Джанет Дейли
Дива красота (8)

Осма глава

Тя зарови пръсти в материята на дрехата, чиято гладка копринена повърхност контрастираше с наранените й нерви. Отчаяното и ядно объркване я накара да действа и Глена повдигна нощницата и я облече през глава. Издърпа я надолу и бързо последва Джет.

Спря на вратата и погледът й обходи стаята. Той стоеше без риза до масата и палеше цигара. Глена кипеше от мисълта колко близо бе до това този мъж да я преметне.

— Защо го направи? — Гласът й трепереше от враждебност.

Тъмният му поглед я прободе, минавайки по предизвикателната нощничка, която покриваше добре сложеното й тяло. Без да обръща внимание на подредените върху масата документи, той сграбчи робата, която тя бе оставила върху тях, и я хвърли през стаята към нея.

— По-добре да облечеш и това — рязко каза той.

Трябваше да хване дрехата, тъй като тя се уви около кръста й. Джет почти се обърна настрани, а по раменете му заиграха напрегнати мускули, когато повдигна ръка и я прокара по разбърканата си черна коса. Без да се замисля, Глена пъхна ръце в ръкавите на робата.

— Защо? — Тя повтори въпроса си с настоятелна твърдост.

— За бога, със сигурност можеш да се досетиш — отвърна Джет с едва прикрита ярост. — Нека да ти повторя сцената. Сексапилна млада жена, облечена в прилепващо неглиже, чука на вратата ми посред нощ. Когато я поканих вътре, тя поиска помощта ми, а в замяна щеше да си легне с мен. Възползвах се от ситуацията, тъй като и аз исках да си легна с нея — нещо, което би направил всеки мъж с нормални сексуални инстинкти.

Обзе я раздразнение от срама.

— Аз ти вярвах, а всичко е било измама. — Глена горчиво се засмя. — Господи, сигурно си се присмивал на моята доверчивост.

— Ако това беше вярно, ти щеше да си в спалнята и да се любиш с мен! — Цигарата, изпушена наполовина, бе смачкана в пепелника, където остана да дими. С големи и нетърпеливи стъпки Джет прекоси стаята към един бюфет и отвори вратичката му, за да извади гарафа със скоч и чаша. — Измамата проработи, но за лош късмет не можах да се възползвам.

Глена не намираше успокоение в този факт, гледайки го как сипва със замах глътка скоч в чашата и я надига. Тя бе преизпълнена с унижение, защото почти се бе продала за нищо. Загубата на себеуважение бе потресаваща.

— Откъде ли ми дойде абсурдната идея, че ще се съгласиш да помогнеш на баща ми? Трябваше да разбера какъв човек си, когато призна, че си знаел, че ще бъде финансово разорен, ако му откажеш днес следобед. — Глена бе разбрала, но бе преизпълнена с глупавата си благородна идея, за да забележи тогава. — Ти не си заинтересуван да помогнеш на него, а само на себе си.

— Не мога да му помогна. — Джет яростно наблегна на глагола, като почти тресна чашата върху бюфета.

— Ха! — прозвуча презрителният отговор. — Не искаш да му помогнеш, защото това не те устройва. Ти не можеш да се извисиш над „Кулсън Майнинг“. Не съм експерт, но дори аз го виждам.

— Мислиш ли, че баща ти е единственият в тази индустрия, който пострада финансово по време на голямата стачка миналата година? — възрази той. — Умножи неговите загуби по сто и ще видиш моите. Компанията ми също загуби пари, защото непреките разходи и разходите за управление съществуваха и по време на стачката. Запасите ми свършиха, защото имах договори за доставка. Когато те се стопиха, трябваше да купувам въглища, за да изпълня контрактите, което означаваше да плащам по-високи цени. Сега фирмата ми се възстановява, точно както щеше да е и тази на баща ти, ако не бе нарушил изискванията за безопасност. Не съм в състояние да преглътна загубите му, без да рискувам компанията си, а не мога да го направя. Това означава да поставя живота на баща ти срещу живота на стотици хора. Можеш ли да разбереш?

