Харлан Коубън
Не казвай на никого (24)

23

Спешното повикване по пейджъра се отнасяше за Ти Джей. Беше си одраскал ръката на вратата. За повечето деца това означаваше парещо напръскване с бактин, а за Ти Джей — една нощ в болницата. Когато стигнах там, вече му бяха поставили интравенозна система. Хемофилията се лекува с вливане на кръвни продукти като криопреципитат или замразена плазма. Накарах една от сестрите веднага да го включи.

Както вече споменах, за пръв път видях Тайрис преди шест години, когато бе в белезници и крещеше мръсотии. Един час по-рано беше донесъл деветмесечния си син в спешното отделение. И аз бях там, но не се занимавах със спешните случаи. Дежурният лекар бе поел Ти Джей.

Бебето не реагирало и било летаргично. Дишането му било плитко. Тайрис, който според картона се държал „странно“ (как би трябвало да се държи баща, довел бебето си в спешно отделение?), казал на доктора, че състоянието на момченцето се влошавало през целия ден. Дежурният хвърлил на сестрата многозначителен поглед. Тя кимнала и отишла да се обади по телефона. За всеки случай.

Фундоскопията показала, че бебето има множество билатерални кръвоизливи на ретината — с други думи, че кръвоносните съдове в двете очи били спукани. Когато свързал всички данни, кръвоизливите, тежката летаргия и, хм, бащата, лекарят стигнал до следната диагноза:

Синдром на разтърсеното бебе.

Пристигнала въоръжена охрана. Закопчали Тайрис в белезници и тогава чух виковете. Завих зад ъгъла, за да видя какво става. Появиха се двама униформени полицаи. Дойде една жена от Службата за защита на децата. Тайрис се опита да се оправдае. Всички заклатиха глави: „Накъде върви света?“.

Бях присъствал на десетки такива сцени в болницата. Всъщност бях виждал и по-тежки случаи. Бях лекувал тригодишно момиче с венерически болести. Веднъж приех четиригодишно момче с вътрешен кръвоизлив от изнасилване. И в двата случая — както и във всички подобни известни ми случаи — извършителят беше или роднина, или последното гадже на майката.

Лошият мъж не дебне малките на площадката. Той живее в собствения ви дом.

Освен това знаех, че над деветдесет и пет процента от сериозните черепни травми при бебетата се дължат на изнасилване. Ето защо имаше огромна вероятност Тайрис да е изнасилил собствения си син.

В това спешно отделение бяхме чували всевъзможни оправдания. Бебето паднало от дивана. Вратичката на фурната се блъснала в главата му. По-големият му брат го замерил с играчка. Ако работиш тук достатъчно време, ставаш по-циничен от повечето ченгета. Всъщност здравите деца понасят нормално такива удари. Много рядко, да речем, едно падане от дивана, може да предизвика кръвоизливи на ретината.

Веднага поставих диагнозата. Поне отначало.

Но нещо в обясненията на Тайрис ми се стори странно. Не че повярвах в невинността му. И аз се нахвърлям на преждевременни заключения на основата на външния вид — или, ако използвам модерния термин, на расово профилиране. Всички го правим. Ако пресечете на отсрещния тротоар, за да избегнете банда чернокожи тийнейджъри, това е расово профилиране. Ако не пресечете, защото ви е страх да не ви обвинят в расизъм, това е расово профилиране. Ако видите бандата и не си помислите абсолютно нищо, вие сте от някоя планета, на която никога не съм бил.

Накара ме да се поколебая самата дихотомия. Бях видял ужасяващо подобен случай по време на неотдавнашния си стаж в богатото предградие Шорт Хилс, Ню Джърси. Бели родители, и двамата безупречно облечени и със страхотен джип, докараха шестмесечната си дъщеричка в спешното отделение. Момиченцето, тяхното трето дете, се намираше в същото състояние като Ти Джей.

Никой не закопча белезници на бащата.

Затова се приближих до Тайрис. Той ме стрелна с погледа на гетото. На улицата щеше да ме уплаши, но тук беше като големият лош вълк, който се опитва да събори тухлената къща.

— Синът ви в тази болница ли е роден? — попитах аз.

Тайрис не отговори.

— Тук ли е роден, да или не?

Той се успокои достатъчно, за да изсумти:

— Да.

— Обрязан ли е?

Тайрис пак ме изгледа страшно.

