Харлан Коубън
Не казвай на никого (31)

30

Мина прекалено много време.

Седях на пейката и чаках. В далечината виждах прочутата мраморна арка на парка. Твърдеше се, че я е „проектирал“ Станфорд Уайт, известният архитект от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Не разбирах. Как може да „проектираш“ чужда творба? Не беше тайна, че Вашингтонската арка е пълно копие на Триумфалната арка в Париж. Нюйоркчани се възхищаваха на нещо, което всъщност бе имитация. Нямах представа защо.

Вече не можеше да се доближиш до арката. Беше заградена с телена мрежа, същата като онази, която бях видял в Южен Бронкс, за да обезкуражи „художниците на графити“. Паркът изобилстваше с огради. Почти всички тревни площи бяха изолирани — на места с двойна ограда.

Къде бе тя?

Наоколо се разхождаха гълъби с онова собственическо чувство, което обикновено се свързва с политиците. Към мен се насочи цяло ято. Те закълваха маратонките ми и после вдигнаха глави, сякаш разочаровани, че не е нещо за ядене.

— Тук обикновено седи Тай.

Каза го един бездомник с шапка с формата на пумпал. Той седна срещу мен.

— Аха — отвърнах аз.

— Тай ги храни. Те обичат Тай.

— Аха.

— Затова те връхлетяха така. Не че не те харесват. Мислят те за Тай. Или за приятел на Тай.

— Аха.

Погледнах си часовника. Седях тук почти два часа. Тя не идваше. Бе се случило нещо. Отново се зачудих дали всичко не е измама, но бързо отхвърлих тази мисъл. По-добре да продължавам да вярвам, че съобщенията са от Елизабет. Ако беше измама, е, все някога щях да разбера.

„Каквото и да се случи, обичам те…“

Така пишеше в имейла. Каквото и да се случи. Като че ли нещо можеше да се обърка. Като че ли можеше да се случи нещо. Като че ли трябваше просто да забравя и да продължа напред.

По дяволите.

Чувствах се странно. Да, бях смазан. Полицията ме преследваше. Бях изтощен, пребит и още малко оставаше да си изгубя разсъдъка. И все пак от години не се бях чувствал толкова странно. Нямах представа защо. Ала не възнамерявах да се откажа. Единствено Елизабет знаеше всички онези неща — времето за целувки, Госпожата с прилепите, „Тийнейджърските секс пудели“. Следователно имейлите бяха пратени от нея. Или поне някой я беше накарал да ги прати. И в двата случая тя бе жива. Нямаше друга възможност. Е, ами сега?

Извадих новия си мобилен телефон. Потърках брадичка, после ми хрумна нещо. Набрах номера. Мъжът, който от много отдавна седеше срещу мен и четеше вестник, крадешком ми хвърли поглед. Това не ми хареса. По-добре да си предпазлив, за да не съжаляваш. Станах и се отдалечих така, че да не може да ме чува.

Шона отговори.

— Ало?

— Телефонът на стареца Теди — казах аз.

— Бек? Какво става…

— След три минути.

Затворих. Предполагах, че телефонът на Шона и Линда се подслушва. Полицията щеше да чуе всяка наша дума. Ала на долния етаж живееше един стар вдовец на име Тиъдор Малоун. Шона и Линда от време на време се грижеха за него. Имаха ключ за апартамента му. Щях да се обадя там. Федералните, ченгетата или който и да е друг нямаше да подслушват неговия телефон. Поне не веднага.

Набрах номера.

— Ало? — задъхано рече Шона.

— Нуждая се от помощта ти.

— Имаш ли представа какво става?

— Предполагам, че масово ме издирват. — Все още се чувствах странно спокоен.

— Трябва да се предадеш, Бек.

— Не съм убил никого.

— Знам, но ако не се…

— Искаш ли да ми помогнеш, или не? — прекъснах я аз.

— Казвай.

— Установили ли са часа на убийството?

— Около полунощ. Смятат, че си излязъл веднага след като съм си тръгнала.

— Добре. Искам да направиш нещо.

— Какво?

— Първо трябва да вземеш Клоуи.

— Кучето ти ли?

— Да.

— Защо?

— Защото има нужда от разходка.

 

 

— Той разговаря по телефона, но моят човек не може да се приближи достатъчно — съобщи по мобифона си Ерик У.

— Забелязал ли е твоя човек?

— Сигурно.

— Може би тогава отменя срещата.

Кореецът не отговори. Той наблюдаваше доктор Бек, който прибра мобифона в джоба си и започна да се отдалечава.

— Имаме проблем — каза У.

— Какъв?

— Изглежда, че той напуска парка.

От отсрещния край последва мълчание. Младежът зачака.

— Преди го изпуснахме — рече Гандъл.

Кореецът не отговори.

— Не можем да рискуваме, Ерик. Хвани го. Хвани го още сега, разбери какво знае и да свършваме с това.

Ерик кимна по посока на буса и закрачи към Бек.

— Дадено.

 

 

Заобиколих статуята на изтеглящия сабята си Гарибалди. Странно, вече имах ясна цел. За момента трябваше да отложа посещението при Келъртън. Но онзи „ПФ“ от дневника на Елизабет, също известен като Питър Фланъри, юридически преследвач на линейки, бе друг въпрос. Все още можех да стигна до кабинета му и да си побъбря с него. Нямах представа какво ще науча. Ала щях да правя нещо. За начало и това беше нещо.

Отдясно имаше детска площадка, но на нея играеха по-малко от десетина деца. Отляво бе паркът за разходка на кучета, претъпкан с животни и техните собственици. На сцената на Вашингтон Скуеър парк жонглираха двама мъже. Подминах група облечени в пончо студенти, които седяха в полукръг. От дясната ми страна се появи изрусен азиатец с телосложение на Нещото от „Фантастичната четворка“. Озърнах се назад. Мъжът с вестника го нямаше.

Това ме накара да се зачудя.

Той бе стоял в парка почти толкова дълго, колкото и аз. И сега, след няколко часа бе решил да си тръгне едновременно с мен. Съвпадение ли? Може би.

„Ще те следят…“

Така пишеше в имейла. Не пишеше „може би“. Сега ми се струваше съвсем категорично. Продължих да вървя и да мисля за това. Невъзможно. И най-добрата опашка на света не можеше да върви по петите ми след всичко, което бях преживял този ден.

Мъжът с вестника не можеше да ме е следил. Поне не бях в състояние да си го представя.

Имаше ли вероятност да са се добрали до имейла?

Не виждах как. Бях го изтрил. А и не го бях получил на собствения си компютър.

Пресякох Западен Вашингтон Скуеър. Когато стигнах до тротоара, усетих ръка на рамото си. Отначало леко. Като стар приятел, който се е прокраднал зад мен. Обърнах се и имах достатъчно време да видя, че е изрусеният азиатец.

После стисна рамото ми.