Суровият му тон, грубостта му накараха Глена да види колко невъзможно е било всичко от самото начало — колко безнадеждно. Изгаряше я мисълта за това как той ги бе водил за носа, оставяйки ги да мислят, че може да ги спаси, докато си е знаел, че не може.

— Беше жестоко да ни оставиш да мислим, че изобщо обмисляш предложението на татко — обвини го тя.

— Наистина го обмислях… много сериозно. — Джет хапеше устни сякаш потискаше желанието си да отговори със същата ярост.

— Очакваш ли да ти повярвам? — подсмихна се тя. — Защо да го обмисляш? Ти вече даде да се разбере, че е било невъзможно от самото начало.

— Защо? — Той повтори въпроса й и заплашително тръгна към нея, а черните му очи блестяха. — Мога да отговоря с две думи — заради теб. Трябва да е очевидно, че ме привличаш, че ме привлече от момента, в който те видях. Когато разбрах какви големи неприятности има баща ти, исках да повярвам, че има начин да му помогна, защото бях загрижен за теб. Защо, по дяволите, мислиш, че стоях буден цяла нощ, обикалях и обмислях вариант?

— Тази сутрин вече знаеше какъв ще е отговорът ти, нали? Но ни накара да чакаме цял ден! — Глена бе на път да заплаче отново, с очи, изпълнени със сиво-зеления блясък на бурно море. — Защо не ни спести агонията? Защо я удължи?

— Ако ти бях казал тази сутрин, какво щеше да направиш? — попита той, като спря пред нея. Заплашително широките му голи гърди се издигаха пред нея. — Щеше да ме намразиш, както стана сега. Името „Кулсън Майнинг“ за теб означава пари. Дори сега, след като ти обясних, ти още вярваш, че съм можел да помогна. Накрая аз ще изляза виновен за провала на баща ти. Затова си откраднах сутринта. И щях да прекарам тази вечер с теб. Трябваше да я прекарам с теб. Ти го желаеше също толкова много.

Той я прониза с поглед, който й напомни колко го е желала. Прилоша й от мисълта как наивно се е предложила и е била оскърбена.

— Не е нужно да ми го напомняш — дрезгаво се противопостави тя.

— Няма да оцениш искреността ми, нали? — с отвращение каза той. — Не доведох измамата докрай, а можех.

— Направо съм изумена, че не го направи. — Гласът и прозвуча саркастично и тя безизразно се извърна. — Не мога да повярвам колко невероятно наивна съм била. Заради баща си аз щях да ти се отдам, бях толкова сигурна, че ще оцениш моя жест. Но съм забравила, че си имам работа с безскрупулен магнат, а не с джентълмен.

— Не мога да предпазя баща ти от това да загуби всичко, но ако ти имаш нужда от нещо, Глена… — започна Джет, като пренебрегна обидните й думи.

— Никога няма да дойда при теб — избухна тя. — Не искам повече да чувам името ти.

Защото знаеше, че то винаги ще й напомня за нейното унижение. Тя бе паднала ниско, бе обезценила името на баща си с глупавата си тактика. Никога не би простила на Джет, защото никога нямаше да прости на себе си.

С горещи сълзи в очите Глена се втурна към вратата. Джет извика името й, но тя не спря. Боеше се да не я последва, затова забърза по коридора към апартамента си. Сълзите се стичаха по бузите й, когато се вмъкна в стаята си и затвори вратата.

— Глена? Глена, ти ли си? — Тя чу гласа на баща си до отворената врата към неговата стая.

Бързо сподави риданията в гърлото си и припряно забърса топлите струйки по страните си.

— Да. — Гласът й бе едва доловим.

До вратата се приближиха несигурни стъпки. Тя преглътна сълзите си и се опита да говори спокойно.

— Трябвам ли ти, татко?

— Къде беше? — Във въпроса му се четеше същото отчаяние, както и на лицето му, когато се появи на вратата. — Повиках те няколко пъти, но ти не беше тук.

Глена внимаваше да не го поглежда директно и се наведе да издърпа завивката на леглото и да оправи възглавниците, без да бърза.

— Съжалявам. Имаше ли нужда от нещо? — Въпреки че се опитваше да го прикрие, гласът й бе явно несигурен.