— Ти да не си некакъв педеруга, бе?

— Точно какъв имате предвид? — контрирах аз. — Тук ли е обрязан, да или не?

— Да — неохотно потвърди той.

Намерих номера на социалната застраховка на Ти Джей и го въведох в компютъра. Отворих картона му. Проверих обрязването. Нормално. По дяволите. Но после видях друга забележка. Детето не идваше за пръв път в болницата. На двуседмична възраст баща му го беше довел заради кървене на пъпа — от пъпната връв.

Странно.

Тогава направихме някои изследвания, макар че полицията настоя да задържи Тайрис. Той не възрази. Просто искаше да направим тестовете. Опитах се да ускоря процедурите, но нямах власт над бюрокрацията. Малцина имат. Въпреки това лабораторията успя да установи, че частичното време на тромбопластина е удължено, но че протромбиновото време и броят на плочкоядрените клетки са нормални. Да, да, обаче ще трябва да изтърпите обясненията ми.

Потвърди се едновременно най-доброто и най-страшното. Момчето не беше изнасилено от баща си. Кръвоизливите на ретината бяха предизвикани от хемофилия. Те го бяха ослепили.

Мъжете от охраната въздъхнаха, свалиха белезниците на Тайрис и си отидоха, без да кажат нито дума. Той разтри китките си. Никой не се извини, нито изрази съчувствието си към този човек, който беше несправедливо обвинен, че е изнасилил ослепелия си син.

Представете си същата сцена в богатите предградия.

Оттогава Ти Джей бе мой пациент.

И сега, седнал в болничната стая, аз погалих момчето по главичката и се вгледах в невиждащите му очи. Обикновено вдъхвам на малките си пациенти страхопочитание, нещо средно между страх и благоговение. Колегите ми смятат, че децата по-добре разбират какво става с тях. Мисля, че отговорът е по-прост. Децата възприемат своите родители като безстрашни и всемогъщи — ала ето че родителите им гледат на мен, лекаря, с боязлива надежда, иначе запазена за религиозните унеси.

Можеше ли да има нещо по-ужасяващо за едно малко дете?

След няколко минути Ти Джей затвори очи. И заспа.

— Просто се блъсна във вратата — поясни Тайрис. — Това беше. Той е сляп. Случва се, нали?

— Ще трябва да остане тук през нощта — отвърнах аз. — Но ще се оправи.

— Как? — погледна ме Тайрис. — Как ще се оправи, щом кръвта му не спира?

Нямаше какво да му отговоря.

— Трябва да го взема от тук.

Нямаше предвид болницата.

Той бръкна в джоба си и започна да вади банкноти. Не бях в настроение. Вдигнах ръка.

— По-късно пак ще се отбия.

— Благодарско, че дойде, докторе. Задължен съм ти.

Понечих да му напомня, че съм дошъл заради сина му, не заради него, но предпочетох да си премълча.

 

 

Внимателно, помисли си Карлсън. Пулсът му се бе ускорил. Трябваше извънредно да внимава.

Четиримата — Карлсън, Стоун, Крински и Димонте — седяха на заседателната маса със заместник областния прокурор Ланс Файн. Лукав, амбициозен човек с толкова променливо лице, че сякаш беше от мек восък, прокурорът носеше ловната си маска.

— Трябва да му скъсаме скапания гъз — заяви Димонте.

— Още веднъж — каза Ланс Файн. — Изложете ми го така, че даже Алан Дершовиц^[1] да иска да го опандизи.

Димонте кимна на своя партньор.

— Давай, Крински. Накарай ме да се подмокря.

Колегата му извади бележника си и започна да чете.

— Ребека Скейс е застреляна два пъти в главата от упор с деветмилиметров пистолет. След издаването на заповед за обиск от федерален съд, деветмилиметров пистолет е открит в гаража на доктор Дейвид Бек.

— Отпечатъци по пистолета? — попита Файн.

— Няма. Но балистичната експертиза потвърди, че откритият в гаража на доктор Бек деветмилиметров пистолет е оръжието на престъплението.

Димонте се усмихна и повдигна вежди.

— На още някой да му се втвърдяват зърната?

Файн се намръщи.

— Моля, продължете — каза той.

— По време на същия обиск в коша за боклук пред дома на доктор Дейвид Бек е открит чифт латексови ръкавици. По дясната са регистрирани следи от барут. Доктор Бек си служи с дясната ръка.

