Харлан Коубън
Не казвай на никого (7)

6

Тъща ми Ким Паркър е красива жена.

Винаги толкова много е приличала на любимата ми, че за мен лицето й се е превърнало в образ на по-възрастната Елизабет. Ала смъртта на дъщеря й постепенно я изпиваше. Сега лицето й беше съсухрено, почти крехко. Очите й имаха вид на кухи отвътре топчета.

Домът на семейство Паркър почти не се бе променил от седемдесетте години — дървена ламперия, светлосин килим с бели пръски, камина. По стените имаше картини на клоуни и декоративни чинии. Единствената видима новост беше телевизорът. През годините постепенно се бе превърнал от заоблен дванадесетинчов черно-бял в огромно цветно петдесетинчово чудовище.

Тъща ми седеше на същата кушетка, на която с Елизабет безброй пъти се бяхме натискали. За миг се усмихнах и си помислих, ех, ако кушетката можеше да говори. Но пък тази ужасна мебел с ярък флорален мотив не пазеше само похотливи спомени. Двамата с Елизабет седяхме на нея, когато разпечатахме писмата със съобщенията за приемането ни в колежа. Сгушени на нея бяхме гледали „Полет над кукувиче гнездо“, „Ловецът на елени“ и всички стари филми на Хичкок. Там си пишехме домашните — аз, седнал изправен, Елизабет, легнала с глава в скута ми. Казвах й, че искам да стана лекар — голям хирург или поне така си мислех. Тя ми казваше, че иска да завърши право и да работи с деца. Не можеше да понася мисълта за страдащи деца.

Спомням си, че през лятната ваканция след първата година в колежа Елизабет отиде на стаж в Къвънънт Хаус^[1], където спасяваше избягали и бездомни хлапета от най-ужасните нюйоркски улици. Веднъж я придружих с буса на фондацията до миазмите на Четиридесет и втора улица в търсене на бездомни деца. Елизабет забеляза една четиринадесетгодишна проститутка, която бе толкова друсана, че се беше изпуснала. Аз отвратено потръпнах. Не се гордея с това. Тези хора може и да са били човешки същества, но честно казано, мръсотията ме отвращава. Помогнах. Но потръпнах.

Елизабет не потръпна. Тя притежаваше тази дарба. Хващаше децата за ръка. Носеше ги. Почисти онова момиче, погрижи се за него и двете цяла нощ разговаряха. Елизабет ги гледаше право в очите. Наистина вярваше, че всеки е добър. Тя беше наивна така, както ми се иска да съм и аз.

Винаги съм се питал дали е умряла по същия начин — с непокътната наивност — въпреки болката, вкопчена във вярата си в човечеството и всички онези прекрасни глупости. Надявам се да е така, но подозирам, че Келъртън е успял да я пречупи.

Ким Паркър седеше с изправен гръб и с ръце в скута си. Винаги ме е харесвала, макар че едно време се безпокоеше заедно с родителите ми от близостта ни с Елизабет. Искаха да си играем с другите. Искаха да имаме повече приятели. Естествено, предполагам.

Хойт Паркър, тъст ми, още не се беше прибрал, затова двамата с Ким се заговорихме — за всичко друго, освен за Елизабет. Не откъсвах очи от нея, защото знаех, че върху камината е пълно със снимки на дъщеря й и нейната поразителна усмивка.

Тя е жива…

Не можех да повярвам. Умът, знаех от лекциите по психология в медицинския факултет (да не споменавам за семейното си минало), притежаваше невероятни изопачаващи способности. Не вярвах, че съм достатъчно побъркан, за да си представя образа й, но пък лудите никога не се смятат за такива. Замислих се за майка ми и се зачудих дали е съзнавала психическото си състояние, дали изобщо е била в състояние да се подложи на сериозен самоанализ.

Навярно не.

С Ким разговаряхме за времето. Разговаряхме за моите пациенти. Разговаряхме за нейната почасова работа в „Мейсис“. После тъща ми ме изненада.

— Имаш ли си приятелка? — попита ме тя.

За пръв път ми задаваше толкова личен въпрос. Свари ме неподготвен. Нямах представа какво иска да чуе.

— Не — отвърнах аз.

Тя кимна. Изражението й показваше, че иска да прибави още нещо. Ким колебливо повдигна ръка към лицето си.

— Излизам с една жена — казах аз.

— Добре — прекалено енергично кимна тя. — Така и трябва.

Вперих очи в ръцете си и сам се смаях от думите си:

— Тя все още ужасно ми липсва. — Нямах намерение да изричам подобно нещо. Възнамерявах да си мълча и да следвам обичайната ни безопасна практика. Погледнах я. Имаше измъчено и благодарно изражение.

— Знам, Бек, но не бива да изпитваш угризения, че се срещаш с други жени.

— Не изпитвам угризения — възразих аз. — Искам да кажа, не е това.

Ким се наведе към мен.

— Какво тогава?

Не можех да говоря. А исках. Заради нея. Тя ме гледаше с онези свои кухи очи и потребността й да приказва за дъщеря си най-после изплува на повърхността. Но не можех. Поклатих глава.