— Къде беше? — Вниманието му се изостри, защото дъщеря му избегна въпроса му.

Тя се поколеба, но разбра, че не може да скрие истината от него.

— Отидох да говоря с Джет — призна тя със слаб глас. — Мислех, че мога да го убедя да си промени решението.

Последва, напрегнато мълчание.

— По нощница?

Обвинението засегна наранените й нерви и тя повдигна поглед, изпълнен с болка към бледото му лице. Умората и поражението върху него се смесиха с тревога.

— Да — прошепна Глена и се разтресе от риданията, които вече не можеше да сдържа. — Съжалявам, татко, но просто не можех да стоя настрана, когато ти губиш всичко.

Сякаш прекосяването на стаята до мястото, където тя стоеше, му отне много време. Напрегната тъга блестеше в очите му. Той тихо огледа нещастното лице.

— Какво се случи, бебчо? — попита баща й.

— Нищо. — Тя поклати глава с безмълвна болка и потрепери, когато ръцете му я обгърнаха да я успокоят. — Той твърди, че не е в състояние да ти помогне.

— Значи не е… — Нямаше нужда да довършва изречението.

— Не — дрезгаво отговори Глена и заплака. — Исках да оправя нещата, а вместо това те нараних повече, нали?

Баща й нежно я притисна в прегръдките си.

— Грешката е изцяло моя — прошепна той.

— Не, не си виновен ти. — Тя не го остави да поеме тази тежест и положи влажната си буза върху бархетния му халат. — Идеята бе моя. Бях толкова отчаяна, че не можех да спра и да помисля колко неудобно би се почувствал. Отгоре на това, че ще загубиш всичко, за което си работил през целия си живот, и аз те разочаровах.

— Страхувам се, че аз те разочаровах — въздъхна тежко той. — Бях се предал, защото си мислех, че съм загубил всичко, което е имало значение в живота ми. Но аз все още имам теб, Глена! Трябваше да не го забравям.

— Може ли да си тръгнем утре много рано? Не мога да погледна Джет отново. — Тя затвори очи.

— Ти започваше да го харесваш, нали? — Баща й се отдръпна и я погледна.

— Можех да го харесам, ако беше различен — каза тя, но това не бе точно така и се поправи: — Ако обстоятелствата бяха различни.

Той нежно я погали:

— Легни си. Може би утре сутринта нещата няма да са толкова мрачни, колкото са сега. — Той я прегърна и я поведе към леглото.

— Ти добре ли си? — Полусъзнателно тя избърса сълзите си и повдигна глава.

— Ще бъда — обеща той, но лицето му издаваше изключителна умора, когато се усмихна, за да я увери.

След като си легна, баща й я зави хубаво и сковано се наведе, за да я целуне по челото. След това изгаси светлините и излезе от стаята. Лежейки под завивките, Глена мислеше за срещата си с Джет и за това колко по-лошо можеше да бъде. Той не бе довел измамата докрай. Ядът й бе само средство да спаси гордостта си, а тази мисъл не подобри мнението й за себе си.

 

 

Една ръка я изтръгна от съня. Тя издаде лек стон, протестирайки, все още потопена в неспокойния си сън. Но ръката на рамото й бе настоятелна в намерението си да я разбуди. Накрая Глена се обърна по гръб и отвори очи. Спомените се въртяха заедно със слънчевата светлина, която изпълваше стаята. Първо, отказът за сливането, после унинието на баща й, последвано от катастрофалния й опит да накара Джет да преосмисли решението. Болка прониза сърцето й.

— Добро утро! — Баща й стоеше до леглото и й се усмихваше.

Глена примигна от изненада. Баща й изглеждаше толкова различно от човека, когото тя бе видяла предишната вечер. Бе облечен в ярка риза и сини панталони. Свежо избръснатите му страни не бяха бледи, а в очите му горяха пламъчета.

— Хайде, ставай — започна да я придумва той. — Навън е нов ден, а аз съм гладен и искам да закуся.

