госпожице Рейнолдс, добре ли е госпожа Къминс? — загрижено попита тя. — Бедното същество не познава никого тук.

— Уплашена е. — Както всички, помисли си Глена, като си позволи за момент да се сети за Брус.

— Ще им донеса нещо за ядене. Бихте ли постояли с нея, докато се върна? Сигурно е трудно да си толкова самотен.

— Разбира се, ще отида — веднага се съгласи по-възрастната жена.

Когато влезе, Глена веднага отиде до масата с храна и приготви две чинии за децата. Сложи повече, отколкото те можеха да изядат, с надеждата майка им да довърши останалото.

После се запъти към кафеварката и забеляза Джет близо до нея, погълнат от разговор с двама мъже. Сакото и вратовръзката му ги нямаше, а ръкавите на ризата му бяха навити почти до лактите. В чертите на лицето му се четеше трезва загриженост, а тъмните му очи бяха свити и съсредоточени. На Глена й се прииска да отиде до него, да го докосне и да свали малко от товара му, но това и сега беше толкова невъзможно, колкото и при първата им среща днес следобед.

Тя напълни картонената чаша с горещо кафе, без да усети погледа му, който достигна до нея. Хвана чинийките така, че да може да носи и тях, и чашката, и тръгна обратно навън.

Когато се приближи с храната, госпожа Къминс сложи децата да седнат с кръстосани крака на земята. Те бяха прегладнели и грабнаха сандвичите в момента, в който получиха чиниите. Глена подаде кафето на майка им.

— Не. Не искам нищо — сприхаво отказа тя.

Госпожа Дигби, съпругата на миньора, която стоеше встрани, стисна устни с раздразнение.

— Госпожица Рейнолдс бе достатъчно внимателна да ти донесе кафе. Можеш поне да й благодариш.

— Извинете. Сега мисля само за Том — стреснато започна да обяснява пребледнялата жена.

— Сега мислиш само за себе си — разкритикува я госпожа Дигби.

— Моля ви. — Глена мислеше, че госпожа Дигби не се справя по най-добрия начин с положението.

Но жената не й обърна внимание:

— Мислиш ли, че си единствената, чийто съпруг е долу? Госпожица Рейнолдс също има мъж там — Брус Хокинс, — но не се е спряла някъде да се самосъжалява. Опитва се да помогне. Тук имаш две малки бебчета, а виж кой се грижи те да ядат.

Когато Глена видя, че атаката на Дигби накара шокираната майка да се сети за децата, тя разбра тактиката й. Когато топлите думи не помагаха, една словесна плесница вършеше работа. Както сега.

— Вярно ли е? — Госпожа Къминс се взря в лицето на Глена, като видя и чуждото нещастие, а не само своето. — Мъжът ти наистина ли е долу и той?

— Да. — Това беше малка измама. В крайна сметка тя наистина се тревожеше за Брус, въпреки че „мъжът й“ беше твърде силно казано. — Там е. — Нямаше нищо лошо в благородната лъжа.

— Съжалявам. Не знаех. — Тя протегна ръка към кафето. — Благодаря ви… за всичко.

— Всичко е наред. — Когато й подаваше чашата, Глена забеляза четвърта сянка върху тези, които хвърляха те. Обърна глава и видя Джет да стои отстрани. Завъртя се и направи крачка към него. В очите й се изписа въпрос, докато разглеждаше непробиваемата маска на лицето му, но от краткото поклащане на главата му разбра, че още няма новини.

— Излязох да подишам малко свеж въздух — каза той като обяснение за присъствието си.

Извади цигара от джоба на ризата и наведе глава към пламъка на запалката. Глена направи няколко крачки, за да се приближи към него. Беше й трудно да говори, всичките й мисли бяха засенчени от съзнанието, че хора са хванати като в капан в планината под тях. Изглеждаше почти нередно, пулсът й да се усилва от това, че бе близо до него.

— Злополуката е станала, докато са инсталирали вентилационна тръба за по-голяма безопасност при работа — тихо каза тя. — Не е ли ирония на съдбата?

Веднага разбра, че погрешно е избрала темата. Почти видя как Джет се затвори в себе си. Тя си даде сметка, че ако я бе търсил навън, това е било да избяга за момент от разговорите за злополуката и за спасителните работи.

— Джет. — Глена не знаеше как да достигне отново до него, затова се обърна. — Хана може да има нужда от мен. По-добре да влизам.

Той не каза нищо, докато тя се отдалечаваше.