Харлан Коубън
Не казвай на никого (22)

21

На сутринта си купих една поничка и потеглих на запад по шосе 80. В Ню Джърси шосето е сравнително безинтересна ивица асфалт. Щом минеш Садъл Брук, сградите почти изчезват и от двете страни на пътя се нижат еднакви редици дървета. Единствено пътните знаци нарушават еднообразието.

Когато завих на изхода, водещ към град на име Гардънсвил, аз намалих скоростта и отправих очи над високата трева. Пулсът ми се ускори. Никога преди не бях идвал тук — през последните осем години нарочно избягвах този участък от магистралата — но на по-малко от сто метра от това място бяха открили трупа на Елизабет.

Хвърлих поглед на упътванията, които бях принтирал през нощта. Моргата на окръг Съсекс беше на mapquest.com, така че знаех точно как да стигна дотам. Щорите на предните прозорци бяха спуснати и нямаше никакви надписи, гол тухлен правоъгълник без особености, но пък какви особености в една морга? До осем и половина оставаха няколко минути. Заобиколих отзад. Още бе заключено. Чудесно.

Жълт кадилак „Съвил“ спря на мястото с надпис „Тимъти Харпър, окръжен патолог“. Преди да слезе, мъжът в колата загаси цигарата си — винаги се удивлявам колко много патоанатоми пушат. Харпър беше колкото мен на ръст, почти метър осемдесет и два, с матова кожа и рядка сива коса. Той ме видя да стоя до вратата и възприе съответното изражение. Хората не ходят рано сутрин в моргата, за да чуят радващи новини.

После бавно се приближи до мен.

— Какво обичате? — попита патологът.

— Доктор Харпър?

— Да, точно така.

— Аз съм доктор Дейвид Бек. — Доктор. Значи бяхме колеги. — Бихте ли ми отделили няколко минути?

Името ми не предизвика никаква реакция. Той отключи вратата.

— Заповядайте в кабинета ми.

— Благодаря.

Последвах го по коридора. Харпър в движение натискаше електрическите ключове и флуоресцентните лампи неохотно засияваха една по една. Подът беше настлан с ожулен линолеум. Сградата изобщо не приличаше на дом на смъртта, но може би тъкмо това се целеше. Стъпките ни отекваха, сякаш в такт с бръмченето на ламите. Докато вървяхме, патологът преглеждаше сутрешната си поща.

Кабинетът му също изглеждаше обикновен. Такива метални бюра имаше в началните училища. Столовете бяха дървени, многократно лакирани, строго функционални. На едната стена висяха няколко дипломи. И той беше завършил медицинския факултет в Колумбия, забелязах аз, само че близо двадесет години преди мен. Нямаше семейни снимки, купи от състезания по голф, нищо лично. Посетителите на този кабинет не идваха тук, за да си побъбрят. Последното нещо, което искаха да видят, бяха нечии усмихнати внуци.

Харпър постави ръце на бюрото.

— С какво мога да ви помогна, доктор Бек?

— Преди осем години — започнах аз — са докарали тук жена ми. Тя беше жертва на серийния убиец Келъртън.

Не съм много добър в четенето на човешки лица. Срещите на погледи никога не са били силата ми. Езикът на тялото не ми говори нищо. Ала докато наблюдавах Харпър, нямаше как да не се зачудя какво може да накара един опитен патоанатом, човек, който често посещава света на мъртвите, така да пребледнее.

— Спомням си — тихо отвърна той.

— Вие ли извършихте аутопсията?

— Да. Е, отчасти.

— Моля?

— Участваха и федералните власти. Работехме съвместно по случая, въпреки че във ФБР няма патолози.

— Върнете се малко назад. Разкажете ми какво видяхте, когато докараха трупа.

Харпър неловко се размърда.

— Може ли да попитам защо ми задавате тези въпроси?

— Аз съм опечаленият съпруг.

— Минали са осем години.

— Всеки скърби по свой начин, докторе.

— Да, вярно е, но…

— Но какво?

— Но трябва да знам какво точно искате.

Реших да карам направо.

— Снимате всеки труп, който ви докарат, нали?

Той се поколеба. Виждах го. Харпър разбра, че съм забелязал и се прокашля.

— Да. Вече използваме дигитална техника. С други думи, дигитална камера. Тя ни позволява да пазим снимките и различни образи в компютър. Полезно е и за диагнозата, и за архива.