Чух да се превърта ключ. Двамата рязко се обърнахме и се поизправихме като хванати в крачка любовници. Хойт Паркър отвори вратата с рамо и извика името на жена си. Той влезе в дневната и с въздишка остави на пода спортен сак. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен, ризата му бе смачкана, ръкавите му бяха навити до лактите. Предмишниците на тъст ми бяха като тези на Попай. Когато ни видя да седим на кушетката, Хойт отново въздъхна, този път по-тежко и с нещо повече от неодобрение.

— Как си, Дейвид? — попита той.

Ръкувахме се. Както винаги мазолестата му длан прекалено силно стисна моята. Ким се извини и излезе от стаята. С тъст ми си разменихме обичайните любезности и замълчахме. Хойт Паркър никога не се е чувствал добре в мое присъствие. Може би се касаеше за комплекса на Електра, но винаги съм смятал, че той вижда в мен заплаха. Разбирах го. Малкото му момиченце постоянно беше с мен. През годините бяхме успели да преодолеем неговото негодувание и да стигнем до нещо като приятелство. До смъртта на Елизабет.

Той ме обвиняваше за случилото се.

Никога не го беше казал, разбира се, но го виждах в очите му. Хойт Паркър бе едър, здрав човек. Як като скала, истински американец. Винаги беше карал Елизабет да се чувства в абсолютна безопасност. Хойт притежаваше такова закрилническо излъчване. Нищо лошо нямаше да сполети неговото малко момиченце, докато Големия Хойт бе до него.

Струваше ми се, че никога не бях карал Елизабет да се чувства така с мен.

— Как е? — попита той.

— Добре. А при теб?

— Още една година до пенсия.

Кимнах и пак потънахме в мълчание. На идване реших да не казвам нищо за онова, което видях на компютъра. Оставете това, че звучеше смахнато. И, че щеше да отвори стари рани и страшно да ги нарани. Не разбирах какво става. Колкото повече време минаваше, толкова по-недействителен ми се струваше целият епизод. Освен това реших да взема последния имейл присърце. „Не казвай на никого.“

Въпреки това първо се уверих, че Ким не може да ни чуе. После се наведох към Хойт и тихо казах:

— Може ли да те попитам нещо?

Той не отговори и ме стрелна с един от типичните си скептични погледи.

— Искам да знам… — Замълчах. — Искам да знам как я откри.

— Как я открих ли?

— Когато влезе в моргата. Искам да знам какво си видял.

Нещо стана с лицето му, като малки експлозии, взривяващи основите.

— За бога, защо ми задаваш този въпрос?

— Просто си мислех за това — неуверено го излъгах аз. — Нали знаеш, днес е годишнината.

Хойт рязко се изправи на крака и избърса дланите си в крачолите на панталона си.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да.

— Бърбън?

— Чудесно.

Той отиде при старата количка за напитки до камината със снимките. Не откъсвах поглед от пода.

— Хойт?

Тъст ми отвори една от бутилките.

— Ти си лекар — каза той и посочи към мен с чаша в ръка. — Виждал си трупове.

— Да.

— Значи знаеш.

Знаех.

Хойт ми донесе чашата. Взех я прекалено бързо и отпих. Той ме наблюдаваше, после повдигна своя бърбън към устните си.

— Знам, че никога не съм те разпитвал за подробностите — започнах аз. Нещо повече, усърдно ги бях избягвал. Другите „семейства на жертвите“, както ни наричаха медиите, се заравяха в тях. Всеки ден се появяваха на процеса на Келъртън, слушаха и плачеха. Не и аз. Мисля, че това им помагаше да дадат отдушник на мъката си. Аз предпочитах да запазя своята.

— Няма нужда да научаваш подробностите, Бек.

— Беше ли бита?

Хойт впери очи в бърбъна си.

— Защо го правиш?

— Трябва да знам.

Тъст ми ме погледна над ръба на чашата си. Очите му се плъзнаха по лицето ми. Имах чувството, че пронизват кожата ми. Устоях на погледа му.

— Имаше синини, да.

— Къде?

— Дейвид…

— По лицето ли?

Той присви очи, като че ли бе забелязал нещо неочаквано.

— Да.

— И по тялото ли?

— Не съм гледал тялото й — отвърна Хойт. — Но знам, че отговорът е „да“.

— Защо не си гледал тялото й?

— Бях там като неин баща, не като следовател — само за да я разпозная.

— Лесно ли беше? — попитах аз.

— Кое дали е било лесно?

— Да я разпознаеш. Нали каза, че лицето й било насинено.

Тялото му се скова. Той остави чашата си и с бързорастящ ужас осъзнах, че съм прекалил. Трябваше да се придържам към плана си. Трябваше да си държа устата затворена.

— Наистина ли искаш да чуеш всичко това?

Не, помислих си. Но кимнах.

Хойт Паркър скръсти ръце и се олюля назад на пети.

— Лявото око на Елизабет беше подуто и затворено. Носът й беше счупен и сплескан като влажна глина. На челото й имаше рана, вероятно от отварачка за консерви. Долната й челюст беше разместена и всичките й сухожилия бяха разкъсани. — Говореше абсолютно монотонно. — Буквата „К“ беше прогорена на дясната й буза. Още миришеше на овъглена кожа.

Стомахът ми се сви. Очите му се впиха в моите.

— Искаш ли да знаеш най-страшното, Бек?

Погледнах го и зачаках.

— Не ми отне никакво време — каза той. — Веднага разбрах, че е Елизабет.