Объркана, тя седна в леглото и се взря в този весел образ на баща й. Изразът на лицето й предизвика сърдечен смях у него, което я накара да се намръщи още повече.

— Имаш ли причина да си толкова весел? — Глена поклати глава в пълно недоумение.

— А ти защо си толкова мрачна? — усмихна се той.

Тя отвори уста, но успя само да въздъхне с недоверие. Нейните причини бяха толкова очевидни, че не виждаше смисъл да ги изброява. Безуспешно се опита да открие някакво обяснение за държането му.

— Как можеш да ме питаш? — каза тя накрая.

— Защото прекарах цяла вечер да броя божествените си дарове — информира я той.

— Знам, че имаме нещо, но… забрави ли, че губим компанията си, дома си, всичко? — Не искаше да го депресира отново, но промяната у него бе толкова драстична, че тя започна да се тревожи.

— Това е първият дар — каза баща й с отсечено поклащане на глава.

— Дар?! — повтори тя.

— Да, защото сега знаем, че това е факт, така че можем да спрем да се чудим и тревожим дали ще намерим някого или нещо да ни измъкне от бъркотията — обясни Орин Рейнолдс, сякаш това бе напълно логично.

— Татко, добре ли се чувстваш? — Глена го погледна внимателно.

— Чудесно. Една добра доза оптимизъм ще премахне и твоите тревоги. Скачай от леглото и ще ти дам първата инжекция на закуска. — Той погледна часовника си. — Давам ти двадесет минути да се облечеш и да дойдеш при мен долу в ресторанта.

Когато тръгна към вратата, Глена запротестира:

— Но, татко, не искам отново да срещам Джет. Може да е там…

— Това е вторият дар — намигна й той. — Кулсън вече си е заминал.

Сияйната му усмивка остана с нея дълго след като бе излязъл от стаята. Водена от любопитство, Глена стана от леглото. Собственото й лошо настроение бе победено от жизнерадостта на баща й. Слънчевото му настроение я накара да изгони мрака от себе си, без значение дали желаеше това или не.

Точно след двадесет минути тя беше при него в ресторанта. Той вече си бе позволил да поръча и за нея. Загледа се в това, което бе избрал — толкова показателно за настроението му. Първо чаша портокалов сок — като течен слънчев лъч, две яйца, изпържени от едната страна, тънко резенче хрускав бекон и жълто-кафява препечена филийка с портокалов мармалад.

— Татко, не съм толкова гладна, че да изям всичко. — Всъщност не беше гладна изобщо.

— По-добре го изяж. — Той добродушно повдигна рамене. — В крайна сметка не сме сигурни къде ще ядем следващия път.

— Можеш да се надсмиваш над това? — обвини го тя и бързо отпи от портокаловия сок. — Не разбирам защо снощи…

— Снощи егоистично мислех за това, което губя, а не за това, което печеля — прекъсна я баща й.

— Какво печелиш? — Тя не можеше да види нищо такова. — Ще загубим дома си.

— Ще загубим една къща — поправи я той с търпелива нежност. — Това са само стени, тавани и прозорци. Тя е прекалено голяма за нас и отоплението ни излиза скъпо. За какво са ни толкова стаи? И погледни колко много неща са се събрали през годините. Можем да продадем две трети от мебелите и пак ще ни останат достатъчно, за да обзаведем една малка къща. Ще наречем това, което продаваме, антики и ще спечелим прилична сума.

— Но…

— Знам какво ще кажеш. — Баща й отново я прекъсна с разбираща усмивка. — Ами спомените, нали? Щастливите спомени са прибрани в сърцето ти, не в някаква си къща. Те са нещо, което никога не можеш да загубиш.

— Какво ще кажеш за мината? — Несъзнателно Глена бе започнала закуската, поръчана от баща й.

— А, да, мината. Каква отговорност, каква тежест падна от раменете ми. — Орин Рейнолдс въздъхна със задоволство. — Няма да се притеснявам повече за ведомости, застраховки, профсъюзи, договори, данъци, изисквания, доставки и хилядите други неща, които са част от управлението на фирма.

— Но какво ще правиш? — намръщи се тя.