Кимнах, макар че не ме интересуваше. Опитваше се да отвлече вниманието ми. След като не продължи, аз го попитах:

— Снимахте ли аутопсията на жена ми?

— Да, разбира се. Но… преди колко години казахте, че е било?

— Преди осем.

— Тогава използвахме полароиди.

— И къде са сега тези полароидни снимки, докторе?

— В архива.

Погледнах към високата кантонерка, изправена в ъгъла като страж.

— Не там — бързо прибави той. — Случаят на жена ви е приключен. Убиецът й е заловен и осъден. Освен това са минали повече от пет години.

— Тогава къде е?

— В архива. В Лейтън.

— Искам да видя снимките, ако може.

Харпър си записа нещо и кимна към листа хартия.

— Ще се погрижа.

— Докторе?

Той вдигна глава.

— Казахте, че си спомняте жена ми.

— Ами, да, искам да кажа, донякъде. Тук нямаме много убийства, особено толкова ужасни.

— Спомняте ли си състоянието на трупа?

— Не точно. Искам да кажа, не помня с подробности.

— Спомняте ли си кой я разпозна?

— Не бяхте ли вие?

— Не.

Харпър се почеса по слепоочието.

— Баща й, нали?

— Спомняте ли си колко време му трябваше, за да я разпознае?

— Колко време ли?

— Веднага ли я е разпознал? Или са му трябвали няколко минути? Пет? Десет?

— Наистина не помня.

— Не си ли спомняте дали е било веднага?

— Съжалявам.

— Преди малко казахте, че случаят е бил важен.

— Да.

— Може би най-интересният ви случай?

— Може би.

— И все пак не помните дали баща й се е затруднил да разпознае трупа, така ли?

Това не му хареса.

— Доктор Бек, при цялото ми уважение, не разбирам какво искате.

— Аз съм опечаленият съпруг. И ви задавам съвсем прости въпроси.

— Тонът ви — отвърна той. — Струва ми се враждебен.

— А трябва ли?

— Какво искате да кажете?

— Откъде знаехте, че тя е жертва на Келъртън?

— Не знаех.

— Тогава защо са участвали федералните?

— Имаше особени белези…

— Искате да кажете, че е била жигосана с буквата „К“, нали?

— Да.

Вече бях набрал инерция и се чувствах странно добре.

— Та значи, полицията я е докарала. Започнали сте огледа. Забелязали сте буквата „К“…

— Не, те дойдоха веднага. Федералните, искам да кажа.

— Преди да докарат трупа ли?

Той вдигна поглед. Или си спомняше, или си измисляше.

— Или точно след това. Не помня.

— Как са научили толкова бързо?

— Не знам.

— Нямате ли представа?

Харпър скръсти ръце на гърдите си.

— Предполагам, че някой от полицаите на местопрестъплението е забелязал жигосването и е повикал ФБР. Но ви предупреждавам — това е само предположение.

Пейджърът ми завибрира. Погледнах дисплея. Спешен случай в болницата.

— Съжалявам за жена ви — с опитен глас каза патологът. — Разбирам колко ви е тежко, но днес имам доста работа. Навярно бихме могли да се уговорим за по-късна дата.

— Колко време ще ви отнеме да намерите снимките на жена ми? — попитах аз.

— Изобщо не съм сигурен, че ще успея. Искам да кажа, трябва да проверя…

— Законът за информацията.

— Моля?

— Сутринта проверих. Случаят на жена ми вече е приключен. Имам право да видя доклада от аутопсията й.

Харпър трябваше да знае — не бях първият, който искаше доклад за аутопсия — и закима прекалено енергично.

— Въпреки това трябва да се мине по определен ред, да се попълнят формуляри…

— Мотаете ли ме?

— Моля?

— Жена ми е жертва на ужасно престъпление.

— Известно ми е.

— И аз имам право да видя доклада от аутопсията й. Ако започнете да ме мотаете, ще се запитам защо. Никога не съм говорил пред медиите за жена ми и нейния убиец. С удоволствие ще го направя сега. И всички ще се зачудим защо местният патоанатом не иска да изпълни едно съвсем просто искане.

— Това ми звучи като заплаха, доктор Бек.

Изправих се.

— Утре сутрин пак ще дойда. Моля ви, пригответе доклада за аутопсията на жена ми.

Предприемах действие. Чувствах се адски добре.