Харлан Коубън
Не казвай на никого (43)

42

Брутъс шофираше като луд. Влизаше в обратното движение по еднопосочни улици. Правеше внезапни завои. От дясното платно пресичаше, без да изчаква никого и завиваше наляво на червен светофар. Още малко и щяхме да поставим световен рекорд.

От Метро парк в Айслнн имаше влак за Порт Джарвис, който тръгваше след двадесет минути. Когато ме оставиха там, Брутъс не слезе от колата. Тайрис ме изпрати до билетното гише.

— Искаш да избягам и да не се връщам — каза той.

— Точно така.

— Може би трябва да постъпиш по същия начин.

Протегнах му ръка. Тайрис не й обърна внимание и ме прегърна.

— Благодаря ти — промълвих аз.

Той ме пусна, размърда рамене, така че набръчканото му яке да се плъзне надолу, и нагласи очилата си.

— Пак заповядай. — После се обърна и се запъти към колата.

Влакът пристигна и замина по разписание. Намерих си място и уморено седнах. Опитах се да прогоня всички черни мисли. Не успях. Озърнах се наоколо. Нямаше почти никакви други пътници. Две студентки с претъркани раници си приказваха на език, изпъстрен с „такова“ и „значи“. На една от седалките някой беше оставил вестник и по-конкретно градски таблоид.

Преместих се и го вдигнах. На заветната първа страница имаше репортаж за млада проститутка, арестувана за кражба от магазин. Запрелиствах страниците с надеждата да прочета комиксите или спорта — каквото и да е, стига да ме разсее. Ала очите ми попаднаха на… е, на моя снимка. Издирваният беглец. Поразително: на тъмната фотография изглеждах направо зловещо, като арабски терорист.

И тогава видях. И светът ми, вече излязъл от релси, отново се разтърси.

Не четях статията. Очите ми просто блуждаеха по страницата. Но видях имената. За пръв път. Имената на мъжете, открити край езерото. Едното ми беше познато.

Мелвин Бартола.

Невъзможно.

Захвърлих вестника и се затичах, като отварях плъзгащите се врати, докато след два вагона открих кондуктор.

— Коя е следващата гара? — попитах аз.

— Риджмон Ню Джърси.

— Близо до гарата има ли библиотека?

— Нямам представа.

Въпреки това слязох там.

 

 

Ерик У сви пръсти и с мощен натиск отвори вратата.

Не му трябваше много време, за да открие двамата чернокожи, които бяха помогнали на доктор Бек да избяга. Лари Гандъл имаше приятели в полицейското управление. Кореецът им ги описа и те му дадоха книгите със съответните снимки. След няколко часа У забеляза лицето на мутрата на име Брутъс Корнуол. С няколко телефонни обаждания научиха, че Брутъс работи за наркопласьор на име Тайрис Бартън.

Просто.

Веригата се скъса. Вратата се отвори и бравата се блъсна в стената. Латиша сепнато вдигна глава. Понечи да извика, ала У я изпревари. Той притисна устата й с длан и доближи устни към ухото й. След него влезе друг мъж, когото беше наел Гандъл.

— Шшт — почти нежно каза кореецът.

Ти Джей си играеше на пода с колички. Шумът го накара да наклони глава.

— Мамо? — попита детето.

Ерик У му се усмихна. Той пусна Латиша и коленичи на пода. Тя се опита да му попречи, ала другият мъж я задържа. Кореецът постави огромната си длан върху главичката на момченцето, погали го и се обърна към Латиша.

— Знаеш ли как да открия Тайрис? — попита той.

 

 

Слязох от влака и взех такси до агенцията за автомобили под наем. Служителят ме упъти към библиотеката. Стигнах за около три минути. Риджмонтската библиотека беше модерна тухлена сграда с френски прозорци, букови лавици, балкони, купички и кафене. На информационното гише на втория етаж седеше нацупена библиотекарка. Попитах я дали може да използвам Интернет.

— Имате ли документ за самоличност?

Имах. Тя го погледна.

— Трябва да сте жител на областта.

— Моля ви, много е важно.

Очаквах да ми откаже, но жената омекна.

— Колко време смятате, че ще ви трябва?

— Не повече от няколко минути.

— Онзи компютър там — посочи зад мен тя — е експресният ни терминал. Всеки може да го използва за десет минути.