— Знаеш ли какво си спомних снощи? — риторично попита той. — Знаеш ли, че никога не съм искал да управлявам мината? Но това беше семейният бизнес и когато дойде моето време, аз го поех от баща ми.

Глена не го знаеше. Дори не бе го подозирала.

— Какво искаше да правиш?

Той замълча за минута, обмисляйки въпроса й. Изведнъж в сивите му очи затанцуваха палави искри. Последва сподавен смях, чиято заразителна веселост накара Глена да се усмихне.

— Спомням си, че когато бях тийнейджър, винаги исках да варя контрабандно алкохол. — Смехът му се усили. — Може би това трябва да правя. Ще вземем малко пари от разпродажбата на мебели и ще купим парче земя нагоре по хълмовете, където ще варим алкохол.

— Татко, ти се шегуваш! — Тя се смееше, удивена и готова да повярва на почти всичко след разкритията му през последната минута.

— Защо не? — На лицето му още грееше широка усмивка. — Чух, че все още се изкарват пари от това. А ако се появят данъчни, ще те облечем в костюма на Дейзи Мей^[1] и ще пробваш приятелската си убедителност. Може да я подобриш с малко практика.

Страните й се запалиха от тази закачка, свързана с опита й да накара Джет да промени решението си предишната нощ. Глена бързо наведе поглед към приборите пред себе си.

— Как можеш да се шегуваш с това? — укорително прошепна тя.

— Трябва да се научиш да се надсмиваш над това, Глена. — Гласът му бе мек, но настоятелен, изпълнен с нежност и разбиране. — Какво друго можеш да направиш? Ще криеш очите си всеки път, като си спомниш ли?

Цялата логика на света не можеше да помогне на Глена да понесе по-леко мисълта за това, което бе направила. Щеше да мине много време, преди тя да може да се надсмее над случилото се.

— Признавам — продължи баща й, — че когато ми каза, не бях на себе си от гняв… бях шокиран. После бях тласкан, че си била толкова загрижена за мен, че да отидеш при него. Поласкан и малко горд. Предполагам, че има хора, които няма да го разберат. Те ще кажат, че и най-добрите намерения не са извинение за грешката. Но не смятам, че заради това навеждаш глава. Искаш ли да знаеш какво мисля? — Той изчака, докато Глена попита:

— Какво?

— Защото бе започнала да харесваш Джет Кулсън. Когато той не е приел твоето предложение и условията ти, ти си почувствала, че се принизяваш в очите му. Уплашила си се, че ако те погледне сега, няма да види дама с твърди принципи, а само една лесна жена. Прав ли съм?

Неговата точност задуши гласа й и тя само кимна в съгласие. Очите й се замъглиха от сълзи, които подчертаваха зеленикавото им излъчване. Баща й се пресегна през масата и повдигна брадичката й с пръст.

— Дръж си главата изправена! — усмихнато нареди той с намигване. — Ако е толкова глупав да не те оцени правилно, това не заслужава сълзите ти.

Глена се усмихна, малко трудно, но топлината и обожанието, искрящи от очите й, бяха искрени.

— Как го правиш?! — В развълнувания й глас се четеше удивление. — Чувствах се толкова ужасно тази сутрин. Още ме боли, но… — Тя довърши изречението с изразително поклащане на глава.

— Бащите са за това. — Той се облегна назад с леко задоволство в погледа. — Да лекуват наранените сърца на дъщерите си и да ги карат да се чувстват добре. И искам да видя чинията ти празна — смъмри я той шеговито. — Трябва да си съберем багажа и да тръгваме обратно. Имаме да свършим много неща, да направим планове. Вместо да седим и да чакаме онова да се случи, трябва да действаме.

— Ти направи всичко това да изглежда като приключение — с кисела усмивка прошепна Глена.

— Ще бъде.

Беше трудно да не му повярва. Глена не бе виждала баща си толкова безгрижен и весел от времето, когато майка й бе още жива. Вероятно мината и всичките й проблеми са били прекалено голяма тежест за него. Тя знаеше, че те бяха взели своето от здравето му. Без напрежението и стреса от работата той щеше да е като нов човек. Настроението му беше заразително.