Димонте изпъна крака и размърда клечката за зъби в устата си.

— О, да, миличка, давай, давай. Харесва ми.

Файн отново се намръщи. Без да откъсва очи от бележника, Крински облиза показалец и прелисти страницата.

— На същата дясна латексова ръкавица в лабораторията е открит косъм, който по цвят отговаря на Ребека Скейс.

— Господи! О, господи! — имитира оргазъм Димонте. А може и да не се преструваше.

— ДНК-тестът ще отнеме повече време — продължи Крински. — Отпечатъци от пръсти, принадлежащи на доктор Дейвид Бек, са открити на местопрестъплението, макар и не в тъмната стая, в която беше трупът.

Той затвори бележника. Всички погледи се насочиха към Ланс Файн.

Прокурорът се изправи и потърка брадичка. Въпреки поведението на Димонте всички бяха развълнувани. В помещението прехвърчаха искри на възбуда от предстоящия арест, онзи заразен шемет, който върви с големите следствия. Щеше да има пресконференция, обаждания на политици и снимки във вестниците.

Само Ник Карлсън все още изпитваше известни съмнения. Той нервно разгъваше и огъваше един кламер. Не можеше да престане. Нещо го измъчваше, макар че да не знаеше какво точно. В дома на доктор Бек бяха открили подслушвателни устройства. Някой го бе следил. Беше подслушвал и телефона му. Никой не знаеше и не се интересуваше защо.

— Ланс? — попита Димонте.

Прокурорът се прокашля.

— Знаете ли къде е в момента доктор Бек? — попита той.

— В болницата си — отвърна Димонте. — Пратил съм двама униформени да го държат под око.

Файн кимна.

— Хайде, Ланс — рече Димонте. — Моля те.

— Нека първо се обадим на госпожа Кримстийн — каза прокурорът. — От учтивост.

 

 

Шона разказа на Линда почти всичко. Пропусна това, че Бек е видял Елизабет на компютъра. Не защото му отдаваше значение. Почти категорично беше доказала, че е дигитална измама. Ала Бек бе непреклонен. Не казвай на никого. Не обичаше да пази тайни от Линда, но не искаше да предаде доверието на брат й.

Линда през цялото време не откъсна очи от нейните. Не кимаше, не я прекъсваше, дори не помръдваше.

— Видя ли снимките? — попита тя, когато Шона свърши.

— Не.

— Откъде ги е взела полицията?

— Не знам.

Линда се изправи.

— Дейвид не може да е наранил Елизабет.

— Знам.

Линда обгърна раменете си с ръце и няколко пъти дълбоко си пое дъх. Лицето й беше бяло като платно.

— Добре ли си? — попита Шона.

— Какво криеш от мен?

— Какво те кара да смяташ, че крия нещо?

Линда просто я гледаше.

— Питай брат си.

— Защо?

— Не е моя работа да ти кажа.

Звънецът на долната врата отново иззвъня. Този път отговори Шона.

— Да?

— Тук е Хестър Кримстийн.

Тя натисна бутона и отвори вратата. След две минути адвокатката влезе в стаята.

— Познавате ли фотографка на име Ребека Скейс?

— Естествено — отвърна Шона. — Искам да кажа, отдавна не съм я виждала. Линда?

— От години — съгласи се Линда. — Двете с Елизабет живееха заедно под наем. Защо?

— Снощи е била убита — каза Хестър. — Смятат, че я е убил Бек.

Двете жени се вцепениха, като че ли ги бяха зашлевили. Шона първа се възстанови.

— Но снощи аз бях с него — възрази тя. — В дома му.

— До колко часа?

— До колко ти трябва?

Хестър се намръщи.

— Не си играй с мен, Шона. В колко часа напусна дома му?

— В десет, десет и половина. В колко часа е била убита?

— Още не знам. Но имам вътрешен източник. Той ми каза, че разполагали с много сериозни улики срещу него.

— Глупости.

Иззвъня мобифон. Хестър Кримстийн извади своя и го притисна към ухото си.

— Да?

Тя мълчаливо слуша в продължение на много време. Лицето й безпомощно се отпусна. След минута-две затвори телефона, без да се сбогува.

— Обаждане от учтивост — измърмори адвокатката.

— Какво?

— Арестуват брат ти. Имаме един час да го предадем на властите.