Благодарих й и бързо седнах пред монитора. „Яху“ откри сайта на „Ню Джърси Джърнъл“, най-големият вестник в областите Бъргън и Пасифик. Знаех точно коя дата ми трябва. Дванадесети януари преди дванадесет години. Намерих търсачката и въведох информацията.

Имаха архив само за шест години.

По дяволите.

Върнах се при библиотекарката.

— Трябва ми една статия в „Ню Джърси Джърнъл“ отпреди дванайсет години.

— Няма ли я в уебархива им?

Поклатих глава.

— Микрофилмите — каза тя и се надигна, като се опря отстрани на стола си. — От кой месец?

— Януари.

Библиотекарката беше едра жена и имаше тежка походка. Откри филма в съответната кантонерка и ми помогна да го заредя в апарата. Седнах.

— Успех — пожела ми тя.

Поиграх си с копчето и микрофилмът се завъртя. Спирах на всеки няколко секунди, за да видя докъде съм стигнал. За по-малко от две минути намерих нужната дата. Статията беше на трета страница.

Веднага щом зърнах заглавието, в гърлото ми заседна буца.

Понякога наистина чувам писък на гуми, макар че спях в леглото си на много километри от мястото, където се бе случило. Все още ме боли, може би не толкова много, колкото в нощта, в която изгубих Елизабет, но това бе първият ми сблъсък със смъртта и трагедията и човек никога не го забравя. След дванадесет години все още си спомням всяка подробност от онази нощ, макар че я виждам като в мъгла — позвъняването на вратата преди разсъмване, тържествените лица на полицаите на прага, Хойт, застанал с тях, меките им, внимателни думи, нашия ужас, бавното осъзнаване, измъченото лице на Линда, собствените ми сълзи, опита на майка ми да ме успокои, да ме накара да престана да плача, загубата на вече и без това разклатения й разсъдък, укорите, че съм се държал като бебе, твърденията й, че всичко било наред, внезапното й удивление от едрите ми сълзи, прекалено едри според нея, толкова едри, че били на дете, не на възрастен, гнева й от това, че не спирам, крясъците й да престана да плача, докато се намесиха Линда и Хойт и някой й даде успокоително, не за пръв и последен път. Споменът внезапно ме изпълни. После прочетох статията и усетих, че ударът ме отклонява в съвсем друга посока:

„Автомобил пада в дере.

Един загинал, причината неизвестна

Снощи в около 03:00 форд «Таурус», шофиран от Стивън Бек, жител на Грийн Ривър, Ню Джърси, падна от моста в Мауа, недалеч от границата с щата Ню Йорк. Пътят бил хлъзгав, валял сняг, но властите още не са съобщили причините за инцидента. Единственият свидетел, Мелвин Бартола, шофьор на камион от Шайен, Уайоминг…“

Престанах да чета. Самоубийство или злополука, бяха се чудили хората. Сега знаех, че не е вярно нито едното, нито другото.

 

 

— К’во има? — попита Брутъс.

— Не знам, пич. — Тайрис се замисли и прибави: — Не искам да се връщам.

Брутъс не отговори. Тайрис крадешком погледна стария си приятел. Познаваха се от трети клас. Още навремето Брутъс си бе мълчалив. Сигурно защото прекалено много го тормозеха и в училище, и вкъщи, докато установи, че единственият начин да оцелее, е да стане най-гадното копеле в квартала. От единадесетгодишна възраст носеше пистолет в училище. За пръв път уби на четиринадесет.

— Не ти ли писна, Брутъс?

Приятелят му сви рамене.

— Това ни е работата.

Истината беше пред тях, тежка, непоклатима, безмилостна. Мобифонът на Тайрис иззвъня. Той отговори.

— Здравей, Тайрис.

Не познаваше този странен глас.

— Кой е?

— Вчера се запознахме. В един бял бус.

Кръвта му се вледени. Брус Ли, помисли си той. По дяволите…

— К’во искаш?

— Тук има някой, който иска да те чуе.

Кратко мълчание. После се разнесе гласът на Ти Джей.

— Тате?

Тайрис рязко смъкна очилата си. Тялото му се вцепени.

— Ти Джей? Добре ли си?

Но на телефона отново бе Ерик У.

— Търся доктор Бек, Тайрис. С Ти Джей се надяваме, че ще ми помогнеш да го открия.

— Не знам къде е.

— О, жалко.

— Кълна се в Господ, не знам.

— Разбирам — отвърна У. После: — Би ли почакал малко, Тайрис? Искам да чуеш нещо.